ОКОТО НА БОГА

Венелин Бараков

web

Не помня вече кога за първи път срещнах Илия. Срещата с него не се забравя. Нито първата, нито следващите. Илия има вид на първобитен дивак от каменната ера. Само дето не носи кожи, а омазани и оцапани дрехи, които няма кой да изпере. Нито сега, нито който и да е друг път.

Косата му е сплъстена от мръсотия и се спуска на дипли от двете страни на малкото му, остро лице. Ако веднъж го зърнеш, лицето и косата остават завинаги в съзнанието ти. В очите му се оглежда цялата суета на света, която той не разбира. Или не познава. Не знам. Свикнал е на скотски живот. На най-нужното и необходимото. Познал е човешката мъка. И унижението. Подигравките и обидите. Жестоките подмятания, които го преследват цял живот. Скланя, но не превива глава. Живее бедно. Оскъдно. Почтено. Работи като вол. Пие. Понякога се напива до безпаметност. Но само понякога, защото вечно няма пари. Доволен е на малко внимание.

Илия има усет за човешкото. За доброто и хубавото. Добряк е. Наеме ли работа, не я оставя, докато не я свърши докрай. Иска малко пари. Ако му сипеш и една топла чорбица, очите му грейват. Състрадателен е. Разбира от човешката мъка. Тя се крие в мръсните му, измачкани дрехи, в набраздените скули и брадясалото лице, в тънките изпръхнали устни. Тази мъка я носи години. Подгъва коляно, залита. Но не пада. Други го бутат, като го гледат неугледен и слаб. Унижават го с коричка хляб. Самите преяли с тлъсто месо. Тлъсти са им вратовете и дебели джобовете. Наемат го за работа, а гледат да го прецакат. Да го скъсат от бач, да му се смеят, докато работи, и накрая да не му платят.

Вече ги разпознава. Вижда ги отдалеч и бяга от тях. Дяволи са – вика, в човешка плът. Срещам го рядко. Избледнелите му сини очи ме привличат. Те са като огледало, в което мога да се видя. Спирам се до него. И се поглеждам. Обзема ме състрадание. Бъркам в джоба си за пари, но той ми отказва. Всеки път. Не съм просяк – казва.

Илия му е името. Но не е чувал за Св. Илия. Броди като скитник и търси работа. Беден и дрипав. Саможив. Единак. Не посяга на чуждото. Своето скътва и пази ревниво от крадци. Жадува за човешка приказка. Топла. Сърдечна. Проявиш ли внимание към него, се отпуска. И отвръща с простички думи – но истински!

Срещам го и го изучавам. Защо този човек е сред нас, а не си го прибере Господ?

Ние сме личности, а той даже не знае какво е личност. В град на еснафи предлага наемен труд. Взема подхвърлените пари и не търси друга полза. Не знае какво е да връщаш услуга. Бяга от всичко, което го връзва към нещо, към някого. Как този човек е още жив? И защо живее сред нас?!

А името му е Илия. Българин е, но е отгледан от цигани. От тях е попил свободата. Живота ден за ден. Искрен е. Наслаждава се на малкото, което има или му дават. Не съм чул да се оплаква. Добре е – ми казва всеки път, като се видим. Подарих му костюма от бала. На мен ми стана малък, а на него му прилегна по мярка. Не забрави да ми благодари. Облече го и си тръгна щастлив за дома.

Понякога е толкова окаян, че чак ми домилява. Спирам се и гледам в сините му очи. Изведнъж проумях. Илия е окото на Бога. Което нас ни следи. Изучава. Претегля. Ние сме окаяниците в овчи кожуси. Охранени, надменни и слепи. Лигите ни текат пред поредната захапана твар. Душите ни се тръшкат, гонени от звяра. Щом се обади скотският ни глад. А гладни ние не сме. Алчни сме. Звярът не спи. Само дреме и се събужда, щом подуши плячка.

А Илия е навикнал да бяга. От хората бяга, които са го наранили и предали. Когато срещна този човек, вече не се питам защо е сред нас.

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2014, № 5 (174)