"ЗЕМЛЯЦИ"

Тодор Кожухаров

web

През девет баира се подушват те - "земляците". Постоянно се търсят, намират се и когато се намерят, няма по-доволни от тях. Не веднаж се е случвало, изпречи се пред ротния някой войник - някога стар, навъсен "мустафъзин", а понякога млад голобрад новобранец - па се помоли:

- Господин поручик, при 8 рота 32 полк искам да ида, пуснете ме, моля Ви се!

- Защо? - пита ротният с началнически тон и в гласа му звучи предварително решеният отказ.

- Имам си тамо "земляци", господин поручик, та искам да си похортувам за село...

Ротният се замисля. Той знае, че до позицията на този полк има цел ден път, че този път минава през дълбоки като пропасти дерета; катери се по непристъпни урви, минава през цели километри пространства, обстрелвани от неприятелската артилерия и е в недоумение що да стори... Па изведнаж почувствува, че някакъв прилив на неизказана нежност гали коравата войнишка душа, и дава своето разрешение. Землякът заминава радостно с обещание, че утре вечер непременно ще си бъде в ротата.

Вървят две войскови части по един път - срещат се или настигат.

Изведнаж, като взаимно приветствие, между двете колони екват провиквания:

- Аратлик ба, има ли некой между вашите от Сливенско?

- Има ли бургазлии? - пита друг и в очите му се чете толкова нетърпение, като че ли от отговора на неговия въпрос зависи съдбата му. Трети си дере гърлото, за да заглуши шума на другарите си, и е решен да не млъкне, докато и той не намери своите "земляци" от Новозагорско.

И цяла се отваря от радост солдашката душа, като успее да намери тъй силно желания и най-после открит "земляк". Блага усмивка разтваря чак до уши устата, които тъй рядко се усмихват... Започват се много сърдечни и демонстративни здрависвания, подемат се разпитвания за село, за нивите, за другите земляци, и тези разговори са безконечни, ако началството не ги прекратява, често пъти по един не особено вежлив начин.

"Земляк"... Едва ли некоя друга дума звучи тъй нежно, тъй детски наивно в устата на войника. Не изразява ли тя всичката преданост, която нашият човек чувствува към родното огнище! Не обяснява ли тя главните причини, които правят нашия солдатин една загадка за противниците ни, а често и за самите нас - за нас, които сме тъй изненадани от исполинския му ръст! Не при тази ли дума с любов се открива закалената в страдания, измъчената от зли и безмилостни врагове, на пръв поглед така затворената и студена българска душа?...

От началото на войната служат четиримата земляци в един и същи взвод. Централната фигура между тях е, разбира се, "старшията" Петър Хъдев. Голямото обаяние, с което се ползува този момък между земляците си и между всички войници от взвода, се дължи не само на неговите отдавна изгубили своя цвят три нашивки. Това е горда, властна натура, като че ли от Бога надарена със сила и право да владее и заповядва. Черноок, с гъста, черна като смола коса, винаги грижливо счесана "на път"; с червени, чувствени устни, над които се очертават хубави, постоянно засукани мустачки; среден ръст и силно развита, гладиаторска мускулатура... Това е то, драги читателю, претенциозната външност на "старшията", хубавеца Петър - галената мечта на всички селски хубавици, опасният и неотразим съперник на селските ергени в техните любовни похождения. С гъвкава, природна интелигентност, той е постоянният и верен сподвижник на селските даскали, разпаленият обожател на хубавите учителки в селото, по които той постоянно въздиша като по един прекрасен и непостижим блен...

