ПОЛКОВА СВЕКЪРВА

Тодор Кожухаров

web

Вие наверно си спомняте за командира на отделение от нашия полк, подполковник Вретенаров, известен в артилерията под името Василий Павлович. Той е същият, който от подпоручик не е обувал панталона на випуска, а постоянно ходеше със своите високи юфтени ботуши, подковани с кабъри. Сух, с тънки черни мустаци и с мургаво лице, обгорял в походи и маневри, стар служащ, той беше враг на всички предвзетости и на разните "генерал-щабни изисквания".

В мирно време всеки в армията има свое ясно определено назначение. Всеки например знае какви са длъжностите на дивизионния, на полковия, на ротния, на фелдфебела и на войника. Мъчно е обаче да се определи какво собствено вършат така наречените командири на отделенията. Тази служба в армията се смята като архиерейска. Изпълняващите я старши офицери са нещо като "офицери на разположение". Те изпълняват всевъзможни поръчения в полка и затова навсякъде се мярка фигурата на тези стари свекърви, които всичко знаят, всичко чуват, всичко виждат и никога не можеш ги излъга. По-скоро можеш да си представиш едно оръдие без мерник, отколкото полк без една такава вездесъща свекърва, която наднича във всички ъгълчета на района, смущава спокойствието на офицерите и не оставя на мира субалтьорския свят при занятията. Такава беше горе-долу работата и на нашия Василий Павлович. Той беше човек, който не можеше да стои без работа. Суров спартанец в частния си живот, той беше строг към подчинените си офицери и не можеше да търпи клош панталони, живописни пелерини и фуражки с широка периферия. Към такива контета Василий Павлович се отнасяше с крайно презрение, защото, според него, офицерът трябва да мирише на юфт, а не на парфюм. Субалтьорът трябва да благоухае на конюшня, ръцете му да бъдат изцапани от смазка, а от такива "белоръчковци", както презрително ги наричаше той, нищо свястно не можеше да излезе. Надарен с жив и парлив хумор, той бичуваше жестоко всичко, каквото му падне пред очите: не можеше да търпи нито порок, нито прекалено прозираща добродетел.

- Прекален светец и Богу не е драг! - казваше той.

Когато някой парадираше пред него със своята честност, Василий Павлович ръмжеше:

- Честност ли? Честността, брате, е нещо твърде относително. Нещо, да речем, като дистанционната запалка. Твърде много зависи от температурата, от влагата и от морското равнище. Аз например не зная дали съм честен човек. Мога да гарантирам, че съм честен до хилядо лева. Виж, дотолкоз гарантирам. Никой обаче не ми е предложил сто хиляди лева подкуп, за да проверя дали мога да устоя срещу такова изкушение. Тъй че, момчета, честността си има мярка. Както всичко и тя се мери с пари. Един е честен до хилядо лева, друг до пет хиляди лева, трети до сто хиляди лева. За един субалтьор не се полага честност за повече от хилядо лева. Та кой ли ще му даде нему хилядо лева? А виж, друго нещо е да си домакин на полка. Там вече честността требва да бъде повечко, защото и съблазните са по-големи.

Всичко това той говореше с язвителна усмивка, стиснал със зъби своето неугасимо цигаре, удряйки свирепо пуловете на таблата пред Карпузовото кафене. Презираше тия, които хвалят своята храброст.

- Абсолютно храбър човек не познавам - казваше той. - Според мене, най-храбър е оня новобранец, който след първото сражение, казал: "Страх ме беше да не се уплаша от противника. Слава Богу, не се уплаших!"

Ние слушахме тия язвителни подигравки на Василия Павлович, кикотехме се добродушно и знаехме, че все пак той е честен човек. Скъперник в частния си живот, той трепереше и за държавното имущество. Като домакин на полка, той обикаляше из полка да прибира падналите подкови на конете и сочеше юмрук на фелдфебелите за техната немарливост. В своята работа като домакин той отиваше до крайност. Никой като него не може да се мери по изобретателност да приспособява стари бракувани шинели за войнишки навуща, а от скъсаните платнища да шие ризи на коноводите за уборка. Според него, всяка вещ, която струва пари на държавата, трябва да служи "до последно издихание".

- На бракуваните вещи пенсия не се полага!

Той беше враг на всичките теоретични увлечения, мразеше генерал-щабните и постоянно повтаряше, че на война е приложимо само простото. Не обичаше книжната война и бюрократизма. Като командир на отделение през войната, цялата му архива беше във фуражката му. В нея той складираше всички заповеди, донесения и предписания.

- Да бъдат близо до ума! - казваше той.

