Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАА ДЖОНГ

Ваня Константинова

web

Как и защо бе избран точно той измежду хиляди други играчи, които играеха дилетантски за удоволствие и разтуха, а някои и за пари, из многобройните домове в страната, никога не разбра. А и не си зададе този въпрос, защото волята на Учителите не подлежеше на обсъждане и изключваше всяко любопитство. Обучението му започна късно, повечето от другарите му бяха значително по-млади, почти деца. Първите седем години усвояваха основни правила от Играта, защото в Школата тя изглеждаше доста различна и несравнимо по-сложна от онова, което се практикуваше навън, където светски приумици, своеволни размествания, използване на жокери и дори версия  по правилата на Бабкок от Червената книга, играна от жени през епохата на декаданса, се ширеха навред и увличаха все повече последователи. Някои смятаха, че Играта е измислена за забавление и за убиване на скуката чак през 19-ти век, други твърдяха, че е еврейска, защото на американския континент я практикуват предимно евреи.

В Школата се подчиняваха строго и благоговейно на правилата, определени от истинския създател на Играта, великия Конфуций, и вече двадесет и пет века работеха неуморно по тринадесет часа на ден, за да вникнат във всеки детайл от съвършения промисъл, въдворяващ идеалната хармония на добродетелите, символизирани от червения, зеления и белия дракон: благосклонност, искреност и синовна привързаност. Към основното отделение имаше също и отделна работилница, където други се обучаваха да изработват прецизно комплекти блокчета, кокалени пръчици и показатели на ветровете. И тази група ученици имаше своите първенци и избраници, които работеха упорито и всеотдайно и водеха много по-строг живот в непрестанен пост, като и през четирите сезона дневната им дажба храна се състоеше неизменно от четиридесет зърна черен ориз и един сушен плод. Но никому не минаваше през ум да се оплаква - това бе нужно, за да поддържат пръстите си тънки и чувствителни, а погледа - остър и проницателен за всяка грапавина на блокчетата, която би ги направила неустойчиви при размяната на ветровете и би застрашила конструкцията на стената и постигнатите прости и сложни комбинации.

През следващите седем години властваше пълна свобода по отношение на начина на живот и начина на игра. Колкото и да им се струваше подозрително и неуместно в началото правото да задоволяват всяко свое хрумване, учениците привикваха бързо към напълно новата за тях липса на правила и се отдаваха, първо плахо, а по-късно все по-необуздано, на увлеченията си. Излизаха из града по всяко време, пътуваха според желанието си, завързваха приятелства и любови и изучаваха възможностите и преградите пред тях с любопитството на първопроходци. Някои следваха обществени науки, медицина или живопис в прославени университети, други  се интересуваха повече от техника или някакъв спорт, а трети бяха привлечени от съмнителните квартали и игралните зали и прилагаха там наученото досега. Повечето все по-рядко се връщаха в Школата и накрая я напускаха завинаги.

Учителите внимателно наблюдаваха интересите на всеки свой възпитаник и промените, които настъпваха в играта им. Правилата се отдръпваха на заден план, проявяваха се възможности за всякакви артистични ходове, за развихряне на фантазията, съчиняване на дълги, невероятни саги от привидно непоследователни стъпки, объркани арабески и несигурни извъртания на първоначалния замисъл, в които изпъкващият още на петия ход като победител внезапно се виждаше принуден да отстъпи и да се придвижва до края на партията единствено по волята на своя съперник. Постепенно най-добрите се открояваха и всички знаеха кои са, без да го обсъждат или по някакъв начин да променят външно отношението си към тях.

През следващия период от учениците, с които бе започнал, останаха само четирима. Увлечението им по Играта бе едновременно и притегателно, и плашещо, удоволствието, а заедно с него и съмненията в правилността на всеки ход, се засилваха с всяка поредна игра. Постепенно преминаха към разиграване на самостоятелни партии, като сменяха мястото си след поредния ход и се превъплъщаваха във всеки от четирите ветрове, променяйки  все по-успешно индивидуалната си философия на игра и облика на собствената си личност, като се вживяваха в създадени от въображението им роли. Понякога дотолкова се увличаха, че се налагаше Учителите да ангажират съзнанието им с нещо друго, за да ги откъснат временно от фантазията за съвършенство. Изпращаха ги из града с различни поръчения - да набавят липсващи материали, да занесат някое важно писмо или да присъстват на спектакъл на гастролиращи танцьори.

При изпълнението на една подобна задача се запозна с бъдещата си жена в дома на възрастен Учител, оттеглил се вече от преподаване, където бе изпратен да вземе ценен ръкопис, свързан с историята на Играта. Старият човек с удоволствие му разказа за различни епохи от развитието на Школата, сподели, че пише спомените си от времето след установяването на републиката през 1949, когато Играта била официално забранена, а Школата - затворена. Преподавателите и учениците, които тогава били много повече на брой, се оказали принудени от режима да продължат заниманията си тайно. Част от тях били издадени от завистливи съграждани, заловени и подложени на мъчителни репресии, повечето намерили смъртта си в лагери и затвори. Други успели да заминат в чужбина, където продължили обучението, като най-многобройни и най-добре организирани били заселилите се в Хонконг и Макао, където и днес Играта е почитана и широко разпространена. 