Вторият от земляците е Петраки Михайлов, който, поради големите му познания по патрулната служба и в частност по лова на пленници, отдавна носи върху пагоните си ефрейторски нашивки. Той представлява от себе си един широкоплещест, здрав като млад бук, момък. Винаги усмихнат и весел, той е готов да изпълни и най-рискованото поръчение. Ето защо той е любимец на старшията. В неговите "юнашки гърди", украсени с два кръста за храброст, съвсем неприкрито бушуват силни чувства от най-нежен еротичен характер. Често ще го видиш, легнал по корем, изплезил език, да пише своите всекидневни любовни писма. В тези трудни за неговата войнишка глава занятия, той си помага с един измазан стар "писмовник", сгънат грижливо в десния му ботуш. И всеки ден, с големи мозъчни усилия, почти с пот на челото, с помощта на този изплескан талисман той излага любовните си копнежи по некоя трътлеста, червенобуза селска изгора...

Митю Колев е името на третия от четиримата другари. Висок, строен, с румено голобрадо лице, с черни големи очи, прикрити с дълги хубави клепачи, той много напомня лицето на Свети Архангел Михаил, изписан по старинните фрески на монастирите. Любимец е на целата рота и често го наричат на шега "девойчето". Но под тази херувимска външност, "девойчето" крие едно неустрашимо войнишко сърце и една благородна душа. Свършил трети клас, Митю Колев е най-силен между земляците в тънките премъдрости на книжовността. Ето защо Петраки Михайлов често пъти захвърля дрипавия си писмовник и покорно прибегва до съветите на Митю "девойчето", когато е въпрос да се съчини некое по-"изкусно" писмо.

За да завършим описанието на "земляците", ще трябва да се спрем върху крупната ръбеста фигура на Грозю Добрев, чиято външност съвсем не отговаря на строгите естетични изисквания. Той е пъргав като сърна, силен като слон, хитър като лисица, лаком и хищен като граблива птица. Във време на походите из Сърбия той си спечели громка слава като опитен изнамервач на пълни с петмез гърнета, хубави червени ябълки, скрити из зимниците, и като изкусен оператор на пълните с мед и хапливи пчели кошери. В блажените тези времена в неговата раница винаги си намираха разни лакомства от подобен род. С какво прискърбие той си спомня за тези щастливи времена.

Това са те, четиримата "земляци", всякъде и всякога заедно, неразделни като едно цело. И не веднаж са те рискували със своя живот; не веднаж заедно са участвували по стражевите постове и патрулните схватки в най-трудни поръчения.

Колко пъти косата на смъртта е минавала два пръста далеч от буйните им младежки глави. И винаги готови да поемат риска на некое опасно поръчение, те правят това с онази простота и естественост, която се проявява при извършването на най-обикновените ежедневни занятия. Носейки в душата си вродената скромност на своята раса, нашите "земляци" никога не са подозирали, че вършат една работа, която ги възвишава до степента на истински герои. Всичко преживено те лесно забравят, не обичат да говорят за него, защото знаят, че утре ги чакат нови преживявания - ежедневният подвиг за тях вече е занаят!...

*

През боевете, които се разиграха тази пролет, нашите "земляци" имаха едно ново приключение, което вече те наверно са забравили...

Ротата заемаше най-издадения участък от позициите ни по един уединен върх, който скалист и недостъпен, се спускаше на юг. Под нашите окопи на 200 крачки са тези на противника. Размяната на най-бомбастични псувни, в които сърбите имат първенство, подхвърлянето на кори от хлеб, търкалянето на строшени сандъци и тенекии върху противника - това тук са обикновени занятия за убиване на скуката.

Пред нашите окопи, на сто крачки в скалите са скрити нашите секретни постове. На една издадена канара на 50 крачки от противника се намира нашият пост №3. Влизането и излизането от тази канара е цел риск. Забележи ли противникът и най-малко движение около нея, веднага ще затрака зловещо със свойте две картечници, насочени постоянно в нея. Ето защо там пращат само изпитани смелчаци.

Когато в ляво и дясно, на по-достъпните участъци се водеха ожесточени атаки от страна на противника, там - на тази издадена канара попаднаха на пост нашите "земляци". Старши на поста е "старшият" Петър.

