Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРУГ ЕСХАТОН

Ваня Стефанова

web

Стефан Гончаров. Смъртта не се чакаЕсхатонът в тази книга е по-различен.

"Смъртта не се чака" не е просто сборник, побрал в стотина страници стиховете на млад автор. В гъстата текстура на арт сказание като това (посмявам да нарека така втората книга с поезия на Стефан Гончаров и държа наричането да не е проява на фриволност) "краят" не иде - той е привично състояние на битието. Смъртта не се чака, тя е отдавна тук.

КОСТИ
тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

Доколкото смъртта с онтологичните и метафизичните си аспекти остава неабсорбирана от идеологията, от историята, от религията - за съвременника те вече са се оказали безсилни да я осмислят. Усещането за това в поезията на Гончаров е толкова сгъстено, че изменя пропорциите на видимостта, отказвайки отново и отново да припознава износените граници между "реално", "иреално" и "сюрреално". Специфичен за звученето на този "мощен различим глас" (Г. Гаврилов) може би да е и "школувания" в овладяна мяра почти кинематографичен поглед - авторът впрочем има множество публикации в областта на филмовата критика. Във всеки случай догадки "как", "къде" и "дали", школували гласа и погледа, тук идват в повече - образността на тази поезия нахлува в ракурс на безкомпромисна прямосъзерцателност. С отключените енергии на все същото усещане е заредена експресията на конкретни образи-знаци, всеки от които заслужава отделно вглеждане. По необходимост само изброявам някои: тъмнината, нейните имена, титаничното начало като ейдос на хаоса, гласът, слухът, Атон, езикът, гледането и виждането, разкъсаната "отворена" анатомия на "твърдия", плътния свят и на всичко, що е тленно - сякаш Бог е разтворил юмрука си в стомаха на светец.

Още с прозрение като това, че "филмът не свършва/ и няма да свърши/ защото сме тук за да съблечем/ телата си пред камерата/ която снима откакто/ смъртта мина гола/ по червения килим", прочитът рискува да достигне точка на притъпено усъмнение, че светът в концепцията на книгата е не повече от инфернален танц, воден от смъртта, или място, където изначално се служи черна литургия. Печален резултат от греховността на сбърканото човечество? Или пък - от "кървавото безразличие/ на един възбуден Бог/ разпнат от желанието/ да бъдем негови"?

Всяко заключение би било едностранчиво и прибързано. Вероятно първото очевидно (и профанно очевадно) нещо, ще да е изобилието в поетичния текст на лексеми, назоваващи членене на анатомични части и телесни фрагменти (изданието изглежда съвсем нарочно илюстрирано с любознателни анатомични рисунки от 17.-19. век): език, кожа, кости, зъби, очи, дробове, като най-изразено е присъствието на "очите" и "костите" - привидно маразматичен плеоназъм, който парадоксално не се изморява от соченето в битието като в труп. Привидно - понеже не заради соченето и не поради едните "антропологични" откровения го е подложила на аутопсия поетическата визия: "времето тече във всички посоки/ светът изгуби сърцето ми/ а птиците разпродадоха/ останалите органи/ за да откупят небето// вече няма страх/ гръдният ми кош е пълен със сняг/ от който стъпалата ти израстват...".

Пропускайки през себе си енергетичните потоци на света, чиито жертвени трансформации са в основата си мистична, ала вечно убягваща цел, субектът на тази книга се движи сред "прожектираните" реалии - едновременно конкретни и фантазмени - с всичките произтичащи от такова движение образни съотношения и асоциации. Човекът дава имена на тъмнината, за да я изговаря "на части" и да не изгуби глас. Небесното и хтоничното многократно разменят местата си. Еросът е сдвоен с Танатос, но не както това се случва у Батай - не защото еротичното е набедено да бъде неотделима от трансгресията, ожесточена сама по себе си извънкултурна другост. Стародавното християнско чувство за невъзможно връщане към изгубената невинност все тегне сенчесто в редовете, отказвайки възможност за виталистично преодоляване на смъртта тук и сега: "сред дивите ягоди аз сънувам нея а смъртта сънува мен".

