Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИНЯТА ЛЕНТА

Тодор Кожухаров

web

Мартенското слънце припичаше голите рътлини край Мраморно море. Василий Павлович, известният наш вече командир на отделение, излезе пред палатката си, съблечен до пояс, протегна се сладко срещу слънцето, хвърли доволен поглед върху блестящата ширина на морето и извика:

- Строй се за уборка!

По тази команда няколко души офицери излязоха из палатките си, насядаха около командира и започнаха уборката. Тука бяха и батарейните командири, и младшите офицери, и нашият весел ветеринарен лекар, д-р Млекаров. Оборката беше едно от най-любимите ни занимания в тия скучни часове на безделие и очакване безкрайните лондонски преговори. Чистихме ризите си от гад и слушахме анекдотите на Василий Павлович, кикотехме се като безгрижни деца и бяхме весели, доволни, макар и малко отегчени от продължителното стоене из тия пущинаци. Оборката, освен това, беше най-полезно занятие, защото, правичката да си кажа, и то на чист български език, всички да прощавате, бяха въшлясали, защото такъв беше "духът на времето". Тогава из геройските редове на победоносната армия съществуваше убеждение, че на война всички грижи за чистота и удобства са едва ли не престъпление.

- A la guerre comme `a la guerre! - казваше нашият д-р Млекаров и по цяла седмица не се преобличаше. Беше на мода тогава да ходим с дълги кожени калпаци, дълги бради и въшлясали ризи. Защото, струваше ни се, че това е някак си "боево". В това пълно безразличие към чистотата на тялото ние виждахме най-висшата проява на нашата бойна самостоятелност и тия, които се преобличаха редовно, минаваха за някакви галени деца с тилови наклонности.

- Юрган чоджуклар - ги наричаше подиграватено нашият Василий Павлович.

И затова колкото си по-храбър, толкова по-нечист и брадат трябва да изглеждаш, ако искаш да бъдеш истински представител на боевите фаланги, които гонеха табурите на Султана без муниции и без хляб и измираха от холера из калните окопи на Чаталджа.

- A la guerre comme `a la guerre! - такъв беше тогава "духът на времето" и всички истински бойци бяха длъжни да се съобразяват с него. Едва по-късно ние научихме от германците, че човек може да бъде храбър и добър боец, даже когато се бръсне всеки ден и си преоблича долни дрехи два пъти в седмицата. През Балканската война обаче ние не бяхме дорасли до тия еретични разбирания.

Започнахме ние всекидневната уборка на ризите. Стотици паразити загиваха под ноктите на булаирските герои. Мартенското слънце припичаше голите ни гърбове, когато неочаквано съобщиха за пристигането на запасния поручик Бодрев.

Бодрев беше командир на нашия парков взвод и предвождаше на 20 клм. зад нас колона, състоящa се от 300 товарни коне със снаряди. Той беше по външност нисичък и пълничък 40-годишен мъж, с плешива глава и големи професорски очила. Нямаше нищо войнствено в тази трътлеста фигура на поручика. Оригинално момче беше този добър гимназиален учител, възпитаник на някаква руска духовна академия, който обичаше да употребява много русизми в говора си и през две-три думи повтаряше: "вообще таки". Нямайки много работа в своя парков взвод, той развиваше трескава книжна дейност и за всички незначителни случки в поверената му команда донасяше подробно на командира Василий Павлович. А този дори не четеше рапортите му. Както всички служебни книжа и тях той слагаше непрочетени във фуражката си и въздишаше:

- Ша ма умори от писане това момче! Пръст го заболял, рапорт пише! В щаба на армията едва ли се е изписала толкова хартия и мастило, както в този ваджишки парков взвод. Ша му изпратя аз едно предписание, та да не смее друг път да пише такива дълги рапорти. А и книгата най-сетне пари струва. Я да го накарам аз тоя габровец да я плаща, та да видим ша пише ли такива дълги съчинения!

А книжното производство на поручик Бодрев не спираше. Кон се разболял, войник някой извършил прегрешение, артелчикът донесъл плесенясали сухари, запалките на снарядите били ръждясали - за всичко това той по цели часове пишеше рапорти в своята турска палатка и мърмореше на фелдфебела:

- Ти, брат, вообще таки, не се смущавай. Началството, вообще таки, нека се сърди, а ние работата си да гледаме.

