- Нека хапнат завалийките, и те са хора!

На Чаталджа станаха и комични случки. Офицерите от 25 пехотен драгомански полк прибрали едно сираче от гръцките села край Буюк-Чекмедже - струва ми се от селото Каликратия. Хранят го, обличат го, гледат го като свое дете. Научил се един наш полковник, който нямал деца, и писал на жена си: "Хайде да осиновим клетото сираче!"

На връх Коледа жената на полковника пристига чак в Чаталджа, придружена от един санитар. Този "санитар" нямаше никакъв войнишки вид. Той беше облечен съвсем цивилно, с бомбе, с елегантно черно палто, с "рае" панталони, шевро чепици и хубави галоши. Човек от "Цар Освободител". Само един червен кръст на ръкава издаваше неговата принадлежност към военно-санитарното ведомство на България. И ето, на този именно цивилен "субект", полковникът наш поверява важната мисия: да иде в Каликратия и да доведе в Чаталджа клетото сираче. Нашият санитар свалил бомбето си, поклонил се почтително и като салонен кавалер казал:

- Слушам, господин полковник!

Гледа го полковникът и се чуди:

- Това не е войник, а сякаш член от българската делегация в Лондон!...

На втория ден на Коледа страшни виелици върлуваха из околностите на Чаталджа. Рано сутринта нашият санитар яхнал едно муле и потеглил към Каликратия.

*

Ето такива човешки чувства бяха почнали да никнат като кокичета под снега в периода на примирието. Най-интересно се живееше в малките градчета и хубави селца край Мраморно море. Силиврия например е едно прелестно градче. Макар че позициите се намираха на няколко километра от града, в самата Силиврия животът си течеше най-редовно. Всичките магазини пращят от стока. Гемиджиите на Силиврия печелеха много пари и вършеха двоен шпионаж по онова време. Всяка нощ те напускаха, със знанието на българските власти, пристанището на Силиврия и заминаваха към Принцовите острови за стока. Вечерта се връщаха с натоварени гемии, пълни с всякакви цариградски лакомства: халви, коняци, сардели, локуми... та какво ли не! Никога Силиврия не е виждала такава оживена търговия.

Почти всеки ден край Силиврия минават турски военни кораби, и, представете си, нито един от тях не се сеща да наруши спокойствието на града с някоя излишна граната.

*

Турците щадяха своите градове край морето, та затова всички в града се чувствуваха най-спокойно. Само един-единствен път стана едно "произшествие", за което дълго говореха жителите на Силиврия. Гробищата се намират на около един километър от града, край самото море. Отива се дотам по един път край брега. Един слънчев ден по шосето се проточва тържествено погребение - половината Силиврия се стекла да изпрати до вечното му жилище един богат гражданин. И ето че този път един малък турски торпильор се прояви крайно невъзпитано. Торпильорът минава много близко до брега, след това прави завой и се оттегля навътре в морето с най-миролюбиви настроения. Неочаквано, хитрецът обръща задницата си към града и изпраща към православното погребение няколко малки гранати, които паднали близко до шосето, без да се пръснат. Опечалените граждани изтърсват ковчега на умрелия на пътя и всеки хуква да бяга, кой където му видят очите. Какъв нахален торпильор!

Погребенито бе извършено на следния ден, по всичките правила на църквата, но в Силиврия избухна голямо възмущение. Тогава ние, наивни хорица, не подозирахме жестокостите на бъдещите войни и ни се струваше, че няма нищо по-зверско и нечовешко от постъпката на малкия турски торпильор...

Горкото, милото, малко торпильорче! Като наблюдавам какво става сега по света, иска ми се просто да го разцелувам по муцунката - тъй наивничко и безобидно ми изглежда то, че просто си спомням с умиление за него... Скоро обаче това идилично живуркане около стените на Цариград бе прекратено по един брутален начин. Преговорите в Лондон бяха прекратени и нашата артилерия започна отново да говори на един по-вразумителен език. От аргументите й започнаха да треперят прозорците на големия царски град, който се виждаше в далечината.

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2013, № 11 (168)

Други публикации:
Слово, бр. 5581, 1941.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.