Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРЯХ

Венелин Бараков

web

на сестра ми

На вратата се звънеше. Той подскочи, намали звука на музикалната система и се показа на терасата. Долу стоеше млада, хубава жена, на около четиридесет години.

- Кого търсите?

- Търся Добрин Стаматов. - Младата жена го гледаше дружелюбно, но притеснено. Явно се смущаваше от появата му. Млад мъж, надничащ от балкона, с изпитателен и подозрителен вид.

- В момента го няма вкъщи. Ако мога аз да ви помогна с нещо? - опита се да бъде любезен и я стрелна с внушаващи доверие очи.

- Простете, не искам да ви притеснявам. - Тя закърши ръце, после ги стисна здраво една в друга. - Моля ви само да ме ориентирате къде мога да го открия.

Всичко това му се стори много съмнително. Питаше за баща му. Какво искаше тази млада жена от възрастния му баща. На всичкото отгоре не беше тревненка. Имаше силна визуална памет и запомняше лицата на хората. Но тази дама никога не беше я виждал в града.

- Той обича по това време да играе карти или табла в пенсионерския клуб.

- Така ли! - тя се засмя и малко се поотпусна. - Можете ли да ме упътите къде се намира този клуб.

Той постоя малко нерешително, подвуоми се. Накрая все пак реши.

- Ще сляза долу, за да мога по-лесно да ви покажа пътя дотам. Наблизо е.

Слезе по стълбището и отвори входната врата. Размениха погледи. Всеки се притесняваше от другия. Имаха разлика около десет години. Но си личеше, че веднага се заизследваха взаимно. Млада жена и още по-млад мъж. Един до друг, в необичайна близост. Свързваше ги нещо или по-скоро някой - един възрастен човек. Той не разбираше. Баща му никога не е показвал, че се интересува от други жени. Неговата собствена жена, майка му, беше петнадесет години по-млада от него. Опита се да си избие натрапчивата мисъл от главата. Може би го търсеше, за да й работи. Баща му беше известен майстор. Работеше фаянс, теракот, облицовки, камини. Трябваше да разбере тази нейна настойчивост.

- Здравейте! Ще се опитам да ви помогна. Познавате ли града?

- Не особено. Вие разбрахте веднага, че не съм от Трявна. Простете, но вие ли сте Йордан?

Ха, сега. Тя знаеше неговото име. Той усети, че нещо в него, много надълбоко в душата му, се пробужда и напира да излезе навън. Някакъв много далечен спомен, някакъв копнеж, нещо много тайно, лично. Кръвта му забърза, пулсът му се учести. Какво беше това? Сякаш тази млада жена знаеше нещо за него, за семейството му. Сякаш тя самата беше част от неговото семейство - човек, за когото никой не е обелвал дума, защото е заминал далеч, защото е наранил някого, престъпил е някаква граница. Кръвта му се надигаше на вътрешни вълни, мощни и пенливи, и той долавяше шепота й. Цялото му същество и душа искаха да му подскажат нещо, да му внушат да остане с тази жена по-дълго, да я разпита коя е, защо е тук, как реши да дойде точно в този ден, днес.

- Да, аз съм - не успя да каже друго. Мислите му бяха замъглени от шепота на кръвта. Долавяше само едно силно вътрешно чувство, нещо като обич, като доверие към тази хубава жена, която го гледаше с чист, искрящ от любопитство поглед, в който улавяше, че е желан, че тя се интересува от него, а не само от баща му. Не знаеше как да продължи разговора. Тя му помогна.

- Минавам бързо през Трявна и реших да се обадя на баща ти. - Тя го гледаше много внимателно. - Аз съм Анжелика. - Приятно ми е да се запознаем.

