ЗА МУЗИКАТА С ДУМИ

Венелин Бараков

web

Музиката е изкуство. Най-чувствителното, най-финото. Тя изразява настроенията на свирещите. Слушащият музиката улавя настроението на свирещия. Музиката ги свързва. Те не се познават. Но, о, чудо! По някакъв таен, скрит начин започват да се чувстват близки. Емоциите им се събират, кръжат, обединяват. Мислите им изчезват - просто ги няма. Не мислят. Чувстват. Музиката. Живото. Съвършенството. И всичко е толкова реално. Изразено с друг език - чрез звука, чрез вибрациите на инструментите. Език, който съществува, но ти не си го чувал досега. Каноните казват друго. Те създават клишета, правила. Загърбил си канона и си попаднал случайно в друг свят, с други закони, различни от човешките. И физичните. Музиката е като развълнувано море. Като гладка водна повърхност. Тя те приканва да навлезеш във водите й. Престрашаваш се. Нали вече си нагазил отвъд правилата. И се понасяш. Всичко е толкова живо и истинско. Усещаш пръските вода, капчиците сол по лицето и тялото си. Една далечна сирена те подканя да навлезеш още по-дълбоко, където всичко е подчинено на друг, ирационален, по-висш смисъл. Доверяваш се. Отпускаш се. Завладява те спокойствие. Слушаш и се вглъбяваш. Нещо те понася извън теб самия. Сетивата ти са широко отворени. Не пропускат нищо друго освен звуци. Мелодия, превърната в лирика. Ти и музиката се сливате в едно. Ти и свирещият. Вече не можеш да се ограничиш само в твоето дишащо тяло. Нищо в теб не трепва. Всичко е дълбок покой и съвършенство. Това значи е хармонията. Уравновесеност. Цялост. Единство. Едно. Всичко се е превърнало в Едно, в Един, в Една…

Музиката е първосигнална. Не я обичам тази дума. Но я използвам. Може би трябва да опитам с първопричина. С единица. Или със същност. Какво искам да кажа чрез нея? Тя има плътност, но няма форма. Това е нейната същност. Мелодията се улавя като трептения някъде във въздуха и свирещият я претворява в звуци, чрез инструмент. В музиката няма лъжа и не може никога да има. Другите изкуства лъжат, манипулират, толкова повече, когато са обвити в булото на посредствеността. Или от светското. Или себичното. Има и лоша музика. И божествена. Всичко зависи от човека - медиатор. Дали е душевно чист, дали е почтен, дали си мие лицето и зъбите сутрин, дали се къпе редовно и …не на последно място дали е убеден в себе си, в това, което прави. Дали вярва в себе си. Ако не вярваш в това, което правиш, и резултатът ще е същият – неубедителен, защото в него няма да има къс от душата ти. Да, късове душа. Иначе как ще се получи химията, ако само прихващаш, а не отделяш нищо? Как ще свържеш музикантската си душа с душата на слушащия? За да се получи онова Едно? Отделяйки се от същността ти, късчето душа поражда сцепление, разместване в пространството, придобива плътност, обем, поражда се гравитация и душата търси прием с друга душа, с която да се свърже. Ако свирещият и слушащият са настроили рецепторите си на едни и същи вълни, вероятността те да се свържат в едно цяло е голяма. Мостът е готов. Музиката може да мине тържествено по него, облечена в своята божественост. Музиката е божествена енергия, сътворена от искрата на Твореца. Свирещият и слушащият са нейни посредници.

Талантът на музикалната душа е сакрален дар. Тя е подарък, който се предлага на малцина. Няма цена за свещения дар. Има единствено служба нему. По-важно е да откриеш таланта, да му се подчиниш, да му се оставиш да те води. Пътят не е лек, но винаги те изненадва, защото събира разпокъсаността на звуците в мелодия, която разказва, внушава, ободрява, носи радост… Единствената цена, която плащаш, е да служиш.

Един поглед към най-популярните жанрове. Не, че имат нужда от думи. Още по-малко - от обяснение. Мнението си е лично мое.

