Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОВОБРАНЕЦ

Тодор Кожухаров

web

Всяка година в нашата батарея идваха около петдесет новобранци. Още е пред очите ми тяхната редица. На пръв поглед те всички бяха еднакви в своите сиви шинели. Лицата им бяха еднообразни, като че ли с нищо неразличаващи се едно от друго. Мина седмица, мина месец и постепенно почнах да ги различавам като отделни личности, вън от общото, почнах да разбирам, че в тия тъй еднообразни на пръв поглед момчета се крие строго определена индивидуалност, отделни човешки същества, характери и навици.

Ето, на десния фланг стои жизнерадостното, здраво като млад бук селянче от пловдивските села Петраки Михайлов. Цялата му външност диша здраве и енергия, която не може да се изразходва в ежедневните казармени занятия. Трябват съвсем изключителни условия, трябва широкият размах на войната, с неочакваните приключения, с уморителните походи и със свръхчовешкото напрежение на волята, за да може в тия огромни рамки за необятната фзическа и нравствена дейност да се проявяват качествата на тази цялостна натура. Във всичко той желае да бъде пръв.

Ето по-нататък моминското румено лице на Митю Колев, с мечтателни сини очи, които привличат погледа на всеки началник. Веднага личи една по-висша духовна култура, издигаща се над общия уровен на неговите другари.

Най-характерна е обаче външността на Георги Колев, с рязко очертана татарска физиономия, ниско чело, големи уши. Стои неуверено на своите криви крака и цялата му жалка и безпомощна фигура на пръв поглед вдъхва съжаление. Малък труд си е дала природата при изработването на това българско селянче. Тънкото длето на ваятеля не е работило, за да извае в съвършенство образи на това същество, образ и подобие на Бога. Като че ли някой скулптор карикатурист с няколко груби удара на чука е създал своето творение, за да даде представа за нашите прадеди от каменната епоха. Неговите кафяви очички, потънали дълбоко в черепа, гледат уплашено и недоверчиво света и като че ли говорят:

- Вижте колко съм онеправдан, недодялан и от Бога убит. Не ми се смейте, моля!...

Умствените дарби на Георги Колев напълно съответствуваха на неговата външност. През ръцете ми минаха няколко набори от новобранци. Но такъв тъп, несхватлив момък рядко е попадал под знамената. Напраздни бяха усилията на офицери и подофицери да внедрят в него елементарните понятия на военното дело. Отговорите му възбуждаха смях в цялата батарея и още повече дразнеха безпомощните му учители.

Цели два месеца изминаха от постъпването му в казармата, а той още не можеше да козирува. Към началниците се носеше с една комична фамилиарност, нямаща нищо общо със строгите постановления на дисциплинарния устав. Спомням си го веднъж, на едни занятия по "материалната част". В тия занятия войниците се запознаха с устройството на оръдието, названията на неговите съставни части, разглобяването и чистенето му. Разглобявахме затвора на оръдието. На масата беше сложена една медна рама, която затваряше плътно задната част на канала и не допущаше прорив на газове при изстрела.

- Кой ще ми каже, момчета, как се казва тази част? - запита взводният командир, сочейки на медната рама.

- Аз, г. подпоручик! - обадиха се десетки гласове от редицата. Всички искат да се проявят със знанието си, но най-много от всички крещеше Петраки Михайлов, който все искаше да бъде пръв. Взводният командир обаче не обръщаше никакво внимание на него, а това просто измъчваше нетърпеливия момък. А Георги Колев мълчеше, сякаш искаше вдън-земя да потъне, само и само да избегне погледа на взводния командир. Въпреки това началството се обърна към него.

- Георги Колев, кажи, кажи ти!

Минаха минута, две. Нещастникът мълчеше. По-скоро масата щеше да проговори, отколкото Георги Колев да назове името на това зловещо желязо, което беше поставено на масата, за да измъчва неговия неподвижен мозък.

- Е, кажи де! Я виж, ти не знаеш, засрами се най-после!

- Да кажа, г. подпоручик - обадиха се неколцина.

- Аз, аз да кажа! - закрещя Петраки Михайлов.

