КРАСИВ УМ
Памет за Петър Ковачев

Ваня Дочева

web

Звезди в локвите

„Ако повярвам, че социалният климат на Плевен е социален климат на България - трябва да умра!” - казваше ти някъде в началото на 80-те.

Младостта можела да бъде всякаква, но рядко бивала оригинална. Нашата беше изключителна, а голямото изключение беше ти.

„В центъра!” - канела Екатерина Велика Суворов. „Където е Суворов, там е центърът” - като сядал в края на масата, казвал Суворов. Ти винаги ставаше център.

Вървеше в слънчевата страна на провинциалната улица и ни извеждаше от сенките. В обречения град, там, където другите виждаха само локви, ти можеше да покажеш звезди, отразени в локвите. Криеше го понякога, но честно, защото „честен е не този, който казва всичко, което мисли, а онзи, който наистина мисли онова, което казва”. Ти имаше силата да ни повдигаш - десет сантиметра, но над земята, за малко - но по-високо.

Беше една от най-ярките личности в моя живот. А някога в живота ми нямаше глад за ярки личности. И до днес оставаш най-сериозното доказателство, че „добрият вкус е истинско бедствие”. Беше обвинение срещу онзи, за когото посредствеността бе дарование, критичността - нихилизъм, естетиката - идеологическа диверсия. Такъв човек... такива хора ни управляваха тогава. А ти стоеше винаги някъде отсреща. Силом те успоредяваха, но ти оставаше различен. Кой казва, че е лесно на отвъдната страна? Нали там живеят илюзии... Чрез теб времето винаги ще напомня, че „изгнанието превъзхожда триумфа”. Вместо теб идваха и си оставаха чиновници.

Ако ти сега беше тук, щеше да видиш как блъвна на повърхността всичко престорено и как времето го отхвърля. Щеше да се радваш, щеше да участваш, мнозина щеше да окуражиш, защото промените наистина са бавни и мъчителни, а и днешният ден не би ти спестил огорчения.

Толкова години си на отвъдната страна на нещата и ние трябва тепърва да правим (доколкото още можем) онова, което някога мечтаехме, и Плевен може би ще стане нормален град в нормална държава.

А през тези години никой в Плевен не написа по-изящни от твоите изречения. Знаят го и тези, които бяха заслужили правото да общуват с теб, няма как да не го знаят и другите, лишени по природа от правото да получат това право.

Беше най-добрият, ако има друг свят и ти си там, вярвам, че в словото, в художественото писане си с най-добрите. А и да няма, продължаваш да бъдеш най-добрият в нашето спомняне за теб. Защото останаха „слова да странстват и понякога да се намират”.

Избраните нямат избор

Това беше моето спомняне за Петър Ковачев някъде около четвърт век след Коледата, в която си отиде от нас. Не му стигна живот да направи каквото може в литературата - високата топка тогава усетиха едни, над други висна сянката на неговото дарование. Но вакуума в социалното пространство, който той остави, още бие сетивата на наистина зрящите за невидимото, колкото са останали. Затова в едно интервю казах, че Петър Ковачев ставаше за министър на културата. Говорили сме с приятели, че на такава позиция Пешо щеше да вдигне летвата и да направи нещо за кадърните. И тогава имаше много посредствени хора във властта, но вярвахме че тия практики ще спрат. Разбира се, той би отказал властова позиция - беше индивидуалист, естет, благословено дете на думите, пък и кой би му предложил. Но ни беше приятно поне да си го представяме. И днес съм сигурна, че ако беше жив, духът на Плевен щеше да е различен. Винаги сме знаели (и тогава) - за голямо дело са нужни талант и интелигентност, но и още нещо (харизма ли е - нямам идея), но е тънко, сложно, заразяващо и неназовимо - него имаше той.

Войнстващата посредственост с извратеното си умение да надушва креативното, смаза онова „момче в бързея” на времето. Никога не забравих как на един девети септември, след дирижираната от властта манифестация, вече на маса, с чаши в ръце, търпеливо слушахме брътвежите на полуобразования си главен редактор. Пешо въздъхна след поредната безсмислица на шефа: нещо за Максим Горки и позицията му, отношението му към политиката на Съветска Русия (която според историческите факти е леко спорна прочие). „Чуя ли думата позиция, и ме хваща страх” - рече с плаха ирония Пешо, главният ревна и на другия ден пратил поредната докладна записка (Боже, този ли беше жанрът на безумните доноси?) до ГК на БКП. С низ такива простотии взеха здравето на момчето.

„Беше смешно, страшно стана” - както е казал поетът. И си отиваше денят като нищо, кратък под търпеливото слънце ден за момчето, под чието перо звучеше музика. И журналистиката му беше изящна. Има един репортаж от Подем - Коледа иде, селският площад искри в сняг, хора прииждат - свири духовата музика, а в снега просветват слънчевите отблясъци на медните инструменти и чуваш музика - четеш първия абзац и усещаш, че думите следват ритъма на онази мелодия, изтръгната от тромпети, туби и тромбони, звучала тогава на онзи площад.

И в същото време шефът, цар на инсинуациите, уплашен за мястото си, бавно е затягал примката около врата на момчето. Гонеше ни един подир друг от работата, която лудо обичахме (бяха години на любов и журналистика, журналистика и любов), един малограмотен главен редактор. Естествено е талантът да буди симпатии, да респектира, но сигурно обостря негативните чувства у бездарника. Веднъж главният изкрещя в лицето на Пешо: „Стига си говорил за Екзюпери, той е ренегат, френската компартия го изключи, пише го в „Литературен фронт”. Отваряме вестника и се оказва, че онзи е объркал Екзюпери с Роже Гароди.

