Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОРДИНАРЕЦ

Тодор Кожухаров

web

Колцина бяха те, ние не помним вече... Девет хиляди ли, десет хиляди ли, ...кой знае! Много... Колко много българи са заровени из полетата около Одрин... Спят те навеки и спокойно из тия сиви рътлини, спят в безкръстни гробове, отдавна оплакани и прежалени от своите близки...

Един от тях е Кръстан Вълев, канонир от 6. батарея на Н-ти артилерийски полк - сив и никому неизвестен български войник, толкова скромен и срамежлив, че мнозина биха се зачудили, ако видят името му написано във вестник. Защото в книгите обикновено се пише за герои. А Кръстан Вълев никога не е минавал за такъв. Той дори не беше строеви войник, а ординарец на батарейния командир. Отдавна костите му почиват в черната земя, а някога той беше левент, 20-годишен момък с кръгло румено лице, с черни очи и с черни, едва наболи мустачки. Родом беше той от благословените тракийски равнини, дето небето е синьо и високо, хоризонтите безкрайни и дето се ражда най-хубавото жито на България.

От мобилизацията Кръстан служеше като ординарец при командира на батареята, грижеше се за багажа и храната на командира, нареждаше землянката му, нощем го завиваше като малко дете, а сутрин сам му приготвяше закуска. Пъргав и разтропан момък - Кръстан изпълняваше тази служба отлично. Но все пак не беше доволен от положението си. Наистина капитанът не беше лош човек - не го оставяше гладен, не го ругаеше - напротив, той искрено се привърза към своя добър ординарец. Няколко пъти Кръстан писа докладна записка да го назначат в прислугата на бойната част. Веднъж командирът го запита:

- Защо бе, Кръстане, защо искаш да ме напуснеш?

А Кръстан, навел срамежливо очи, отговаря:

- Ех, па нали съм и аз млад човек, г-н капитан, искам да бъда в строя.

Усмихнат под мустак, командирът почна да му се кара:

- В строя ли? Та не си ли в строя? Ти си всякога при мен, излагаш се на опасности като мен, носиш ми храна в наблюдателния пункт, какво повече от това?

- Искам да съм при оръдията...

- Я гледай какво си глупаво момче. Да избиеш от главата си тая мисъл, че дявол ще те вземе!

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на търпеливия ординарец. Горкият, той не можеше да открие сърдцето си на капитана. А командирът нямаше време и не можеше да прозре в това честно войнишко сърдце. Иначе той би открил в него две сини палави очи, които напролет из буйните ниви изпращат весели усмивки към небето. Сещате се, че говоря за очите на първата селска изгора Невянка, по която отдавна лудуваше наш Кръстан. А над тия сини очи командирът би забелязал синята лента на един кръст "За храброст" - недостижимата мечта за нещастния ординарец. Защото това високо отличие рядко се дава на ординарци. Ето, половината от войниците в бойната част вече получиха кръстове, а на, Кръстан, пусто му име останало, не можеше и да мисли за такъв. Ето, цели три месеца как те киснат в тая кална позиция на източния сектор. Прогниха от влага момчетата. Всеки ден Кръстан отиваше в батарейния резерв да получи храна за командира. Резервът беше разположен в едно полуразрушено село, на два километра зад позицията. Тук той се срещаше с хората от тила, и в почтената компания на артелчика, фуражира и батарейния сарач коментираше злободневните новини от Щаба на дивизията. Сгушени под една стряха, дето е кухнята на батареята, те пушеха цигари и тихичко разговаряха. Ситен дъжд ръмеше над тъжните одрински полета.

- Днеска в Щаба на дивизията ми казаха, че доктор Данев в Лондон не станал каил да подпише! - важно съобщи артелчикът.

- Ех, що не е тука да го поядат гадинките, та да видиш как ще подпише! - измърмори сърдито писарът, Младен Василев, наречен "даскала".

- Казват, че Шукрията заповядал да колят конете за храна...

- Инат турчин, брей! Тцъ, тцъ, тцъ...

- Човешко месо, рекъл ще ядем, но Едрене на карагяурите не предавам - тъй рекъл читакът на един от своите офицери.

- Море, ще го даде, ама още не сме го назорили, както му е редът. Нашите оръдия ръждясаха от дъжда - не знам какво чакат големците още...

В такива разговори Кръстан убиваше един час в кухнята, а след това, с пълни котлони1, тръгваше из калния път към наблюдателния пункт на командира. Скука прояждаше душата му от това убийствено еднообразие, което измъчваше цялата обсадна армия.