Ехото на класическата музика не може да заглъхне. Тя е чиста, тържествена или монотонна, рисува пейзажи или велики победи на Духа, може кротко и спокойно да те гали или да развълнува сърцето под тежестта на тържествената минорност и трагизма на човека. Бог се усмихва, когато слуша класическа музика, защото сам той я е писал.

Ерата на рокендрола. Сковаността на конформизма отпуши бунта на съвестта, на демиургичната личност у човека, който престана да се възприема само като маса, подвластна на репресии. Поколението от края на 60-те - края на 80-те години вложи истински бунт в музиката на хард рока и хеви метъла, музика, която рушеше лицемерните табута и предвзетите морални догми. Тази музика летеше със скоростта на светлината, едновременно чиста, и истинска, задълбочена и лирична; мелодиите извираха от любовта на сърцето към свобода и чисти човешки отношения, в които няма гурута и платени политици, няма евтини кабеларки и тъпи модни деколтета, а само чиста емоция, младежка енергия и устрем към възвишеното, съвършеното. Години след тази „революционна“ епоха, стилът все още живее и дава филизи, макар издънките да са доста далеч от великото рок движение на 70-80-те. Вероятно рокът няма да отмине никога, той вече е белязал душите на слушащите и вярващите, чрез смисъла на бунта против маските и илюзиите, които рушеше; против сковаността и предразсъдъците, които обемат човешката личност и я отчуждават от любовта и творчеството. Рокът е най-чувствителен към високото, към доброто, които се постигат с общите усилия и енергия на равноправни хора, без заблудите на всякакви -изми.

С рухването на идеологемите, с краха на комунизма, се роди и отрицанието. Рапът извади на показ човешката грозота, деформиралата обществена система и поведение в общността, деформациите у човека, и се опита да роди нов бунт, ново качествено отношение. Но рапът нямаше как да събуди мисловните нагласи на цялото общество, освен на най-младите: той се яви свързан с друга битийност, с друг модел - този на непукиста, на средняка, който иска да стане голям. Голям спрямо какво и кого? Спрямо закона, спрямо нравствеността, спрямо чисто човешкото чувство за срам и свян. Рапът изключваше тези категории на мислене от своята битийност, той ги развенча и осмя. С това изпадна в крайност, привлекателна за подрастващото поколение, което го прегърна и превърна в начин на живот. До момента, когато рухваше митът, когато младата личност проявяваше интерес към духовността и други, по-извисени и по-големи човешки стойности. Рапът е отрицание и безизразност, в него няма високи жизнени акорди, които да дават вътрешен смисъл. С това той винаги ще се нарежда някъде на опашката на музикалните стилове.

Последното десетилетие показа възход на две, противоречиви и крайни музикални тенденции - хаос музиката и чалгата. Хаос-ът е разтваряне на човешката личност в обществото; той е избор отново на младите. В него те откриват ритъм, протяжен, дълбок и монотонен, който изразява бягство от една фалшива външна реалност, която е покварена, озлобена и оскотяваща. Хаос-музиката е чувствителна, тя е реалност, изведена на живот от всеобщата несигурност, тя дава на човека известен душевен покой, лекарство, опиум, опиат, сладост. Но събуждането или излизането от сферата й е винаги неприятно усещане, защото следва отново потапяне в общата конформистка маса, която мели, чупи, прояжда чувствителните млади натури. Хаосът е потапяне, скриване, бягство без край; това състояние е чуждо на човешкото битие, щом човекът е призван да развива своята личност, да създава семейство, да полага еднообразен труд. Хаос-музиката скоро няма да загуби от своята привлекателност, но това няма и да я наложи като предпочитан жанр на цялото общество. Нейният жизнен модус ще бъдат тези, които не искат да остареят. Вечно младите.

Чалга? Що е това? Много цици, дупета, парфюми, клишета, безкрайно некадърни текстове, пак клишета, модни дрехи, пак цици, пак дупета, о-о, и то какви! Копиране на богатите и известните, пак клишета, бездарни музиканти, псевдомузика. Тук мисля да сложа край, че ме е гнус! И все пак. Чалгата е показност, вирнато Его, никакъв намек за диалогичност, за близост, за споделяне. Чалгата е тютюнев дим, който ти навират в носа - искаш, не искаш: ще го дишаш. Точка по темата. Край.

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2013, № 5 (162)