Чувствуваше се напрежението на 50 души войници, които не можеха да понасят по-нататък невежественото мълчание на Георги Колев. А той, чувствувайки върху себе си насмешливите погледи на другарите си, смутен и разтреперан, едвам стоеше на краката си. Пот течеше от челото му. Най-сетне, за да се спаси от това непоносимо мъчение, той като че ли в просъница промърмори:

- Не знам, г. подпоручик.

Настана общ смях. Аз бях вън от кожата си.

- Как не знаеш! Я се помъчи, може да се сетиш!

Но Георги Колев беше решил да умори от смях другарите си:

- Червено джилязо, г. подпоручик!

Тук вече търпението на Петраки Михайлов се изчерпа и нарушавайки общата тишина, на десния фланг се чу сърдитият му глас:

- Не виждаш ли, че е медна рама бе, хапльо с хапльо!

В първия момент даже и аз започнах да се смея. Малко след това обаче с най-строг тон направих бележка на нетърпеливия Петраки Михайлов, че не е позволено да се обажда в строя, когато не го питат. С това мъчението на нещастния новобранец свърши. Той отправи благодарен поглед към Петраки, че го е спасил от тази нравствена инквизиция.

- Нищо няма да излезе от него, г. поручик, каза старшият подофицер Вълчан Илиев. Най-добре е да го изпратим в конюшнята да рине тор. А напролет ще го командироваме в зеленчуковата градина: казват, че разбирал от градинарство.

Друг път, на едни упражнения по машинна гимнастика, взводният подофицер накара Георги Колев да се обърне на лоста, просто упражение, което всички новобранци отдавна бяха научили. Георги Колев обаче залюля своето недодялано туловище на хоризонталния лост, увисна безпомощно като парче дроб и после, като видя, че всичките му другари примират от смях, скочи на земята, изгледа сърдито старшия подофицер и изръмжа като малко зверче:

- А бе, господин старши, баш на най-мъчното ме водиш. - А кафявите му очички, отправени враждебно към цялата вселена, като че говореха: Ако щете, заколете ме, това съм аз.

А занятията в батареята следваха неуморимо своя ход, с убийственото си еднообразие. Ето, сутринта по леглата насядаха новобранците и започна урок по гарнизонна служба.

- Георги Колев, какво е това часовой?

- Часовой, г. подпоручик, е лице свещено и неприкосновено.

- Как тъй неприкосновено?

- Неприкосновено, защото никой не смее да го закача, когато е на пост.

- Тъй!... Ами какво ще направиш, ако неочаквано някой тръгне към тебе, когато си на пост?

- Ще го предупредя, а след това, ако не си отваря очите, ще го мушна в корема.

Ден след ден се нижеха, а страданията на нашия мъченик нямаха край, Георги Колев беше съвсем равнодушен към плесниците на взводните командири, понасяйки ги търпеливо, безразлично, като че ли те не се отнасяха за него. Подофицерите съвсем не щадяха момъка. Няколко пъти ги предупреждавах да бъдат внимателни и да не злоупотребяват със своята власт над този беззащитен нещастник.

Веднъж обаче, още е в паметта ми този неприятен ден, ние произвеждахме действие при оръдията. Георги Колев беше мерач при първо оръдие и въпреки всичките му усилия, не можеше да усвои меренето в спомагателна точка. Отклонението на мерната линия по ъгломера за него беше една недостъпна област на човешкото познание. Потребявах всичките усилия на педагогиката и с най-нагледни средства се мъчех да втълпя в ума му тази проста работа, която трябва да бъде разбрана от всеки артилерийски войник. Търпението почна да се изчерпва. Нервиран, скарах му се. В този миг обаче Георги Колев обърна към мене своите уплашени, потъмнели от мъка очи и за пръв път аз видях в тях две сълзи. Гледаше ме той, но не със злоба и укор. И страх не беше това, което прочетох в очите му. По-скоро съжаление, извинение личеше в погледа му, като че ли той искаше прошка от мене, задето е така прост и несхватлив:

- Не се коси, ба, г. подпоручик. Аз жа са науча, ба! - измърмори той на своето твърдо наречие, с което говорят селяните от долината на Марица.