Страстен пушач, Василий Павлович пушеше на ден по сто цигари. А на малките почивки сам си вареше кафе в едно джезве, което постоянно висеше на кобура на седлото. Немарлив към себе си, той не можеше да търпи ония, които търсят удобства на война. Когато полкът се мобилизира и тръгна към границата, на опашката на колоната Василий Павлович съзря един войник, който носеше огромна делва с туршия.

- Що е това? - запита той ординареца.

- Туршия, господин полковник, за батарейния командир.

- Я гледай! А, туршийка иска да си хапне той, а? Цял свят се е помъкнал да мре, а той гледа да си угажда. Я кажи ти на твоя батареен командир да дойде при мене!

И за назидание пред очите на всички войници той строши делвата с туршията. Ей такъв, казвам ви, един строг служащ беше този Василий Павлович. И тежко и горко на онзи офицер, който би седнал да яде преди да са се нахранили войниците.

Пребродихме ние с него цялото Бяло море, от Серес до Деде-Агач и най-сетне съдбата изпрати нашите батареи и към бреговете на Мраморно море. Незапомнен студ владееше из тия крайбрежия през зимата на 1912 година. Покрити със сняг, зъзнеха широките равнини към Булаир, а от север бесни хали виеха като стада вълци над войнишките лагери. Такива ветрове и хали никъде на друго място не съм виждал.

Ето че на връх на Нова година, когато от Лондон се очакваше всеки час да стане подписването на мира, нас ни изведоха на позиция посред нощ, в най-голям студ, да отбиваме някакъв си предполагаем турски десант. На едно голо плато край брега на морето ние престояхме цяла нощ, без огън и без подслон. И дори след сто години, ако съм жив, няма да забравя тази зловеща нощ. Много войници от пехотата измряха от студа, стотици нещастници впоследствие излязоха от болниците с отрязани ръце и крака. Слава Богу, нашите батареи не дадоха ни една жертва, и това се дължеше изключително на нашия незаменим Василий Павлович. Вкоченясали от мраз, ние стоехме неподвижни до конете, студът ни унасяше в дрямка и пред замътеното съзнание на войниците се мяркаха миражи. По едно време и аз усетих как ме обзема смъртната дрямка на мраза. Ето, там близо, в мрака се виждаше светлина...

- Що е това? Да, светлина. Тя става все по-близка и по-ясна. Някакъв голям, ослепително блестящ дворец се крие там в мрака - само да прекрачиш и ще бъдеш в неговите светли чертози...

Илюзията е така пълна, измамата е така сладка, че трябват свръхчовешки усилия на волята, за да можеш да се изтръгнеш от обаянието на тази хипноза. Някои войници плачат от студ. Още не мога да забравя един стар, брадат мустафъзин, закален в страдание български селянин, който хленчеше тихо и жалостно като малко дете:

- Олеле, Света Богородичке! Измрехме си, Божичко! Смили се над нас, грешните, Дева Марийо!

В тия десет години много ужаси минаха през главата ни, но на мене нищо не ми е действувало така притискащо и убийствено, както плачът на тия стари запасняци. А българинът плаче само когато страданието достигне до своите крайни предели.

В този миг там нейде в мрачината се чу металическият глас на Василия Павлович:

- Сбо-ор! Застани-и! Батареи, мирно!

Всички сме изненадани от внезапната команда.

- Що става?

- На позиция ли ще излезем?

- Къде ли ще стреляме в тази тъмнина? Толкова е тъмно, че в окото ти да бръкнат, няма да видиш...

Василий Павлович продължаваше да крещи в мрака:

- На малки интервали съберете се около мене, момчета, и слушайте що ще ви кажа!

- Какво ли ще измисли пак този черкезин? Реч ли ще държи?

Всички знаехме, че Василий Павлович е непримирим враг на ораторите и че чувствуваше органическо отвращение към всички речи и към изкуството на риториката изобщо. Макар и невероятно, но факт е: той ще държи реч.

Той говори кратко, отсечено и с чувство. Явно беше, че е принуден да направи това не от любов към изкуството, а от съзнанието, че трябва да се направи нещо - важно, практично, необходимо, с оная простота и непринуденост, с които той например опитваше всеки ден чорбата на войниците!

- Момчета, студено ли ви е? Знам, че ви е студено. Спи ли ви се? Знам, че ви се спи. Но все пак няма да спим, майка му мечка, па, ако ще свиня у джамия да влезе. Не затуй съм помъкнал аз стотици български синове, за да ги оставя за храна на чакалите около Булаирските равнини. Въпреки всички дяволи, ние ще оживеем тая нощ. Много години подред вие сте посрещали Новата година при домашното огнище, при жена, деца и роднини. Може би сега там, край оджака, вашите са наклали огън, а в котлето къркорят топли кървавици. Що от това? Тази нощ ние ще празднуваме тука. Бъдете щастливи, че изтласкахте противника надалеч и донесохте нашите знамена до бреговете на Азия.