При пукването на зората, облекчени от товара си, напълнили торбичките си с бомби, тихи и незабелязани като сенки, влачейки се по корем, другарите един след друг се намъкват в канарата.

Ето че над Кожух величествено, червено, като грамаден огнен диск, се показва слънцето. При това вълшебно появяване на слънцето, мракът, който досега покриваше полето, се продира.

Ето, чудно красиво блещи в пясъчното си корито Кара дере.

Там долу, из полето хубави ниви и лозя се забелязват в техните правилни, четвъртити очертания.

Още по-далеч Съботско, Костуриян и Бидже-махале, току-що събудени от нощна дрямка, сънливо се усмихват под утрените лъчи на слънцето.

Тих южен ветрец гали лицата на четиримата "земляци". Тихо... Съвсем тихо е.

Изведнаж там долу, из полето се чуват един, два, а после много артилерийски изстрели. Като че ли някакви грамадни медни казани гръмливо звънтят под ударите на исполински чук...

Там горе, от върховете, нашите батареи, невидими и дебнящи, отговарят гръмливо и нервозно... Заработват стотици картечници, оглушително пращят големите мини... Сякаш грамаден арсенал, пълен с колосални машини и хиляди трудолюбиви работници, започва своята ежедневна, необходима и полезна работа... Под лъчите на голямото, още червено слънце, прилично на зловеща някаква Медуза, смъртта започва своя кървав танц.

"Земляците" стоят в своята скалиста хралупа и един по един се редят да наблюдават към страната на противника. Грозю Добрев, вирнал рошавата си глава над скалата съглежда два човешки силуета, щръкнали над окопа, че гледат към тяхната канара. Ясно се различават техните сини шинели и металически каски, които блестят под лъчите на слънцето. Машинално бръква той в торбата, взима една бомба, с левата ръка дърпа запалката, а с десната силно я захвърля към двете бронирани глави. С оглушителен гърмеж се пръска тя, а в отговор от канарата се чуват няколко задавени охкания и цветисти ругатни на сръбски език. Двете картечници ожесточено обсипват канарата с куршуми, които, като рекушират от нейния корав гръб, отчаяно пискат из въздуха. В канарата земляците самодоволно се кикотят.

В продължение на един час неуморимият Грозю успява да метне със същата ловкост още 5 бомби. След всеки взрив картечниците все тъй безсилно съскат, а "земляците" все тъй доволно се поглеждат и кикотят. Радват се хората, зер успешно тормозят врага! Нали затуй са ги пратили тука...

След Грозю застъпва на пост Митю Колев - "девойчето".

И той, въпреки своята моминска външност, е не по-малко закачлив към сърбите.

В изобретателност даже надминава Грозя. Бърка в торбата си, вади една кора хляб, корава като камък, кой знае от кога останала, и я хвърля в сръбския окоп.

- Хапнете си, брача, български хлебец!...

- Отцу ти, бугараш!... - се чува злобно изръмжаване из окопа.

В този миг Митю захвърля една бомба, която с трясъка си туря точка на безконечната сръбска ругатня.

След десетина минути Митю донася:

- Старши, един техен офицер гледа насам.

Петър Хъдев като на пружина подскача, за да провери и той донесението. И без да се сговарят, те с Митю Колев мятат в тази посока още по една бомба. Този път от страната на противника нищо не се чува. Зловеща тишина царува там - готви се нещо страшно в отплата на дръзките герои! След малко долу в полето се чуват заканително един след друг четири топовни гърмежи. Страшно, пронизително фучат четири големи снаряда, пристигат и с оглушителен трясък се пръскат на няколко метра пред канарата на "Земляците".

След тях идат още един, два... четири снаряда, и малката канара, която като грижлива майка крие в пазвите си нашите момчета, се забулва в черни облаци от миризлив пушек.

Цял час след това продължава канонадата, все повече ожесточена.