Почувствувах се неловко. Изкомадувах високо на батареята:

- Прекрати, прибери оръдието в парка.

След това отидох в дежурната стая. Късно през нощта обиколих батарейното помещение като дежурен по полка. Чуваше се равномерното хъркане на уморените войници. По едно време, вляво от мене дочух задавено скимтене. Плачеше някой тъй жалостно, тъй тихо, сякаш се страхуваше да не би околните да чуят болезнените спазми на душата му. Приближих се до леглото. Това беше Георги Колев.

- Защо плачеш?

Той скочи уплашено, готов да понесе всички нови изпитания.

- Защо плачеш? - запитах го повторно.

- Мъчно ми е, г. подпоручик. Тъй ми е мъчно, че ме е страх да не би да извърша някое чудо. Додея ми всички да се смеят над мене. А пък и аз човешка душа нося. Мъчно ми стана, дето днес ми се скарахте. Макар че по занятие съм слаб, ако стане война, жъ са бия повече от всички. Не мойте ме хока. Не давайте да ме хокат и старшините.

Всичко това той изговори на един дъх, с хълцания, тъй както плачат малките деца, когато ги бият. Някакъв кран се бе отворил, за да изтече тази войнишка мъка.

Дълго, дълго говорихме ние с моя подчинен. Едно обаче знам, че от тази паметна вечер аз, недозрелият още 23-годишен подпоручик, излязох по-опитен: в два часа успях да вникна в това, което се нарича човешка душа, да прозра в дълбините на тази прикрита душа на българския войник, дето като в тъмни някакви чертози се крият неизвестни никому ценности. И веднъж завинаги се заклех да не бъда тъй груб с войниците.

Когато свърши курсът на новобранците, Георги Колев си отдъхна от мъченията. Често го виждах в конюшнята на оборка. Тук той беше в своята стихия.

- Здравей, юнак! - весело го поздравлявах аз, минавайки край него. А Георги Колев, щастлив и доволен, даваше израз на радостта си с гръмогласен вик, който се чуваше чак до другия край на конюшнята:

- Здраве желаем, г. подпоручик.

Две години след това започна Европейската война. На една позиция северно от Каймакчалан ние имахме жестока саморазправия със сръбската артилерия. Две полски батареи съсредоточиха огъня си върху нас и в продължение на два часа нашата позиция представляваше кратер на един малък вулкан. Беше почнало да се мръква, когато ми съобщиха по телефона в наблюдателния пункт, че канонирът Георги Колев е разкъсан от гранатни парчета. В най-големия огън той докарал два товара снаряди при батареята и на 20 крачки зад първо оръдие го настигнала смъртта.

Късно през нощта ние помъкнахме към гората зад позицията, завит в платнище, без време загиналия Георги Колев. Само аз и фелдфебелът го изпратихме до вечното му жилище. Фелдфебелът носеше един карбитов фенер. Преди да го пуснем в гроба, аз открих платнището и за последен път под слабата светлина на фенера зърнах познатото лице на моя подчинен. Очите му, вечно уплашените очи на Георги Колев, бяха широко разтворени и, сякаш за последен път, изправен пред прага на небитието, той се прощаваше с този широк и тъжен свят, отправяйки сетня молба към своя началник:

- Не се коси, ба, г. подпоручик.

Далече на запад забумтяха батареите към завоя на Черна, засвяткаха стотици ракети по черните урви на Каймакчалан, и във вихъра на това балканско сражение, от Пелистър до Кожух, се долавяха мощните акорди на погребалния марш, който заглушаваше мъничкия траур в пета планинска батарея. Хиляди човешки същества страдаха и умираха в този миг, когато прислугата на първо оръдие заравяше в гората тялото на своя другар.

И днес, ако тръгнеш по пътя от Градешница за Търнава, там вляво, в дъбовата горичка, може би ще зърнеш дървения кръст, на който личи надпис: "На честния и търпелив войник Георги Колев, от с. Голямо Конаре, Пловдивско, убит на 10 октомврий 1916 година."

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2013, № 1 (158)

Други публикации:
Тодор Кожухаров. Под развети знамена. София, 1932.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.