Той пое много внимателно ръката й. Стисна я нежно. Не отделяше очи от нея. Хареса я. Явно тук става нещо. Нещо, което не знаеше. Предложи й да влезе, да изчака баща му вкъщи - наближаваше обед и той скоро щеше да се прибере. Тя се замисли. Погали косата си. Вдигна един кичур през глава и той видя още по-добре лицето й. Беше бяло, чисто и искрено. Излъчваше лека тъга и тревожност, примесена с естествена хубост. Хареса я много. Чудесна комбинация - естествена красота и дълбок вътрешен живот. Жена, изстрадала нещо, надмогнала тежестта на годините, посрещаща хората с усмивка, внушаваща безкрайна доброта. Почувства се много добре. Почти се отпусна в присъствието на тази напълно непозната жена, която търсеше баща му. Желаеше да продължат да си говорят. Пак настоя да влезнат вътре в къщата. Тя не отделяше очи от него. Изучаваше го. Явно и тя го хареса. Помежду им струяха вълни от доверие и кротка нежност. И двамата говореха тихо. Отчетливо произнасяха думите. Изказът им беше спокоен и равномерен. Той откри, че си приличат по нещо. Някаква особена близост. Нещо общо, което някога ги е свързвало, но е било отвързано от някого нарочно, за да се изгубят. После се е изхлузило по прашния път. За да възкръсне днес за нов живот…

- Благодаря, за поканата, но наистина много бързам. С колеги съм в Трявна. Ще ми обясниш ли как да стигна до пенсионерския клуб.

- Разбира се. - Учтивият тон беше изоставен. Не можеше да си обясни как, откъде, от нищото се появи тази жена, която сега отиваше да види баща му и която го спечели веднага. Това никога не беше му се случвало преди. Искаше да продължат разговора, но не знаеше за какво да си говорят. Посочи й пътя, разклона, къде трябва да завие, за да стигне до площада с часовниковата кула. И там - насреща е пенсионерския клуб, в който баща му играе карти.

Сбогуваха се. Не откъсваха очи един от друг. Топлината от присъствието на другия бликаше и изпълваше пространството помежду им. Скоро тя щеше да се стопи и той се надяваше на обяснение за странната среща. Тя се обърна, махна му за сбогом и влезе в колата си. Потегли. Изгуби се в края на улицата.

Внезапно го връхлетя ново, странно и тежко чувство. Като загуба на близък човек. Не разбираше какво става с него, само усещаше различно състояние. Прогони мислите си и влезе в къщата.

Превъртя отново случилото се. Беше се научил да вярва в знаците на съдбата. Няма нищо случайно на този свят. Това нежно, бяло и тъжно лице. Беше го виждал някъде. Не в Трявна, не на живо. Дали го бе сънувал. Приказна богиня, която грижовно го гали в съня. Той й отвръща с въпрос. Коя си ти? Как ме намери? Защо избра моя сън и моя свят, за да нахлуеш неканена, нечакана, но все пак желана. Една мисъл се стрелна и се заби в гънките на мозъка му. Отвори шкафа с документи. Родителите му бяха много подредени хора и събираха всичко - фактури, разписки, снимки, свидетелства за кръщене и раждане, актове, записки, сметки. Отвори папката с архива на баща си. Прерови го бързо. Снимки от работата му в чужбина, от Алжир, Тунис, Франция; от младежките му години - русокос красавец, облечен по последна мода, с приятели; работата му по строежа на Дунав мост в Русе; снимки от щурите му младежки години в Русе. Спомни се, че баща му е имал друг брак, за който родителите му отказваха да говорят. Стоп. Ето я. Същата млада жена, само че на снимката е доста по-млада. Знаеше, че я беше виждал сред документите на баща му. Още като дете беше задавал на родителите си въпроса: Кое е това момиче? Какво прави снимката му заедно с нашите?

Обърна снимката. На гърба имаше надпис, с хубав женски почерк: „Ето така изглеждам. И вече съм на двадесет и две години“.

Пред очите му са размаза. Въздухът спря. Спря да диша. Залитна. Подпря се. Вдиша въздух. Олюля се. Седна. Взе да се посъвзема. Пое дълбоко въздух. Опомни се. Спомни си, че като дете, след като не му казаха кой е на тази снимка, обикновено питаше защо е сам на този свят, защо и той като другите деца си нямаше брат или сестра. Трябваше да чака да изминат цели двадесет години, за да стигне сам до отговора. Днес научи отговора.

Забеляза, че плаче. Дълго рева. Отговорът го заболя. Или по-скоро го болеше от мълчанието на родителите му. Стана и избърса лицето си. Изми си очите със студена вода. Седна на дивана. Знаеше отговора. Но имаше много въпроси. Незададени през годините. Разположи се удобно и зачака.

 

 

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2012, № 12 (157)