ПЛЕННИК

Тодор Кожухаров

web

- Каквото щете разправяйте, господа, но турците са благороден народ. Има човещина у тях и това си е. Сам го изпитах, когато бях пленник.

Всички обърнаха очи към бай Колю Бояджиев, добър гуляйджия и отличен другар.

- Как? Пленник ли? Че кога си бил ти пленник?

Помислихме, че той се шегува, защото знаехме, че през войната бай Колю не беше на фронта.

- Да, бях пленник, макар и за малко. И, ако обичате, ще ви разправя как стана тая работа. Както знаете, при мобилизацията през 1912 година аз не бях удостоен с честта да бъда в строя. И без голямо огорчение приех назначението си в една тилова армейска болница. Години минаха оттогава и още не мога да забравя как приятно се живееше в тая благословена болница, която квартируваше в Пловдив. Чувствах се като петел между кокошки в компанията на 20 милосърдни сестри, момичета от най-доброто пловдивско общество. А служебните ми обязаности не бяха много тежки. Службица таман като за мен човек. Всеки ден надзиравах как се приготвя храната за болните и понеже по ония благословени времена всичко се намираше в изобилие, ние с лекарите често си устройвахме малки гуляи по всички правила на гастрономията: великолепни руски консерви, коняк "медицинал", шартрьоз, шампанско и бисквити, всичко се намираше из складовете на нашата болница. И аз бях пълновластен разпоредител с всички тия лакомства. Свикнах с тоя приятен живот и просто се ужасявах от мисълта, че някога войната ще свърши. Да завеждаш кухнята на една първокласна болница, да бъдеш патентован разпоредител на всички благотворителни концерти, постоянен кавалер на десетина прелестни госпожици, това беше най-завидната кариера за един беден провинциален учител като мене, свикнал с беднотия и лишения. А там, нейде из полетата на Тракия, героите на България все по-здраво притискаха армията на султана и всеки ден се очакваше влизането им в Цариград. Ние в болницата вече мечтаехме за една предстояща екскурзия до вълшебния град, за разходки по Босфора, а някои от нашите госпожици почнаха да говорят, че е необходимо да устроим един благотворителен концерт в полза на героите по случай триумфалното влизане на българския цар в Цариград. Всеки ден в канцеларията на болницата ние следяхме по картата бойните операции на армията, а нашият старши хирург, един дебел и свиреп служител на Ескулапа, постоянно негодуваше:

- Та кога най-сетне тия приятели ще влязат в Цариград? Съгласете се, господа, че нашето главно командуване работи твърде пипкаво. Гледай само колко е малко разстоянието от Мустафа-паша до Босфора. Един кавалерийски набег, дето се вика. Пък и този Одрин, какво ли се въртят като шантави около него, а не вземат да го атакуват за една нощ, та да се свърши тая разправия?

Започнаха да идват болни и ранени от бойното поле и ние едва тогава си дадохме сметка, че войната не е едно бляскаво шествие към Влахернските врата, а страшно дело на разрушението и смъртта. Почна да ни гризе мъничкият червей на съвестта при вида на голямото народно бедствие. Макар че бяхме оставени в тила не по наша вина, всички чувствувахме, че в този миг сме далече от бойното поле и че няма да вземем дял от славата на българското войнство.

Една нощ стоях със старшата милосердна сестра в превързочната, а аз, правичката да си кажа, бях силно увлечен в тая черноока и здрава жена, чието око не мигаше даже и от най-тежките рани. Мечтаех си аз да се оженя за нея след войната и във въображението ми постоянно се рисуваше картинката на тихо семейно огнище: две стаи и кухня и малки немирни сополанчета около нас. Опитах се да й заговоря за страданията на моето сърдце, макар и плуващо във всичкото това тилово благополучие от консерви, бисквити и мляко в армейската болница. А тя, не щеш ли, сякаш с нож ме преряза:

- Не те е срам, бе! Цял народ тръгна да се бие, а той за женитба мисли. Не е ли грехота? Здрав и млад мъж, дето се вика, камък да стиснеш, вода ще пусне, да се въртиш тук около женските поли, когато мало и голямо е тръгнало на смърт.

