БЛАГОДАРИМ ТИ МИСТЪР УАН

Ваня Константинова

web

Той пристигнал в детското селище в края на един горещ ден, малко преди слънцето най-после да залезе. Не изглеждал посърнал от жегата или мръсен, само износените обувки и издутата раница, която стърчала над главата му, показвали, че е истински пътешественик и идва от някое далечно място. Никой не забелязал кога е дошъл, защото точно в онзи момент всички деца подскачали в широк кръг пред административната сграда и плачели силно. А плачели, защото в центъра на кръга един мъж на средна възраст, който, както се разбрало по-късно, бил директорът на селището, биел с пръчка едно с нищо неотличаващо се куче. Две-три жени се суетели наоколо и се опитвали да успокоят децата, мъжа и кучето.

Когато все пак успели, видели госта и всички насочили вниманието си към него. Първо дотичало кучето, щастливо да се измъкне от центъра на кръга и пръчката, и го загледало, като помахвало леко с опашка. Директорът се досетил кой е и си спомнил, че го очаква, приближил се и любезно се представил, като му подал ръка. Не разбрал отговора, затова помолил една от младите жени, която говорела малко английски, да му обясни, че много се радват да го посрещнат. Показал му стаята, в която ще пренощува, и го завел в големия салон, където след час всички щели да се съберат, за да видят неговото представление. После се извинил и отишъл да помага в събирането на багажа, защото било лято и рано на другия ден всички заминавали на море.

Жената, която доброволно се съгласила да бъде преводач, му обяснила набързо, че не бива да се тревожи от дребната сцена с кучето, която се повтаряла, но не често. Работата била в това, че директорът, много внимателен и загрижен за децата човек, не понасял животни, боял се от тях и смятал, че са опасни и могат да навредят на възпитаниците му. От своя страна децата, също много мили, но и много наивни все още, непрестанно го молели за разрешение да имат някое кученце, за което да се грижат. След като дълго му дотягали, директорът се съгласил да хранят едно куче, да му сложат каишка и да го смятат за свое, като взел всички предпазни мерки и забранил животното да влиза в помещенията. От време на време го биел с пръчката, за да му е за урок, преди да се е случило нещо лошо, защото никога не знаеш какво можеш да очакваш от едно същество, което изглежда безобидно и любвеобилно, но може внезапно да му хрумне да нападне някого и да го нарани, незнайно защо. В заключение, жената казала съвсем не на място, че пътят към ада е постлан с добри намерения, а гостът изненадано се запитал откъде тя е наясно как изглежда пътят към ада, защо е избрала да го сподели точно с него и осъзнал, че самият той никога не се е опитвал да си представи ад и пътните настилки, по които се стига дотам.

Смутен от това, че изглежда не я разбрал, той й разказал, че е роден в една южноазиатска страна, което и без това се виждало от пръв поглед, но от много години не се е връщал там, живее далеч на север, работи като актьор и се занимава с изучаване на танц и физически театър. По време на ваканцията си е предприел това пътуване, за да посети места, в които никога не е бил, и да представи пред децата в различни домове своя малък спектакъл, тъй като се надявал, че това ще им достави удоволствие.

Разговорът вървял трудно, защото и двамата говорели със силен, но различен акцент, така че се разделили и актьорът останал в салона да се подготви и да направи своите упражнения за загряване.

В определения час всички се събрали, насядали по наредените в кръг столове и загледали пъстрото нещо, свито на земята. Когато шумът позатихнал, нещото се изправило бавно. Главата му била гладко избръсната, на лицето се полюшвали брада и мустаци, изрязани от станиол, а от кръста надолу било обуто в тънко светлосиньо трико. Докато децата се чудели дали да се разпищят, или да се разсмеят, или и двете, нещото се усмихнало с тъмнокарминените си устни и казало:

- Аз съм мистър Уан. Ще играя пред вас, като ви моля да не забравяте, че това не е истински театър, а само една представена история. Моята история за раждането, живота и смъртта.