Усетил интереса му, старецът го покани да го посети отново и при всяка нова среща му разкриваше непознати подробности за събития и личности, които са били свързани с общото им дело от древността до днес. При едно от посещенията му представи и дъщеря си, която бе толкова изящна и изумително мъдра за годините си, че вече му беше невъзможно да прекара и ден, без поне за кратко да посети тихата къща със съвършена градина, в която, с малки прекъсвания, щеше да прекара остатъка от живота си.

Горе-долу по същото време четиримата ученици започнаха да се досещат за тайния смисъл на Играта. Първоначално това бяха догадки, които споделяха само помежду си, но постепенно, разкривайки с радост и удовлетворение тяхната готовност, възрастните отговориха и на най-дръзките им въпроси. Въведоха ги в предстоящата им мисия на пазители на съдбините внимателно и с голяма духовна подкрепа, като не пропускаха да припомнят най-важното от същността на високата чест, която им бе отредена.

Тримата останаха в Школата да предават натрупаните знания. Самите те продължаваха да се усъвършенстват и бяха винаги на негово разположение за съвет и помощ при всякакви затруднения. Той, неусетно навлязъл в средната възраст, заживя със съпругата си в дома й, поел с радост и чувство на отговорност повереното му задължение да бъде избраният и всеки ден да продължава да играе по възможно най-подходящия за всички останали начин. С неговото окончателно идване възрастният му тъст неочаквано изчезна, като му остави безбройни томове и ръкописи и един малък павилион в градината, в който нямаше нищо друго, освен необходимото за Играта. Плочките изглеждаха толкова стари, че в началото той се боеше да ги докосва, защото му напомняха скрижали. Бавно започна да опознава характера им, предпочитаните от тях комбинации, в които се чувстваха най-хармонично съчетани и естествено водеха към красиви и сложни завършеци на отделните етапи. Влияеше се от настроението им, обикновено свързано с редуването на сезоните и пътя на небесните тела, а те усещаха промените в живота му и отговаряха на тях с меко и елегантно съпричастие. При раждането на децата му плочката-цвете, чието име носеше жена му, заемаше необичайна роля и превръщаше ходовете в изключителна оратория от блестящи фойерверки, която постепенно, с общото участие на трите дракона и всички останали, се смекчаваше и утихваше в едва доловим шепот от приспивна песен.  По същото време почти навсякъде цареше мир, хората работеха усърдно и почтено, изкуствата процъфтяваха, а създаденото запазваше непокътнатата си стойност. Когато стана дядо, на изток при първото раздаване се появи небесната печалба маа джонг от четирите сезона и око, изключителна и сложна комбинация, носеща най-красивата поличба.

За съжаление, не винаги всичко вървеше така гладко, както би му искало. Имаше дни, месеци и дори години, в които плочките се объркваха, четирите вятъра сякаш забравяха посоките си и, въпреки усилията му, разиграванията бяха бързи, непредвидими и хаотични. Той губеше нишката, която би го довела до успешен завършек. Понякога се боеше, че е загубил усета си и е забравил наученото. Търсеше помощ от тримата в Школата, но и там нищо не вървеше както трябва. Заедно си вдъхваха смелост и успокоение и въпреки това му се струваше, че трудностите продължават прекалено дълго. Светът сякаш се рушеше, направеното нямаше стойност, епидемии, бедствия и войни измъчваха мнозина. Той ту спираше да се интересува от новините, ту трескаво следеше всички вести. Объркваше се, изпадаше в тревога от чувството на безсилие и не се успокояваше, докато ходовете отново не придобиеха желаната уравновесеност.

Годините минаваха и, въпреки че все повече усещаше умора, продължи с внимание да изпълнява задължението си на пазител на съдбините. Учудваше се, че от Школата не изпращат неговия заместник, вече нямаше сили за нищо друго. Внукът му растеше, здраво и любознателно дете, понякога според него прекалено весело, и постоянно се опитваше да го занимава със себе си. Седеше с часове край него, наблюдаваше и го молеше да му разказва за Играта. Той считаше, че е прекалено малък, а и не намираше нрава му за подходящ.

Тази сутрин се събуди по-късно от обичайното и, бързайки към павилиона, притеснен, че е пренебрегнал задълженията си, усети особената лекота, която бе обхванала всичко наоколо. Растенията в градината изглеждаха някак по-млади и изключително живи, а хората по улицата сякаш бяха преживели току-що нещо радостно и важно. Забърза към павилиона и ужасен забеляза как внукът му се е надвесил над Играта. Приближи и преди да го пропъди, погледна и пред него се откри най-изумителният, немислим и прекрасен до съвършенство вариант, който не се бе надявал да види дори и в сънищата си и бе смятал, че символизира стремежа към недосегаемото. Плочките оживяваха, съчетани в изражение на непостижимата хармония между трите добродетели.

Засрамено и виновно, че е пристъпило забраната, детето помоли отново да го научи на сложните правила. Преди да се оттегли с облекчение, той се усмихна и му каза само най-важното, което Учителите му предадоха заедно с честта да бъде отговорен за съдбините на света:

Играта може само да бъде играна. Тя никога не може да бъде спечелена.

 

 

© Ваня Константинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2012, № 9 (154)

Други публикации:
Ваня Константинова. Благодарим ти, мистър Уан. Благоевград: Арс, 2008.