Усетих, че някой ме удари по главата: почувствувах се, знайте, така мъничък, унизен, че просто ми се приплака. Цяла нощ не спах от мъка. В желанието си да спечеля благоволението на тая недостъпна жена, бях готов на всички подвизи. Лежах с отворени очи на кревата и мечтаех за някакъв чутовен подвиг, след който ще се върна в Пловдив с орден на гърдите, за да поискам ръката на тая свирепа и все пак пленителна господарка на моето сърдце. Не щеш ли, щастието ми се усмихна. На другия ден началникът на болницата ме извика и ми каза:

- Слушай, Бояджиев, подир два дни г-жа полковник Ваклинова заминава за Чаталджа, за да отнесе подаръци от "Червения кръст" от нашата дивизия. Вие ще я придружите в това пътешествие, твърде рисковано за една жена. Най-сетне ще се поразходите до фронта, па може и някое медалче да закачите на гърдите си. Казват, че там, към Чаталджа, бойните отличия валят като град!

Приех с радост това назначение и след два дни, заедно с г-жа Вакилнова потеглихме за Чаталджа. Няма да ви описвам всичките ни патила през това мъчително пътуване с военните влакове, докато пристигнем на гара Чаталджа. Само този, който е имал щастието да пътува по онова време в тила на армията, може да си представи безчислените митарства, формалности и спънки, които срещахме на всяка крачка, дългите и уморителни преходи с волски кола из калните пътища около Димотика, зад обсадната линия на Одрин. Най-сетне в един прекрасен ден ние стигнахме в Чаталджа. Това беше към края на декемврий 1912 г. Водеха се лондонските преговори след първото примирие и нашата армия, разположена по квартири и биваци, преживяваше онова тежко зимуване около Чаталджа, което отне живота на хиляди български войници. В Чаталджа се намираше и полковник Ваклинов, съпругът на моята добра спътница, тая благородна и смела жена, която се нае да предприеме това пътешествие при тия трудни условия. Донесохме благополучно нашите войнишки подаръци и бяхме радушно приети от артилерийските офицери. Аз мислех, че дотук моите бойни изпитания са свършили и очаквах час по-скоро да тръгнем за България. За офицерите от Чаталджанската армия бяхме приятни гости, защото им носехме поздрав от техните семейства. Аз по това време, макар и милиционерен, бях облечен в цивилни дрехи и нито за момент не се разделих с моето елегантно бомбе. Само червеният кръст на ръката ми показваше, че съм на служба в българската армия и затова войниците и местните жители не можеха да се начудят на този елегантно облечен господин, който е напуснал рахатлъка си в Пловдив и е предприел такава дълга екскурзия до Чаталджа. На другия ден в офицерския стол дочух интересен разговор. Г-жа Ваклинова беше се научила, че в с. Каликратия, разположено южно от Чаталджа до езерото Боюк-чекмедже, има едно голямо момиченце, сираче, чиито родители са убити при отстъплението на турската армия. Детето било на прехрана при офицерите от 25. Драгомански полк, квартируващ в същото село.

- Добре ще сторите, госпожа, ако вземете това дете за спомен от Чаталджа и го отгледате като Ваше дете.

Госпожата прие с готовност това предложение и полковник Ваклинов ми каза:

- Слушайте, Бояджиев, можете ли утре да отидете до Каликратия при командира на пехотната дружина и да доведете детето тук, в Чаталджа? Жена ми има намерение да го води в България. Вярвам, че няма да ми откажете тая услуга, още повече, когато се касае да се извърши благодеяние спрямо едно сираче.

- А, разбира се, г-н полковник, нито дума да не става.

Рано сутринта, възседнал един планински кон, тъй както ме виждате, с моя черен балтон с астраганена яка и с бомбе, аз потеглих за Каликратия и никой не можеше да предполага, че този цивилен човек пътува на три километра зад бойната линия, дето неотдавна гърмяха страшните топове на Каракол Нокта. Сякаш бях тръгнал на екскурзия към Бяла черква. Долината на Кара-су беше покрита с гъста мъгла и не можех да виждам сто крачки пред себе си. Студен вятър бръснеше лицето ми. Вдигнах яката на балтона и продължих по шосето за Каликратия. Срещнах по пътя няколко войници, които изгледаха учудено този цивилен човек, който тъй спокойно се движи зад демаркационната линия. Кроткото добиче продължаваше да върви из разкаляния път и аз с големи усилия разпъждах дрямката, която ме бе налегнала. Колко време съм се движил така, не мога да ви кажа; половин час, а може би и час и половина. Изведнаж, сякаш из земята, пред мен изпъкна един човек, който улови коня ми за юздата и извика:

- Дур!¹

В първия миг, докато се окопитя, не можах да разбера какво става с мене. Потърках очите си с ръце, защото помислих, че сънувам. Пред мене, завит с качулка, стоеше турски войник, който беше насочил щика си към гърдите ми. Набожен човек съм, господа, и в такива моменти винаги се сещам за Св. Дева Мария, която е моя покровителка. Прекръстих се и послушно слязох от коня, за да изпълня заповедта на турския часовой. Из мъглата изскочиха още няколко турски войници и сякаш и в този миг те са пред мене с техните мургави, азиатски лица. Никаква злоба не личеше в очите на тия прости хора. Някои от тях добродушно се усмихваха при вида на моето смущение. Започнахме разговор на турски:

- Къде отиваш, приятелю? - запита ме един висок подофицер.