Фелдфебелът му, един дяволит панагюрец, с руси вилообразни мустаци, стоеше срещу него и постоянно го подстрекаваше:

- Тъй вярно, г. поручик! Трябва да се донася. Без рапорти не може. Ето на, на пехотата донесоха 10 товара ориз и 500 кг кашкавал. А у нас в артелната с трън да завъртиш, няма какво да закачиш.

Бодрев това и чакаше.

- А вот, брат, видиш вообще таки, трябва да се донесе. Да, да, вообще таки... Аз, брат, ще седна и ще накатая рапорт. Вчера, както знаеш, аз два рапорта накатах. Аз, вообще таки, трудът си не жаля, пак ше накатая.

- Накатайте, г. поручик, накатайте! - хилеше се дяволито хитрият панагюрец, намигайки с лявото си око на артелчика.

Ето така от сутрин до вечер този невъзмутим човек "катаеше" рапорт след рапорт за голямо отегчение на Василий Павлович. През останалото време Бодрев играеше на покер с намиращите се наблизо пехотни офицери, а вечерно време заливаше с червено вино от Родосто пържените дробчета, великолепните шиш-кебапи и разни други фелдфебелски лакомста, към които командирът на нашия славен парков взвод имаше непреодолима слабост. Няма обаче на този свят абсолютно щастлив човек. Въпреки това цялото тилово благополучие на достойния поручик Бодрев, някакъв червей гризеше душата му. Като изключим сантименталното му влечение към една гимназиална учителка в Пловдив, на която той прилежно "катаеше" всеки ден по две любовни писма, той страдаше от жажда за отличие. И всяка вечер се оплакваше на фелдфебела:

- Вообще таки, брат, не можахме да се отличим и това си е! Ето там, на позицията, вчерашни подпоручици получиха орден за храброст, а аз, брат, вообще таки, съм един интелигентен човек, с амбиция, и срамно ми е, знаеш, че ще се върна в България без орден. Пък правичката да си говорим, вообще таки, ако е въпрос за храброст, не се давам на тия, които са на позиция. Помниш ли, когато ние прекарахме парковия взвод, когато горяха складовете на гара Фере, малко ли самообладание и храброст се прояви тогава? Нима за това и аз не заслужавам най-сетне една синя лента?

- Тъй вярно, г. поручик, тъй вярно, как не! Защо не накатаете един рапорт, г. поручик?

Неочаквано вдъхновение блесна в подпухналите очи на поручика.

- Да, въобще таки, ти си умен човек. Сядам, брат, ей сега ща накатая един рапорт.

По този начин поручикът беше написал вече три рапорта на Василий Павлович. Всички обаче останаха без последствие. Ето защо ние посрещнахме с весело оживление новината, че Бодрев е пристигнал на позицията. Зададе се той отдолу като пухтящ локомотив, водейки за повод своя добре охранен дорест кон, натоварен с огромни дисаги, в които може да се събере артелната на цял взвод. Този добър гастроном носеше тук неизчерпаеми запаси от луканки, пастърми и разни други лакомства, с които неохотно гощаваше младшите офицери. Изпотен и запъхтян, той се спря пред командира, приложи ръка към козирката и отрапортува:

- Г. Подполковник! Явява се командир на парковия взвод от повереното ви отделение.

С най-невинно изражение на лицето Василия Павлович се захили насреща му, протегна радушно ръка и извика:

- О, здравей бе, Бодрев, къде се губиш, бе човече! Абе, разбери бе, християнино Божи, на война сме тръгнали, тук аз нямам архив и канцеларии, къде ще ги дяна твойте рапорти и донесения? Че аз трябва да имам двама адютанти и 54 писари само твоята преписка да ми докладват! Слушай бе, момче, недей писа така, че е грехота. А бе смили се над книгата, най-сетне и тя пари струва, уж си габровец - малко пестеливост!

Всичко това беше изговорено на един дъх, весело, непринудено, а ние всички, "уборкаджиите", стискахме в ръце нечистите си ризи и се друсахме от смях. Бодрев обаче беше намръщен и по всичко изглеждаше, никак не са му приятни тия шеги на командира.

