НЕПОНЯТНИЯТ ЖИВОТ НА ДУМИТЕ

Ваня Константинова

web

Защо живее в тази къща, тя не знае. Допуска, че доброволно се е съгласила да остане, но не си спомня причината. Изглежда се е съгласила доста лесно, тъй като няма спомен да са се карали за това и да се е налагало той да я убеждава.

Когато го попита, той само свива рамене. Твърди, че детето обича природата. Знаел го, защото го водел на разходка всяка сутрин и му я показвал. Дали е така, тя не знае, сутрин спи. Всъщност просто си лежи.

"Проспиваш най-хубавите часове" - казва той и сигурно е прав. Защото останалите часове не са най-хубавите, това е сигурно. Описва й как се променя светлината и сенките под дърветата се издигат като почти недоловима мъгла с лекия звук на вдишване по време на полусън преди събуждането, насекомите изглеждат натежали, по-едри и лъскави от влагата, тревите бавно се разгъват като флорентинско ветрило, птиците опитват крилете си в кратки прелитания, смолата по кората на дърветата издава натрапчив мирис, от който кихаш. И други непонятни неща.

- И детето ли вижда всичко това? - прекъсва го тя.

- Разбира се, много ясно, че го вижда.

Пита се, защо не е споменавало нищо, но всъщност детето почти не говори с нея. Тя предпочита тишината, смята, че неподходящ тембър или лоша дикция могат да накърнят съвършенството на една дума, че думите са създадени, за да бъдат четени мълчаливо. Дори не може да си представи какъв точно е гласът му, тънък и писклив все още, или вече е започнал да мутира.

Би трябвало да е навлязло в пубертета. Но е рано, да, всъщност е много рано, нали е дете. Не вдига прекалено много шум, както обикновено правят юношите, когато краката и ръцете им започнат да стават несъразмерно големи, а кожата - мазна и пореста. Поне не в къщата. Тя чува как и двамата започват да си подвикват, да се смеят и да трополят още в момента, когато тихо притворят вратата. Още на поляната под прозореца й. Още докато са толкова близо. Прекалено близо.

Изчаква малко, обува вълнените си чорапи, слиза почти тичешком в стаята на детето и бързо взима от библиотеката му първата книга, която й попадне, без да поглежда заглавието. После отново се връща с плячката си в леглото. Много внимава, защото веднъж мъжът я хвана, докато прескача по две стъпала нагоре към стаята си с четири книги под мишница.

- Защо крадеш книгите на детето?

- Не ги крада, просто чета.

- Вземи от нашата библиотека, там има същите книги, знаеш, че не обича чужд човек да му пипа нещата.

Той твърди, че поръчват по два еднакви екземпляра от всяка книга, но няма как това да е вярно. Тя е наблюдавала детето, докато чете - вижда се ясно, че открива в текста нещо, което определено липсва в техните книги. Нещо много различно и явно изключително важно. Нещо като... откровение, може би. Или друго. Във всеки случай непонятно, което тя се надява да разбере, засега безуспешно. Но продължава да чете.

Чете в слабата светлина на нощната лампа с бежов абажур, защото на това място времето е винаги мъгливо, и спира, когато завали и стане време те да се приберат. През остатъка от деня се преструва, че спи и не чува как я викат отдолу за вечеря, а после мъжът й пожелава лека нощ пред вратата.

През нощта се опитва да си спомни дали не е пропуснала нещо съществено от прочетеното, докато се е разсеяла за миг от проскърцването на скрина в трапезарията или от лая на кучето, възвестяващ тяхното завръщане от разходка.

Припомня си всяка подробност, всеки препинателен знак, подредбата на думите, разположението на абзаците, структурата на хартията, цифрите в съдържанието. Не открива нищо и, изтощена, все пак заспива за кратко.

Сънува полуизгорели страници, готически шрифтове, ръчно рисувани избледнели винетки, математически формули, бели полета, марокенови подвързии, библиотеки с хиляди книги, пазени от стражи-деца, объркани безкрайни лабиринти, покрай чиято лява страна се проточват лавици, на които е подредена една и съща книга, отразена безброй пъти в огледалата отдясно, чието заглавие не може да види. Сепва се в съня си и се буди, присвита от студ. После затаява дъх в сумрака на утрото в очакване всичко да се повтори. Или в този ден най-сетне да е различно.

Един ден все пак ритъмът се нарушава. Мъжът влиза в стаята й, съобщава, че сезонът е свършил и е време да се приберат в града, те ще приготвят багажа си. Смята да оставят книгите, хранителните запаси и виното в избата и съдовете в кухнята, и да вземат само дрехи. Казва, че човекът от лесовъдната станция ще дойде да ги откара с джипа си към обяд, затова е добре вече да стане. Тя не помръдва, легнала гърбом и увита в завивките си до брадичката.

По-късно той влиза още веднъж, поглежда я как лежи неподвижна и излиза, без да каже повече нищо. Долавя как двамата с детето си говорят тихо в трапезарията, споменават нейното име, за момент повишават тон, но изглежда бързо постигат съгласие и гласовете им отново утихват. Разпознава шума, докато влачат саковете с багажа по тревата на поляната. Стряска се от острите звуци на чука, когато започват да заковават с дебели пирони дървените капаци на прозорците и накрая външната врата на къщата.

Вътре става съвсем тъмно. После тя чува мотора на джипа, лая на кучето, веселия глас на лесничея, който поздравява шумно и пита къде се бави госпожата. Капакът на багажника се затваря с трясък и в настъпилата за момент тишина мъжът отговаря:

- Жена ми си замина вече.

Сега няма никакви пречки спокойно и съсредоточено да се заеме с издирване на онзи таен смисъл, който досега й е убягвал между страниците на неизвестно кой от многобройните томове, пръснати из цялата къща, изплъзвал се е и се е прикривал зад привидно нищо неизразяващи думи.

Тя изчаква малко да заглъхне бръмченето на мотора, обува вълнените си чорапи, слиза почти тичешком в стаята на детето и бързо взима от библиотеката му първата книга, която й попада, без да поглежда заглавието.

Но всъщност и тази, и всички други книги в къщата вече нямат заглавие и страниците им са напълно празни. Думите са избрали друг читател в друга къща по друго време.

© Ваня Константинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2012, № 9 (154)