- За Каликратия, ефендим.

- Ялъшлък вар, ефендим, пътя си сбъркал.

Едва сега разбрах, че унесен в дрямката си, аз забравих предупреждението, което ми направиха офицерите при тръгването ми от Чаталджа. Те ми бяха казали, че като се изминат седем километра от града, шосето се разклонява - десният път води за Каликратия, а левият за Цариград. Аз съм поел по левия път и по този начин съм се натъкнал на турските стражеви постове. Турците ме обкръжиха с щиковете си и ме поведоха към заставата. След малко влязох в една землянка, гдето ме посрещна ротният командир, един стар, побелял капитан, който ме изгледа строго. Работата почна да става сериозна. Не ме е срам да призная, че се уплаших силно и въпреки всичките си усилия, не можах да задържа тракането на зъбите си. Турчинът забеляза, че съм много уплашен, усмихна се добродушно и каза:

- Коркма, ефендим, не се бой. Буюрун!

За да ме предразположи, старият офицер извади табакерата си и аз с треперящи ръце, едва успях да свия една цигара.

- Е, разправете сега, защо сте тръгнали към Каликратия?

Разправих му аз от игла до конец всичко.

- Отивам, ефендим, хаир да направя. Да спасим едно сираче от глад. Нашият полковник ни заповяда да приберем детето, защото има намерение да го осинови. Не съм опасен човек и Вие виждате по моето облекло, че даже не съм в редовете на армията.

Добродушният турчин беше трогнат.

- Бак, бак, бак! Ей Богу, Бояджи ефенди, такъв случай досега не съм имал във всички войни, в които съм участвал. Имам право да Ви застрелям като шпионин, но сърдце ми не дава. Тръгнали сте хаир да правите. А и аз в Бруса съм оставил малки деца като това сираче. Нейсе, било що било, ще Ви пусна на моя отговорност, па каквото ще да става.

Искаше ми се да разцелувам този добряк, който, въпреки дългата си служба, беше запазил такова благородство и доверие към хората. Цял час стоях аз при турския капитан, пушехме цигари, пиехме кафета и на края се разделихме като добри приятели. Той ми даде войници да ме придружават до стражевите постове и когато прехвърлих демаркационната линия, не вярвах, че съм останал жив и здрав. Чисто и просто излязох от устата на смъртта. Когато един цивилен човек си позволява да шета около стражевите постове на армията, по всичките правила на военните закони той се разстрелва като шпионин. Аз обаче имах щастието да избягна тая участ и ето ме днес пред вас. Пристигнах благополучно в Каликратия и още същата вечер доведох при г-жа Ваклинова нещастното сираче. На другия ден аз, госпожата и детето тръгнахме обратно за България. Полковник Ваклинов и другите офицери дойдоха да ни изпратят до гарата. Разделяйки се с мене, полковникът стисна ръката ми и каза:

- Благодаря Ви за услугата, която ми направихте. Аз пък от своя страна ще дам рапорт да Ви наградят с медал за заслуга.

По този начин получих това военнно отличие и при тържествени случаи с гордост го нося на гърдите си. Геройство не проявих, но Господ и Света Богородица се смилиха над нещастното сираче и запазиха моя живот от едно голямо премеждие. Когато влакът потегли и Чаталджанските позиции останаха далече зад нас, аз въздъхнах с облекчение, че се отделям от тая зловеща долина на Кара-су, над която след два дни отново загърмяха топовете на Чаталджа, след подновяването на военните действия. Летяхме ние на запад из полетата на Люле-Бургас и аз, удостоеният с отличие герой от Чаталджа, с нетърпение чаках да зърна в Пловдив моята избраница. Оттогава съм с убеждение, че турците не са лоши хора - човещина има в тях.

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2013, № 11 (168)

Други публикации:
Свободна реч, бр. 1537, 1929, с. 3.
Тодор Кожухаров. Под развети знамена. София. 1932.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.