Когато го чули да говори, зрителите забравили всичките си страхове, започнали да подскачат и да викат силно името му, което запомнили веднага, защото всички вече били научили да броят на английски поне до десет. По-големите умеели и до повече и държели да го покажат, затова възрастните трудно ги усмирили, за да може историята да продължи. М-р Уан отново се свил на земята, после бавно се надигал, като огъвал всички части на тялото си в различни посоки, сякаш са овързани с невидимо въже, въртял очи и се плезел. Бърчел чело, разпервал и сгъвал пръсти, изопвал с пукот лактите и колене си. Децата се измъчили да наблюдават усилията му да се изправи, уплашили се здраво, не могли повече да седят кротко и завикали:

- Говори, мистър Уан, говори!

Тогава той най-сетне се изправил, като надал силен дрезгав вик, и отново се усмихнал. Зрителите въздъхнали облекчено, а той им обяснил, че току-що им е представил раждането. После затанцувал в кръг, смеел се и подскачал, вдигал краката си високо, чак зад врата, правел шпагати, цигански колела и салта. Жените в публиката се възхитили от неговата гъвкавост и сила, а децата пляскали с ръце и се смеели. С движения и танци мистър Уан се престорил на птица, лъв и елен, показал им как си строи колиба, лови риба и пали огън, как чете книга и свири на невидим инструмент и още много неща. Когато се изморил и едва си поемал дъх, застанал в центъра на кръга и попитал едно момченце как се казва. После му подал ръка, повтаряйки своето име, и казал:

- Ти и аз сме хора, ти имаш ръце и аз имам ръце, ти си човек и мистър Уан е човек. Между нас няма разлика. Това е животът.

После подал ръка на всяко дете, като казвал името си и го питал за неговото. С това представлението завършило. Децата забравили, че им е обещал да им представи смъртта, защото не знаели нищо за нея, за тях тя не съществувала, а кой се интересува от несъществуващи неща? Възрастните били малко отегчени, бързали да приготвят вечеря и се сбогували набързо. Директорът разрешил децата да останат, за да разгледат костюма на мистър Уан и да го попитат за всичко, което поискат, както самият той предложил. Преди да си тръгне, им напомнил да не забравят да кажат "благодаря" на госта.

Децата не можели да се успокоят, затова всички излезли навън, където те продължили да скачат, пеели и се опитвали да повтарят движенията от представлението. Били толкова възбудени от спектакъла и от предстоящото пътуване към морето, че не се бояли от нищо - нито от тъмнината, нито от това, че са оставени сами с госта, който не разбирал думите им.

- Защо си обул прозрачен чорапогащник, мистър Уан? Нямаш ли си панталони? Имаш бримка! - извикало едно момиченце и промушило пръст в дупката на трикото му.

- Защо си със станиолена брада?

- Той се е намазал с червило, червило!

Дърпали брадата му, разтягали ластика на бандажа, щипели го и бъркали в устата му, опитвали колко се извиват ръцете и краката му, хапели и удряли, кикотели се и пищели колкото им глас държи. Когато се изморили и всичко това им омръзнало, децата обърнали гръб на нещо, което лежало в краката им усукано и криво като суха пръчка, изведнъж видели колко е тъмно вече и затичали към къщи. След няколко крачки най-голямото момче рязко спряло, защото се сетило, че са забравили какво е поръчал директорът. Хукнало отново и, без да се обръща назад, завикало:

- Благодарим ти, мистър Уан!

След него всички подели вика, като продължавали да тичат, без да обръщат внимание на ожулените колене, и тъмнината заехтяла от детските викове: "Благодарим, благодарим ти, мистър Уан!"

По същото време пред осветената гара един мъж с голяма раница на гърба си мислел, докато чакал единствения вечерен влак, колко много време е минало, откакто никой не е произнасял истинското му име.

© Ваня Константинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2012, № 9 (154)

Други публикации:
Ваня Константинова. Благодарим ти, мистър Уан. Благоевград: Арс, 2008.