След обяд, изтегнат в землянката на капитана, той пишеше своите писма до село. А те почваха всякога така:

"Днес като останах свободен, рекох да ви пиша настоящето кратко писъмце. Ако питате за мен, то аз съм много добре и моля Бога за вашето скъпоценно здраве..."

Кръстан спеше в една дупка до землянката на командира, завит с шинел и две платнища.

Често той сънуваше, че се връща в село с останалите войници. Великден е. Пролетта пее из полетата на Тракия. Всички са окичени с ордени и цветя, а само той, нестроевият ординарец, няма кръст за храброст. Цяло село е излязло да ги посреща, начело с попа и хоругвите. Кръстан се свира зад другарите си, защото се срамува да гледа хората - как ли ще зърне сините очи на Невянка! Изведнъж тя приближава към него, а Кръстан, горкият, иска вдън земя да се провали от срам. Но що е това? На гърдите си той вижда кръст, и то не сребърен, а златен, голям колкото една петолевка...

"Христос възкресе из мертвих", пее старият поп, всички селяни подемат след него и бавно, тържествено над зелените ниви се разнася светата песен на тракийските селяни...

В такива сънища и мечти изминаха дългите дни на обсадата. Най-сетне започна щурмът на Одрин. Отдавна слънцето не беше осветлявало тъй празднично тънките минарета на Султан Селим джамия. Като бели восъчни свещици те стърчеха там нейде из големия град, като далечна недостижима мечта. Загърмяха стотици топовни гърла, земята се тресеше около Одрин. Чак към Чаталджа се носеше тържественият грохот на канонадата. Цяла България със затаен дъх чакаше края на драмата. С почернели от прах и пушек лица, артилеристите работеха като автомати около разгорещените оръдия. Събираната през цялата зима човешка мъка сякаш се изливаше с яд и ожесточение из тия стоманени гърла.

Към обяд Кръстан пак отиде в резерва за храна. Върху лицата на войниците от резерва беше изписана тревога. Старият фелдфебел нервно дърпаше дългите си сиви мустаци и пушеше цигара след цигара.

- Как е там, момчета?

- Шипченци вече пълзят към Айваз-баба... Шукрията е на тясно...

- Господ да им помага! - кръстеха се набожно войниците.

- Брей, я гледайте какво става на позицията на батареята!

Всички обърнаха поглед към запад. И наистина там ставаше нещо страшно - позицията на 6. батарея беше под огъня на няколко турски батареи. Кръстан напълни котлона и тръгна към наблюдателния пункт.

- Стой тука, Кръстане - извика му фелдфебелът, - ще те убият из пътя - чакай малко да утихне огънят!

- Командирът чака за храна, па и цигари си няма човекът. Ще вървя, г-н фелдфебел.

И той тръгна по пътя към позицията. Колкото повече наближаваше батареята, толкова повече огънят се усилваше. Ето, той стигна до оръдията. Чуваха се командите на взводните командири:

- По четири, бързо!

Като че ли беше побесняла тая храбра батарея. Грамадни гейзери от пръст се издигаха около нея, а тя не спираше огъня.

- Помози Бог, момчета! - провикна се Кръстан.

- Ела тук бе, нестроева порцио, ще те убият!

Кръстан не чуваше и не виждаше. Той безспирно се движеше към наблюдателния пункт. Командирът тревожно гледаше към тая сива войнишка фигура, която се приближаваше.

- Ах! - изпъшка изведнъж капитанът - загина храброто момче!

Един фугасен облак покри приближаващия се войник. Когато пушекът се разпръсна, капитанът видя, че не беше се излъгал.

 

*

Вечерта цялата армия почиваше след упорития бой - победата беше близка, почти сигурна. Утре Одрин щеше да бъде наш!... Късно през нощта близо до наблюдателния пункт заровиха Кръстан Вълев. След два месеца в неговото родно село родителите му получиха един сребърен кръст "За храброст". И разплаканите очи на Невянка видяха онова сребърно кръстче - Кръстана, обаче хубавият черноок войник от 6. батарея те не можеха да видят вече.

Гробът му се намира там на височините, северно от шосето, което води от Одрин за Люле-Бургаз. Ако дървеният му кръст е още запазен, случайните минувачи биха забелязали, че на него е нарисуван един кръст "За храброст" със следния наивен надпис:

Тук почива Кръстан Вълев,
Войник скромен, но герой...
Златна младост тук загина
Във неравен, славен бой.
Живя честно, би се храбро
Той заслужи тоя кръст...
Пътниче, мини край него,
Поклони се ти смутено.
Нека му е лека пръст!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Котлони (остар.) - вместо котелки. [обратно]

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2013, № 1 (158)

Други публикации:
Тодор Кожухаров. Под развети знамена. София, 1932.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.