"ФИ" ОТ ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

Ваня Стефанова

web

Ако гласът в "Енсо" диреше сякаш центъра на импулса си да затваря кръгове, във "Фи" още с епиграфа, цитиращ Витрувий, "центърът" на кръга е посочен. Соченето към "сакралната геометрия" (по леонардовски търсеща в човешкото баланси на "телесност" и "духовност") само по себе си заявява концептуалност. Обаче у Вл. Христов догорялото острие на иронията в погледа през рамо не оставя сажди на нарцистично театралничене по концепцията, няма как да ги остави... Именно защото е сочене с поглед, а не с пръст, откровение на погледа, а не "откровеност" всуе целяща да шокира, "оптиката" на тази поетика заличава темпорални линейности и открива панорама на насрещната непосредственост: "кой е този остров/ от дим и лава/ кои са тези хора/ с молещи гласове/ все по-познати/ неразличими от нашите"...

Несъмнено, Азът във "Фи" е като детектив по следите на проницанията си, прожектира ги в светлината на една достатъчно дълга културна отсечка на западната традиция и такава една светлина се очаква като че ли да "осветява целия път" отпред-назад и отзад-напред - случайно ли обаче: нейният източник може не просто да бъде забавно "оприличен", той е визуализиран и означен с фосфоресциращата муцуна на баскервилското куче...

Споменатият образ е от последния текст в книгата и само в привидностите на "линейността" би могъл да мине за финална точка на "Фи". Понеже поезията тук вписва "по витрувиански" човешкото в свои си "квадрати" и въртящи се "кръгове"... Светещото куче просто е една от точките, в която се пресичат "стените" на "четириъгълника", т.е. оголва взаимосвързаностите на ключови за книгата, проследими "геометрично" мотиви - както поетът признава: нейната композиция дори в пропорциите на частите си своеобразно съблюдава златното сечение...

Поезията тук показва безапелационно пластично и лаконично (че и плашещо онагледено!) как това "страхливо тяло" може да бъде вписвано и улавяно във всевъзможни инварианти на леонардовския витрувиански квадрат - "с препускащи крака", с "ръце гребящи във въздуха", или въртяно в кръг с всичката агоналност, характерна за европейския чувствен (пък и поетически) опит. Виждаме го ясно вписано в геометрията на мълчащите стаи, в техните хоризонтални и вертикални равнини, виждаме го запечатано от следящия поглед "на пода в детската стая", където в съня си може да завариш Тарковски, или отразено на пода в банята - при "голямата хлъзгава риба"... Рамкирано е от четириъгълниците на снимките...

Четириъгълникът на отворения прозорец побира всичките му сакрални антропометрии и отвъд "излиза само ръката" или опашката на кучето, но и това "излизане" е не повече от жест на сбогуване - "Фи" е книга, вторачена в смъртта, в полетите на "траурната пеперуда".

Въпросната ситуираност/рамкираност на човешкото може да бъде видяна и като положеност в "двойния гроб" на съпрузите или в коритото на удавническата река (която е "пораснало детско корито") - тя прямо сочи в трагиката на тленността...

И също тъй безапелационно, поезията тук показва, че човешкото във "Фи" продължава да бъде живяно и изричано през културната школовка на Изтока. Наистина образните конотации на познанието ("книгата е змия...", "ябълката (..)/ отхапва/ лицето на човека/ така той/ се сдобива с уста") могат и да подведат рецептивните (и интерпретаторските) нагласи... Даже в тези стихове обаче няма как да убегне оттласкването от отколе познатата ни библейска реминисценция - разказът за света орбитира около центровете на различна екзистенциална (позволявам си да предположа - и на различна философска) парадигма. Иззад концепцията сякаш наднича усмивка на даоист и настоява, че "тялото" напуска "душата", а не обратното. Което рефренно настояване ни препраща отново към мистичните традиции на Изтока...

В мига на осъзнаване "тялото" е вписано вече в кръг (понякога в кръга на визьора) - не пропорциите, а позициите на вписаната седяща, лежаща, прегъната, вървяща или агонизираща човешка фигура са на фокус. И докато "нощем крилете никнат без право на избор...", ръцете или въобще пак "крайниците" най-често остават на фокус. Тези на детето, едва достигащо земята, или тези на зрелия мъж, качил краката си върху овеществения символ на културния си опит: камарата книги под масата... Погледът вече тутакси сочи и сгъващото се "по средата" тяло на стареца, понеже "от тази височина очите виждат отново онова, което са виждали в детството".

Всред съноподобния транс на това си въртене по сакрални точки на кръга, "витрувианецът" от "Фи" се вписва и в зеницата на едно трансцендирало око. То позволява езикът да закове за отрицателно време конкретно пространство в образи, образите да разлюлеят възприятието, да го дръпнат в подмолите на безапелационна музика - много своя си и тежка. Не е просто "тоналност", оразличаваща гласа от "Енсо" и "Фи" от другите ярки и така различни гласове в съвременната ни поезия - тоталност е. Тоталност, внушаваща застиналост в движението и движение в покоя. Оттам обаче се виждат неща, каквито в безгрижната си "телесност" смъртното човечество обичайно предпочита да не вижда, да не знае или да не "помни". Или - каквито истинският поет не може да не види ("голите изнасят мъртвите/ последният напускащ банята/ ще събере смелост/ да плисне шепа вода/ върху запотеното огледало")...

То (откровението на погледа) и във "Фи" е със същото страховито "...спокойствие, с което ръката гали или отсича човешка глава"¹.  Спокойствие, което може да бъде износено и родено от автентичното метафизично неспокойствие...

БЕЛЕЖКИ

1. Камидзуро Шибата е цитиран в началото на първата книга ("Енсо") от поетичната трилогия, замислена от Владислав Христов. [обратно]

© Ваня Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2013, № 10 (167)