- Господин подполковник! Аз, вообще таки, съм дошел тук по служба и, така да се рече, искам да Ви кажа нещо насаме. Аз досега съм накатал няколко рапорта.

- А, по служба, значи. Аз пък мисля, че тъй, на гости си дошъл. Добре, гълъбчето ми, заповядай в палатката, докато се облеча.

Василий Павлович набързо облече ризата си, оправи тоалета си и върху изтърканата куртка се лъсна синята лента на новия, току-що получен орден за храброст IV степен. Бодрев хвърли умилителен поглед към емайловото кръстче и дълбока въздишка се изтръгна из широките му гърди. Ах, тази синя лента! Колко безсънни нощи струваше тя на невъзмутимия иначе изтънчен ленивец, нощи на мечти за великото отличие, с което той ще се върне в Пловдив при своята черноока изгора, окичен с орден герой от булаирската армия! А ето - месеци минават, войната е вече към своя край, а никой не се сеща да оцени по достойнство неговите заслуги към отечеството. След малко в палатката се разнесе гърлестият глас на поручик Бодрев:

- Аз, господин подполковник, вообще таки, съм много огорчен, гдето не обръщате внимание на моите рапорти. Нима аз, вообще таки, не съм заслужил едно отличие, тогаз, когато вчерашни подпоручици вече украсиха гърдите си с ордени за храброст? Най-сетне, ако да искате да проверите моята храброст, аз съм готов да дойда на позицията като взводен командир. Аз, вообще таки, съм готов и ще се бия не по-малко от другите.

Василий Павлович гледаше в земята, сучеше нервно мустаци и изръмжа:

- Ще се биеш, а? С кого ще се биеш бе, мойто момче! С морето ли? Не виждаш ли, че има примирие сега, пък и гаджалите ей къде татък са се наврели в булаирските укрепления.

- Господин подполковник! Моля Ви се - чу се плачевният глас на Бодрев, - вообще таки, недейте ме обижда и аз съм човек и аз, вообще таки, имам амбиция...

Василий Павлович го изгледа от главата до петите, потупа го по рамото и каза:

- Я слушай, момче, аз тебе ти виждам зора. Мераклия си за орден. Ша ти дам орден, майка му мечка!

С бързи движения той откачи от гърдите си своя орден и го прикрепи върху куртката на поручик Бодрев. Поручикът го изгледа смутено, но Василий Павлович беше съвсем сериозен.

- Давам ти го, момче, вземи го, носи го колкото щеш, подарявам ти го.

- Но, господин подполковник, как така? Вообще таки, това е ваш орден.

- Нищо, че е мой, бе. А бе и аз не знам защо са ми го дали. Колкото аз имам право да го нося, толкова и ти имаш. Понеже ти държиш за тия отличия, най-сетне по-млад човек си, накичи се с него, нека се пукат сърдцата на всички госпожици в Пловдив!

- Господин подполковник! Не се подигравайте, моля.

Тогава изведнъж се чу високият и сърдит глас на командира:

- А, искаш да не се подигравам? Добре. Я седни сега тука да се поразберем с тебе. Слушай бе, чоджум, и аз не знам защо са ми го дали на мен този орден. Къде съм проявил храброст, къде съм се отличил и аз сам не знам. Ти знаеш много добре, че на границата изгърмяхме срещу Янвер паша 30-40 шрапнела и след това гаджалите избягаха. Ето вече пет месеца откак турчин не сме видели и се борим с въшките. Преди една седмица ми изпратиха орден. Не съм го заслужил и никак няма да се сърдя, ако не ми го дадат. Но и началството най-сетне решило да отличи нашето отделение, може би, за всички трудности, които сме изпитали досега. Няма да се карам с началството за една такава дребна работа, я! Дали ми го, ша го нося! Я ми кажи ти сега, на какво основание искаш да ти дадат орден. Абе, ти, от България дотук си докарал триста товари със снаряди, около теб се въртят фелдфебели, артелчици, писари, тръбачи, цял щаб, дето се вика, куршум не си видял, турски фес не ти се е мярнал никъде. Цял ден ядеш и пиеш така, както вкъщи не си ял. Спукахте се с фелдфебела там да се тъпчете с разни дробчета и кашкавали, а на всичко това отгоре държавата ти плаща 700 левчета златни на месец! И за всичко това усилие, гдето си благоволил да пренесеш своята висока особа от Пловдив до Булаир, начело на 300 товарни коня, ти искаш да ти дадат и орден за храброст! Я ме погледни в очите бе, момче! Не те ли е срам? Ами диш-хакъ няма ли да искаш да ти платим, дето си изял бъбреците най-малко на сто агнета и си консумирал най-малко 500 пържени яйца в парковия взвод? Слушай, брат, засрами се. Ами я ми кажи правичката, ако ти претендираш за орден, какъв орден трябва да дам например на троянските кираджии?