В последна сметка Еросът става трагически патос отвъд наративизациите на ексцесно "престъпване", отвъд алюзиите с дионисиевска разчлененост. Етическата перспектива и асоциативната ретроспектива на религиозната памет жертвено го удържат в съседство с библейските маркери. Любовта - в нищетата си на "ерос" и в оскъдиците си като "агапе", - изглежда, е всичко, което смъртното човечество има отвъд тлението, а обърнатото дърво тук дори не е митологемна ос, около която вселената някак да се групира "правилно" или "неправилно" или която окуражаващо да ни присеща за богоподобието човешко, за утехите, че човек е създаден "по образ Божий". Не "нашата корона", а "вината расте" в човека "като дърво на дъното на небето". Провиждайки по-горе, субектът обичайно не вижда свещено Небе, а калните вътрешни небета на едно нескончаемо настояще. Инферналната обозначеност на битието се проявява тук и сега: "БЕЗДОМНИТЕ КУЧЕТА УЧАТ ДЕЦАТА/ как се умира от бяс/ обичам да ги гледам/ и да си представям свят/ в който животът е възможен".

Сподобена с нещо от онзи мистически ореол, който единствено религиозният подстъп към словото е в състояние да придаде на самото слово, такава естетика остава цялостна. Цялостна е в смисъла на най-дълбинно етическо усилие. В нея образността непрекъснато се прекодира, фино сменя парадигмалните си признаци без финесът да води до изтънчен разгул с поетичното или до "игри на ума". Зрително постижимите реалии семантизират неизчерпаем и все така врасъл в смъртта космос: "дъждът не пада/ раят се наводни/ ангелите се издавиха/ хората вече носят чадъри/ само защото децата ги плюят/ от високите етажи". В тоталността си свръхнапрегнатите трансформации шокират именно със спонтанността на наблюдението.

В подобен контекст даже натрупването на "анатомични" образи експлицира категорична контра на материалистическото светоусещане. То, струва ми се, окръглява тяхното парадоксално превръщане в имажинистичен реквизит на една стилистика, в същината си далечна на всякакъв натуралистичен похват. Впрочем такава стилистика е качествено отстояща от стилистиките на другите към днешна дата "млади" автори, както и въобще от поетическите езици, придържащи се в общия случай към "емпиричното"; тя отстои обаче и от позите на логичните "есхатолози" всред тях. Във време на лирическа засуха, една сякаш стародавна изобразителната мощ избликва и заявява правата си. С флуидно-втечнената словесност на апокалиптично изживяното си "сега" тази книга е днес истинска рядкост. Иначе казано: "Смъртта не се чака" ни изправя вече и пред различната естетика, загатната още с дебюта на автора ("Геон").

Наред с лайтмотивно повтарящия се в хода на текста мултиплициран образ на обърнатото дърво, следва да се отбележи случващото се с макротопоним и свръхсакрален център като Атон. И там се вижда същото неотделимо от идеята за тленност изчерпване на сакралността и обръщане на нейния знак. Спускането е от ефирната святост горе в посока надолу към "корените на този остров, пълни с вино и сол". Дори последователността на изреждане на реалиите движи погледа отгоре-надолу, хронотопът е обгледан в сякаш метафизична мутация: сянката на страха, хвърлена от върха на планината, кръстът, който "винаги потъва пръв", появяващите се нови "метастази" на "царството небесно" - върхове и планини от мрамор, "облечени в облаци от светлина", които изскачат след "ритник в утробата", но само "за кратко". Към тях се носят монасите "на невидими въжета" като в гръцка трагедия, ала все пак - носят се "обесени". Не друго, а духовното у човека е хипертрофирало до Големия изкупител. То самото възлиза върху страховита планина от богопознание, докато божественото е проявено в двата си лика - на изкупителя, но и на ревнивия опустошител. И така - до последното откровение в книгата: защото царството небесно е тумор който расте и се лекува с любов.

Така че: смъртта не се чака. Както и любовта.

ЛЮБОВТА НЯМА
начало и край
само продължава
завършеното
и започнатото

 


Стефан Гончаров. Смъртта не се чака. София: Scribens. 2018.

 

 

© Ваня Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2019, № 2 (231)