ЗА НАЕМАТЕЛИТЕ, НАЕТИТЕ, ЗА ЕЗИЦИТЕ ИМ
(И ЗА СКРИТИЯ ТРУП В ГАРДЕРОБА)

Ваня Стефанова

web

В "Германии", въпросът "защо" или "от какво бяга бягащият българин" поначало не стои (относно причините за емиграцията абстрактният читател преизобилно разполага с непоетичен контекст) - всякакви профанни очаквания, приписвани на мигранта, изразими обичайно с формули за амбициозно оцелостяване или за битийна успешност, са вън от конспекта в случая. Още "при входа" те са смъкнати, уж априори, с едно драстично преднамерено (и разбира се, съвсем "литературно") клише: "сухите листа/ покрили летището", които "за разлика от хората (...) знаят какво им предстои". 

Споменатият образ е още в първия текст. Той задава една от водещите за книгата семантични вериги, срещаме го отново и на нейния изход: "същите сухи листа/ на летището/ сега и те не знаят/ какво им предстои", а символните ‚реинкарнации‘ на клишето вече са описали (през ремитологизацията на мотива за "завръщането") своето кръгово движение в тъканта на цялото. Иронийното движение е от ‚не-знание‘-то към още по-дълбокото ‚не-знание‘ на знаещия. Междувременно сме видели  субектът да мете огромния паркинг по време на листопад, по-сетне ни е показано и очакването кленовите листа да се завърнат "обратно на дървото". И цялата тази лирическа фактура с паркинги, обществени перални, немски домове, кули с железни петлета и катедрали, от кадър в кадър прилавя немци, италианци, китайци, руснаци, поляци, турци, японци и т.н., понякога и българи, а и "сред порцелановите зайчета и ангели/ много често по прозорците може да видиш/ отрязаната глава на буда"...

Иззад ъглите на шарения бабилон се зъбят страховете и комплексите на "големите" и "малките" нации, "своето" е смалено и изгубено, "чуждото" е нелепо и често абсурдно. В усещането за дезориентираност, несправяне, изгубеност, обърканост и изплъзване на живота се проецира поетичното преживяване на един съвсем не личен, а в същината си (по разни причини и по различен начин, разбира се...) - да си го кажем, все пак по човешки: всеобщ провал.

При разместванията на "голямо" и "малко" в парадигматичните редове на книгата (окуражаващо би било, примерно социалните антрополози, внимателно да проследят разместванията във въпросните корелации, понеже тук интенционалното поле не позволява проследимост...) се вмества още един мит: този за смаляването, умирането, гниенето, стапянето, изчезването на духа и на самото ‚тяло‘ на българското. Подходящият цитат, щадящ зрението/слуха на съвременника, струва ми се е: "кутия с мащерка/ това ми е българията/ намалява от ден на ден" (макар да се изкушавам да цитирам още истини от книгата, които са недотам щадящи, а и понеже в нея има слово, което се вижда и чува). Нарочно или не, един точно текст в графиката си е "разсечен" на две (отделни страници)¹ в книжното тяло на "Германии":

човек трябва да умре
всичко останало е пожелание
това е стара немска поговорка
гордо заяви мъжът
който ме нае

(стр. 24)

за пренасяне на мебели
после добави
а сега хер христов
трябва да сложите
тези ръкавици

(стр. 25)

Смъртта, знае се, има навика да е конкретна, а и културната памет потвърждава, че укриването на смъртта е цивилизационно достижение в съвременната ритуализация на умирането. На този смислов фон забавно провокираните истерични питанки от порядъка: кой конкретно "човек/ трябва да умре" или пък чий труп се укрива в гардероба (който следва по немски изрядно да бъде пренесен, преди "да се вмирише целият квартал"...), стават въпроси далеч не безобидни. Компенсирането на усещането за тотално изгубване на нормалност (на своето, чуждото и всеобщото), бидейки смешно и страшно едновременно, не е смехово; играта с контекстите - също. Те са само привидно опрощаващи, понеже вътре в природата си са гротескни. А и образният им инструментариум е естествено гротесков, изричайки безпощадни диагнози над развеселения глобален бабилон: предупреждения за безизходица на самата негова мислимост. Струва ми се, другата изконна дума за всичко това е омерзение.

Няколко мотива настойчиво отекват: Западът и Изтокът, войната, смъртта, езикът... Такова лирическо ‚стереоскопично‘ зрение, насочено едновременно и към собствената изгубеност на "своето", и към нелепостта на "чуждото", плюс естествената невъзможност чуждото да бъде припознавано, пак и пак, като свой център (даже когато е явено като "чуждия" център или като някакъв "глобалистичен" център) е константно за тази поезия. Тя фактически и някак преспокойно кинематографично реди едни от най-страховито късите "кадри", записани на български език: "веднага след първия инцидент/ държавата подарява на пенсионерите/ инвалидна количка/ и асистент от източна европа/ мечтаещ да получи/ немско гражданство/ което ще му осигури/ след пенсиониране/ инвалидна количка/ и асистент от източна европа".

Езикът. Тук очевидно е последният - в смисъл на екзистенциално краен - маркер на "своето". (Да те поздравят на български, понеже кой друг да бере коприва край Рейн, или да влезеш в турската бакалия, така щото "там между многото езици/ на бурканчето от лютеница/ е и моят роден" - ето ги утехите на сънародника, принуден да бабилонства, както са принудени и други още, "малки" и "големи"...). Радикалният жест през езика е справедлив и логичен:

не мога да си представя
как детето ми казва татко
на чужд език
после как му отговарям
бих нарекъл това
двойно самоубийство

Представата за "германия" в "Германии" на Владислав Христов не е интелектуалстващият жест на изгнанието, избиран от предходни генерации и всякога белязан с повече или с по-малко просветителски или модернизационен патос, то не е "...мръсна приказка". Слава богу, не е и налаганата, пак и пак, "актуална" (и хем пост-постмодерна‚ хем просветителска!) идея за центъра спрямо периферията. Втренчването е във видяното "как" и "към какво" субектът бяга - не само като в предпоставки на "завръщане"-то. Видяното на свой ред е неконтролируемо и лошо захилено спрямо преексплоатирането на различни митове, вкл. спрямо мита за "непълното" или  "недостатъчно" българско знаене (още един мит, преекспониран на родна почва). Вкратце: в случая няма шанс да си поговорим за предъвкана публицистика, нито даже за "задочни репортажи".

Става дума за поезия. Просто за поезия.

БЕЛЕЖКИ

1. Ясно е, че тук става дума за предпечатна грешка, допусната в първите екземпляри на "Германии". [обратно]

© Ваня Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2014, № 12 (181)