Озлобени, фучащи, идат един след друг големите фугаси, пръскат се в канарата или близо до нея, раздрусват земята и въздуха с оглушителните си трясъци, вдигат нагоре цели вулкани от пръст и камъни. Малката хралупа - скривалище на героите, се изпълва от задушливи газове. Лют дим пълни гърлото, те престават да чувствуват и виждат какво става около тех...

За миг канонадата престава! Из неприятелските окопи изскачат човешки фигури, които пъплят към нашия пост... Пръснати във верига между камъните, те се стремят да заградят канарата. Близо са вече до нея! Жестоко ще бъдат наказани нашите "земляци" за тяхната дързост! Но нашите из окопите си зорко следят. Ротният дава своите къси разпореждания и из нашите окопи изскачат десет-петнадесет човешки фигури, които се спущат надолу. Чуват се тресъците на хвърлените бомби, неколко случайни пушечни изстрели и всичко потъва в дим и шум. За десет минути тука се разиграва с всичкия си ужас и първобитна простота онова, което всекидневните бюлетини отбелязват като "ръкопашни схватки". След неколко още минути всичко престава - всички отново са по местата си. Канарата остава в наши ръце. Там е нашият пост, усилен с още четирима души. Около скалата два неприятелски трупа лежат на гръб. С окървавени лица те гледат със своите изцъклени очи небето. От север идат черни дъждовни облаци. Скоро те покриват целия небесен шир. Гърчейки се, като големи огнени змии, блесват светкавици, а оглушителни гърмотевици раздрусват въздуха и хилядите хора из окопите страхливо навеждат глави...

Едри капки от обилен летен дъжд се посипват и мокрят главите на борците. Сякаш голямата, събирана от дълго, човешка мъка, се изсипва в обилни, облекчителни сълзи...

Вечерта нашите "земляци" се прибират в блиндажите си, изморени и равнодушни. Преди да заспят, те са успели да напишат до дома своите типични и почти еднакви писма, които всекога почват така:

"Поздрави. Днес, като намерих свободно време, рекох да ви се обадя и попитам как сте с здравието - ако питате за мен, то аз съм много добре"...

На утрото те вече не помнят вчерашния ужас. Може би новият ден им готви още по-силни изненади... Припичат се те под топлите лъчи на южното слънце и мечтаят... За далечното родно село, за "милите изгори", за жълтите, готови за жътва ниви... И търпеливо чакат реда на своята смена, да идат в отпуска.

На връщане от отпуска те непременно ще се отбият в София, да се полюбуват на хубавата столица. Ще затропат по павираните улици със своите подковани тежки ботуши; дълго ще съзерцават спокойната бронзова фигура на "Царя освободител"; със зяпнали от възторг уста ще гледат величествения златен купол на "Св. Кирил и Методи" и след това ще се отбиват в разните сбутани лавки по улица "Витоша" и "Булевард Дондуков", където хищни, вечно ненаситни за пари вълчи души ще изпразнят солдашките им кесии.

Около тях гъмжи шумен, равнодушен свет, вечно бързащ, вечно зает от някакви грижи, неизвестни за "земляците". Скромни, незабелязани ще минат те покрай този елегантен, шумен и непонятен за тех мир... В техните души цари споменът от родното кътче, от старата майка, натъжената съпруга и невръстните дечица - този мил спомен носят те в душата си, отивайки отново в окопите. Над тях вечно витаят духовете на падналите другари. Всичко това за тех символизира героичната им родина. За нея те пак ще обливат с кръвта си и най-незначителната канара, пазейки я от посегателството на хищни вражески ръце.

Мислено следейки нашите "земляци" из тяхното скитане по столицата, ще му се на човек да викне: "Сторете път, хора, свалете шапка! Пред вас минава с всичкото си величие здравата, непокварна сила на родината".

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2013, № 11 (168)

Други публикации:
Отечество, 1917, бр. 31, с. 2-7.
Тодор Кожухаров. Из записките на един офицер. София, 1921.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.