Тръпчиви, ала някак съкровени са кадрите от лентата в главата ми. Имаше ден, в който Пешо излъга в „наборното” на печатницата, че заплатите ни са по 180 лева, те бяха по 60-80 лева, но метранпажът получаваше 90 или 100 лева. Подкрепих го - така защитихме достойнството си.

Имаше един следобед, в който събрахме очите на главния, играхме ръченица под звуците на стар „Грундиг”. Имаше вечер с гълъбче, кацнало на рамото му на Червения (тогава) площад. Пешо се втурна в Клуба (на дейците на културата и днес), гълъбчето отлетя, разбира се, а той с тъжна усмивка рече: „То дали ме избра?”.

Веднъж бяхме се спречкали на професионална тема, нарекох го маниак, на другата сутрин той каза: „Признай, че само свестните копелета са маниаци!”. Прав беше - ставаше дума на перфекционизъм.

От него ми останаха и съветите, и най-вече „Омъжи се, обичате се и най-важното е, че и той те обича!” Така се случи, че не го послушах, приятелят ми беше изключителен човек, днес не е между нас, а аз ще съжалявам до края си.

Сигурно са много лични тези редове, ала благодаря на Бог, още съм жива, за да видя толкова неща, но и да си спомням. И днес, в това усилно време, Пешо си остава мярката за онова, което трябваше да бъдем, врекли се на каузата на духовността. Дължах на колегата си, който ме превъзхождаше (и не само мен), поне идеята за конкурс за литература и журналистика на негово име. Организира го читалище „Съгласие” като регионален, а Общината просто го взе и го направи национален. Исках да бъдат поощрени местните автори, но в крайна сметка важното е, че го има.

А Петър Ковачев ще е завинаги символ на онова силене на духа да се вдигне нагоре, но как, Бога ми, с тежестите на социалната конюнктура, която уж се менеше, а мерките и теглилките оставаха същите. И днес квазидемокрацията, която си творим, освен глад и преяждане, страх и безнаказаност, ни стовари и девалвация на стойности. Едничка лумпениадата се оказа времеустойчива. Най-лошото е, че Плевен се опитва да живее със старата си слава, правим култура на поминъка, не толкова на просперитета. През какво ли не минахме, от конформизъм до клиентелизъм и сега гледаме с омерзение как партактивисти папкат от по три софри. Казвам го за кой ли път: не ни остана обич и преданост ни за кауза, ни за духовност.

А ширпотребата страшно пълзи срещу истински креативното.

Пешо казваше: „Единственото ми достойнство е в самото достойнство!”. Запази го до край.

Питали са ме оценен ли беше приживе - разбира се, че ако не беше толкова талантлив, нямаше да му причинят всички онези малки убийства. Кого безпокои бездарникът удобен, той е уютен дори. Имам един критерий дали някой е квалитетен - гонят ли го бездарните му началници, значи е. Действаше някога, действа и сега.

Ако можеше, днес щях да чуя от Пешо: „Ей, демокрацията не е „Свободно” между две команди. Защо искаме да сме борци за свобода, а не свободни? Жадни и гладни за свободата, днес я ползваме според апетитите си...”

Пешо не каза: „Спрете земята, искам да сляза!” - та той беше един от онези, които я въртяха. Те вървят през живота с бремето на дарбата си, с противоречивите си чувства, бяха обичани или мразени, но никога пренебрегвани. А обичаш ли такъв човек, обичаш го повече от останалите.

С годините, с трупащите се огорчения, с цялата обезсърченост на днешния ден отново се питам бил ли е щастлив. Виждала съм го весел и вдъхновен, в плен на надеждите, виждала съм го влюбен, и как при целия си перфекционизъм в художественото писане, с култа към думите, който изповядваше, той някак между другото приемаше овациите за свой текст. Зад това сигурно е стояло нащрек чувството, че той може само така да пише - само хубаво. А там отзад, няма начин, сигурно се е таило щастието.

Без да се усети, Пешо ми е направил и един от най-силните комплименти, които съм получавала някога. Бяха дошли Йордан Радичков, Дончо Цончев, Дико Фучеджиев, Васил Попов... имаше вечер в клуба - много хора. Пешо дойде при мен и ми каза на ухо: „Седни, моля те, ей там, до Васил, поговори с него - нека представим и дамския отбор!” А аз едва не умрях от притеснение.

След време последвах Пешо с оставката си във вестника - то си беше жива принуда. Бързах да му разкажа за фалшивия цирк, който устрои „главният”, и как четирима колеги ме защитиха, а можеха само да си навредят. Пешо поговори минута със зам.-кмета Димитър Бояджиев, който само въздъхна: „Е, ще трябва да търсим и за нея работа!” Така се оказах в плевенското радио. Нямам представа как системата е допускала и хора като Бояджиев, който носеше в сърцето си планета с име „Плевен”. За мен той е другият, комуто дължим признанието си като граждани. Тъй или иначе между нас е имало хора като Петър Ковачев и ще ни напомнят жертвите на нашата генерация, какво трябваше да понесат надарените. Но избраните нямат избор. Изпреварилите времето си е трябвало да спрат и да го изчакат. Единственото важно сега не е ли да си дадем сметка има ли я лелеяната разлика между онези и тези години? Сурови са игрите на времето - дочака ли Пешо своето? Завинаги ли поетът Николай Кънчев ще остане прав: „Безкрайно е жестока участта да имаш дарба”.

Прочее, имам от Пешо едно старо издание на Марсел Пруст.

© Ваня Дочева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2011, № 12 (145)

Други публикации:
Литературен форум, бр. 3 (542), 2011.