- Но, вообще таки, господин подполковник...

- Никакво вообще таки! Слушай какво ша ти кажа аз на тебе. Ти знаеш ли кои са тия троянски кираджии? Тия българи едно време са карали шаяци и гайтани с цели кервани от Стара планина до Цариград и са разнасяли из Анадола, чак до Ески Шехир и Ангора ръчното производство на нашите родолюбиви бабички. Как ти се струва на тебе това, бе момче? Ако на тебе дам орден, на тия троянски кираджии какво отличие трябва да се даде? Ей такава една петала да им туриш на гърдите, пак ще им е малко. Ха, сега, ако си много мераклия за орден, вземи моя орден и го носи!

Поручик Бодрев наведе смутено очите си, пот течеше под дебелото му подпухнало лице и по всичко изглеждаше, че в тази, вообще таки, човешка душа се пробуждаха някакви чувства, някакви нови неизвестни досега мисли, заглозгаха неподвижния мозък на този добродушен иначе човек. И като избърса челото си със своята червена кърпа, Бодрев промърмори:

- Извинявайте, господин подполковник, виноват! Аз, вообще таки, сгреших.

- Нищо, братушка, нищо. И Господ греши. А сега да видим какво си донесъл в твоите дисаги? Пък, ако е въпрос за отличие, не се грижи. В Пловдив аз няма да те пусна без синя лента. И аз зная да катая рапорти. Ей сега ще накатая един рапорт, за да ти отпуснат едно жабче за заслуга със синя лента. Най-сетне дето си морил тоя кон от Пловдив дотук и си нарушил спокойствието си, и това е една заслуга. Само едно, ша та моля, брат. Занапред такива дълги рапорти да не пишеш, защото не мога да ги чета. Станал съм, знаеш, неграмотен, правичката да ти кажа, като се върна от война, барем една година вестник няма да хвана в ръцете си. Ще го ударя на един такъв, знаеш, херойски мързел и само вечерно време ще карам бабичката да ми чете само хрониката. Хей, ординарци, накладете огъня и поставете джезветата! Доведете кавалджиите тук да му ударим един гуляй, та чак в Цариград да се чуе как поручик Бодрев гощава своя командир на отделение!

Малко след това трима кавалджии от Твърдишкия балкан надуха своите медни свирки и далеч на север се понесе тъжната песен на планинските овчари, като въздишка, изтръгната из душата на булаирската армия, като порив към далечните родни огнища. Далече нейде в морето някакъв параход осветяваше с прожектора си Родосто, а още по на юг, като далечен и недостижим блян се очертаваха тайнствените планини на Азия, сякаш дядо Господ бе прострял да съхнат на небето белите тантелени пердета от своя приемен салон. С мечти за роден кът, с надежди за скорошен мир хиляди български войници заспиваха край бреговете на Мраморно море и от Булаир до Чаталджа стотици бивачни огньове очертаваха позицията на победоносното наше воинство, стъпкало с цървула си греховната империя на султаните. Полека, постепенно гаснеха бивачните огньове, дремеха около тях синовете на Тракия, унесени всеки в своите грижи.

Поручик Бодрев тази нощ сънува, че на гърдите му е окачена една такава огромна синя лента от Сахат тепе до Бунарджика, която се вееше гордо по всички посоки на вятъра и разнасяше славата на победоносното българско оръжие!

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Свободна реч, бр. 1450, 1929, с. 6.
Тодор Кожухаров. Под развети знамена. София, 1932.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.