И като протегна ръка в тъмнината там, нейде, откъдето се чуваше шумът на морските вълни, с екзалтиран глас той се провикна:

- Ето, това е Мраморно море, а зад него е Азия. Там, в планините на Азия ще наблъскаме ние империята на султаните. Нека преживеем ужаса на тази нощ, за да дочакаме славата на утрешния ден. Да живее България!

Тъй говореше този корав син на българското село и няколкостотин български синове, вкоченясали от студ, разбираха, че им говори близък, сроден тям човек и над мрачните равнини се понесе из треперящите им уста едно "ура", което отдалече приличаше на въздишка, отправена към Бога.

- Гайдарите и кавалджиите да излязат напред!

Цяла нощ под звука на гайди и кавали, начело с Василия Павлович, ние играехме хоро. Играехме лудешки, непрестанно, до зори, борейки се със студа и със съня.

Когато слънцето изплава далеч на изток, към Силиврия, ние всички се поздравихме живи и здрави, с новата 1913-та година и понесохме на ръце нашия командир Василия Павлович. А далеч на юг, там, зад Мраморно море, планините на Азия се очертаваха в синьото небе като бели, огромни тантели, осветени от червеното слънце. Нещастната 1913-та година изгряваше над хоризонта, стрелката на историята отбелязваше нова ера за бъдещето на България.

Тъй посрещнахме ние на брега на Мраморно море тази зловеща 1913-та година. Сякаш тази паметна нощ криеше някаква зла прокоба в себе си...

С бегли линии мъчно може да се рисува цялостния образ на този стар артилерийски офицер. А неумолимият ход на годините заличи браздите на много свежи и скъпи спомени. Все пак образът му ще се мерне още няколко пъти в тия хвърчащи бележки. Дослужи той верно и честно до 1918-та година, когато настъпи крушение на идеалите на българското племе и за мечтите на всички стари служащи като него. Настана нещастната 1919-та година, когато много офицери трябваше да напуснат службата, поради съкращения в армията. С болка на душа такива сраснали с войската офицери трябваше да се простят с казармата. Мнозина негодуваха, протестираха и сочеха юмрук дори на Бога. Практическият ум на Василия Павлович не му позволи никакви увлечения. Търпелив и спокоен, той дочака своята участ и в деня, когато предаваше командвания от него артилерийски полк, той изпрати на Негово Величество Царя следната телеграма:

"Ваше Величество! Цели 30 години служих вярно и честно под знамената на българската армия; в изпълнението на своя дълг аз търсих единствената морална награда за офицера. Нещастният мирен договор ме принуждава да напусна завинаги родната артилерия и да потърся в напреднала възраст ново поприще за дейност. Предавайки полка, смятам за нуждно да се обърна към своя Върховен вожд и да му заява, че без протест и без негодувание посрещам своето уволнение, като един дълг спрямо изстрадала България. Смея да Ви уверя, че докато бъда жив, аз ще се вдъхновявам от традициите на родната армия и щом чуя грохота на нашите батареи, ще бъда на разположение като верен войник на Царя и на България!"

Василий Павлович прочете написаната от него телеграма, последната служебна бумага, подписана от него, и като намигна дяволито на адютанта, каза:

- Добре ли я стъкмих? Аз, правичката да ти кажа, не обичам високопарните слова, но вярвай Бога, този път те излизат от сърдцето ми. Прегледай я, моля ти се, да не съм сбъркал нещо. Аз, изобщо, не съм свикнал да пиша телеграми до Царя. Рядко в живота си съм имал работа с големи началства. Но нека поне накрай време Негово Величество да научи и за моето съществуване.

Тъй смирено и покорно той напусна армията, на която беше отдал живота си от младини. След това за последен път той обиколи района на казармата. Минавайки през конюшнята на втора батарея, той забеляза, че някои войници правят уборка с първосрочни куртки. Василий Павлович сбърчи вежди и изръмжа:

- По 15 дни без отпуск! Тия куртки трябва да се пазят, защото сега България няма пари. Те трябва да служат до последно издихание - за тях пенсия не се полага!

И като обгърна с тъжен поглед цялата тази позната казармена обстановка, старият служещ промълви тихичко:

- Тях поне никой не може да уволни преждевременно - ще трябват. А може би и аз някога ще потрябвам. За пръв път в живота си аз отменям наказанието ви, но думите ми запомнете. Сбогом, момчета!

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Слово, бр. 217, 02.01.1923 (с псевд. Федя Чьорни).
Тодор Кожухаров. Под развети знамена. София, 1932.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.