КОЖЕН КАЛЪФ

Венелин Бараков

web

Слезе от таксито и плати. Шофьорът се постара, но кара много бързо и на моменти му се наложи да се хваща за предната седалка. По-важното бе, че успя да се дотътри до гарата навреме. До влака имаше цели петнадесет минути - време за две цигари и едно кафе. Вдиша от чистия въздух и се усмихна. Дългата работна седмица свърши. Можеше да се прибере вкъщи при хубавата си жена.

Застана на гишето и изчака реда си. Купи си билет и побърза да излезе от зловонната и мръсна гара - проводник на нечистоплътност и мизерия. Това мразеше най-много - да пътува с влакове. Този транспорт е най-неуреден, обслужването - през пръсти, никой не го интересува състоянието на гарите и вагоните - там, където стояха пътуващите. Навред воня на мангали, знаете как мирише на циганин, миризми на прясна пикня и мокри, втасали и вмирисани дрехи. И вечният пейзаж: скитниците, които живеят и спят по гарите. Ние сме свидетелите на цялата тази изсъхваща бедност, която пълзи и вече почти ни застига. Опита се да си се представи, ако сега го изхвърлят от работа. Щеше да се върне пак към алкохола, да се напива до несвяст, да спи у приятели, да се самосъжалява и упреква. Щеше пак да почне да ходи некъпан и несресан, лошо пахнещ на бедност, която сега ненавиждаше. Погнуси се от себе си. Само едно камъче можеше да обърне колата, добре подредения му живот, стената, която беше издигнал между себе си и семейството си, и останалия, вонящ на лошо свят. Еднакво го погнусяваха миризмата на бедността и лошия дъх на лицемерието, върху който бе изграден днешният свят на парите. Майната им. Скоро щеше да си е у дома. В чистата и светла къща.

Поразходи се малко по перона и запали цигара. Пуши и гледа. Не, че имаше нещо за гледане. Далеч от него се виждаше само един човек. Навън бе студено, но не му се стоеше в запареното и непроветрено помещение на гарата. Реши да повърви и да пуши. Огледа се за някое заведение, от което да си поръча кафе. Забеляза една полусъборетина в края на перона - явно някоя долнопробна кръчма. Нямаше значение - пиеше му се кафе. Запъти се натам. С влизането го лъхна силна миризма на пот и разлагащи се тела от полупияни, полуживи местни алкохолици, които изкарват по цял ден в кръчмата. Поръча си кафе. Няколко погледа ревниво го изгледаха. Отвърна им с безразличие. После се усети, че е с костюм и вратовръзка, а такива като него много не ги обичат в малки градчета, като този. После си каза, че хич не му пука - можеше да спука нечий пияна глава. Но гледаше много да не бие на очи. Взе кафето и излезе от задименото помещение.

Навън запали нова цигара и отпи глътка кафе. Кафето беше менте. Като заведението и хората в него. Прогнили отвътре ходещи животни, с обезобразени от липсата на души лица. А може би не беше прав. Някъде там, вътре, всеки се опитваше да скрие своята самота и мъка, да ги забрави за малко, колкото да не го погълнат наведнъж и така всичко да свърши. За това са избрали забравата на алкохола, и малко по малко се сбогуват с този свят, до онзи ден, когато ще ги намерят паднали в реката или край някое дърво между тротоара и банкета.

Цяла седмица в този малък град и вече се чувстваше депресиран. Навсякъде еднообразие и еднаквост, подозрение и заплашителност. Добре, че поне си свърши работата. Във фирмата щяха да бъдат доволни. Можеше да закачи премия или поощрение. Все едно. Видя самотния човек, когото бе забелязал, преди да влезе в кръчмата. Беше се доближил до него. Съсухрен, жилав старец, с грижливо сресана назад бяла, мазна коса. Скромно облечен в стари, износени дрехи. Възрастен човечец, каквито имаше много в този чужд, умиращ град. Подмина го, когато един от мобилните му телефони иззвъня. Бръкна в джоба на сакото си, за да ги извади. Винаги носеше два телефона - служебен и личен. Докато се опитваше да отговори, изтърва служебния телефон на земята. Добре, че имаше кожен калъф, който го предпази от удара. Другият не преставаше да звъни настойчиво. Беше жена му. Натисна зелената слушалка. Разговаряха. Гласът й бе изнервен, разтревожен. Започна да му обяснява за нов проблем в службата. Той не откъсваше очи от телефона си на земята. Изслуша я спокойно, после й каза да се успокои - вече се прибираше, щеше да разговаря с шефа й, нещата щяха да се оправят. Тя продължаваше да упорства. Беше скапан, уморен, износен, а и този град го бе напоил с миризма на безнадежност и липса на смисъл. Животът изтичаше, а тя се бе заинатила за някаква дреболии и искри между колеги. Заговори бавно, с малко по-твърд тон. Завъртя се, тръгна леко, после поспря. Тя се опита нещо да му каже, но я сряза. Продължи да говори твърдо и измина още няколко крачки. Добре, чакам те - каза тя накрая и затвори телефона.

Отдъхна си. Погледна встрани и си спомни, че си беше изтървал служебния телефон с калъфа. Върна се назад на мястото. Телефонът го нямаше. Огледа земята пред себе си и наоколо. Нямаше го. Пак огледа - този път по-голямо пространство. Мобилният телефон го нямаше. Липсваше. Пред него беше само възрастния човек. Нещо го бодна в стомаха. Крадец, мръсен, гаден, стар крадец. Само за миг се беше разсеял и този го беше свил. Пак огледа внимателно наоколо. Не. Този път щеше да се развихри. Запъти се право към стареца.

- Извинете, вие ли взехте мобилния ми телефон.

Ах, ти! Дърт, долен, проклет крадец. Майката ще ти разкатая ей сега. - Усети, че напрежението в тялото му се покачва.

- Изтървах го преди малко, минута-две говорих по другия телефон. Служебният ми остана на земята. - Да виждаш някой друг на гарата, освен нас двамата, а?!

- Не съм вземал нищо бе, остави ме. - Старецът го погледна. Очите му се навлажниха. Той се обърна, понечи да каже нещо, но се задави с думите, които искаше да изрече.

- Аман от боклуци в тази държава, от крадци и далавераджии. Щом и вие, дъртите, се научихте да крадете…

Стана сложно. Гледа го, да го удари ли, да го сплаши ли. Нагъл дъртак. Ако му посегне, ще заприлича на побой. Може да излязат пияните от кръчмата и него да изкарат виновен. Ще бие възрастен - върви, че обяснявай. Хрумна му идея. Ще набере служебния си телефон от личния. И, ако му звънне в джоба на дъртия, мамицата му. Тогава - бой.

Отдалечи се на известно разстояние от стареца, без да го изпуска от очи. Извади телефона и набра номера. Изчака. Чу се позната мелодия. На неговия служебен телефон. Тръгна в посока на мелодията. Размина се със стареца и сви зад кръчмата. Мелодията стана по-силна и ясна. Приближи още. Телефонът му вече гърмеше силно. Изведнъж край него се шмугна голямо улично куче и побягна. Веднага забеляза мобилния си телефон на земята до кофа с боклук. Наведе се и го вдигна. По кожения калъф личаха кучешки зъби.

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2012, № 12 (157)