Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЛАДЕНЕЦЪТ В ЯСЛИТЕ

Тодор Кожухаров

web

Каквото мога ще му дам - ни злато, нито смирна,
ни дар от скъпоценна кост, ни мантия порфирна,
а песенчица мъничка, която ще премине
над яслите като любов: Ти нани, Божи сине!...

Й. Стубел

 

 

 

 

 

- Сто-ой! Строй се вляво-о, на малки интервали, ма-арш!

Чува се еднообразно тракане на оръдейните щитове, пръхтенето на конете и сърдито провикване на коневодите:

- Ди-й, ненаял се... Кранта такава!... Дий, мечка ти яла ушите!

Моето навикнало ухо не се дразни от тия груби ругатни. Тия сурови и закалени селяни ругаят без омраза и озлобление. Напротив, в тона им долавям някаква бащинска, добродушна строгост, ругаят ей тъй, за дисциплина и педагогическо въздействие, тъй както нашите селяци мъмрат своите деца понякога... Какво ти озлобление! Та кой повече от тях знае мъката на тия измъчени добичета, които два дни не са турили зърно ечмик в устата си... Истински мъченици са конете в планинската артилерия: от два дни горките животни се доволствуват с плява. Дори привикналите на глад катъри се люлеят на тънките си крака. Батареята е построена.

- Стовари-и!

Чува се обикновеният в такива случаи шум. Момчетата пъшкат под тежестта на лафетите, подофицерите за поощрение и "на страх врагам" мърморят като свекърви и ги подканват със своите престорено сърдити гласове:

- Стойко Лулчев, какво се мъдриш като невеста пред кум! Дръж здраво, ха така... Раз, два... хо-о-оп! Готово-о! Карай конете в кръг!... Покрий ги с попоните! По-живо, по-живо!

И в техните гласове не се чува никакво озлобление. Тъй говорят тия стари солдати: строго, внушително и наставнически. Приятно ми е дори да слушам бодрите им гласове: тия постоянни подофицерски мъмрения са необходима смазка за функциониране на батарейната машина. По тях ухото на началника долавя дали правилно работи строевият механизъм, тъй както опитното ухо на шофьора по бумтението на мотора разбира дали машината му е в изправност...

- Фелдфебелът при мен!

В мразовитата нощ войниците около мене се провикват:

- Фелдфебелът при командира! Господин фелдфебел, командирът Ви вика!

В мъглата като изневиделица пред мене застава внушителната фигура на стария войник.

- Аз, господин капитан, какво заповядате!

Ето го същия, вечно бодър, готов да се отзове при първото повикване, стои изтегнат като струна, козирува, а мустаците му са покрити със скреж.

- А-а, ти тук ли си?... Добре си се накичил като дядо Мраз...

- Тъй вярно, господин капитан. Пък полага се... Нали е Бъдни вечер... И ние, като всички християни, ще посрещаме Коледа, макар и далеч от домашните...

- Тъй зер, аз бях забравил, че утре е Коледа...

- Коледа е, господин капитан, и аз тази вечер, като дядо Мраз, ще раздавам коледни подаръци на момчетата... Тъкмо днес във Феризович1 получихме от интенданството три чувала подаръци от Червения кръст. Ще позарадваме войниците: има дрешки, някои работи за ядене, бутилка с коняк и едно бъчонка с вино... Има и свинско месо... Вчера в Суха река намерихме две прасета...

- Браво-о, та това ще бъде цяло пиршество! Разположиха ли се по квартири войниците?...

- Макар и трудно, но все ще ги сместим някак си... Дърва има, ще запалим огньове, да се поизсушат... Качаник2 гъмжи от войска, господин капитан, натъпкали са тази нощ тука цял пехотен полк, артилерия и разни обозни са се нагнетили като въшки по цигански гердан... Едвам намерихме една стаичка за Вас и господа офицерите...

Докладът е свършен, но фелдфебелът не си отива.

- Свободен си... Виж там да се погрижиш и за конете...

- Слушам, господин капитан!

Виждам, че той е в колебание: иска да каже нещо, но не се решава.

С променен тон той казва:

- Позволите да Ви доложа... В батареята имаме гости...

- Какви гости!

- Днес във Феризович намерихме една сръбкиня. Казва, че била офицерска дама... При отстъплението се мъкнала с мъжа си чак до Призрен. Сега, както знаете, всички сръбски бежанци ги изпращат по домовете им... И тя пътува за Скопие. Казва, че имала роднини там. Помоли ме да я пренесем с нашите каруци до Скопие...

- Защо ти трябваше тая беля?

Старият служак гледа смутено в земята:

- Смилих се над детето й, господин капитан... Носи със себе си едногодишно детенце... Тръгнала е горката без пари и без дрехи... Съжалих я, нали и аз съм баща... Какво ще заповядате?

"Какво ли - мисля си аз, гледайки с престорено равнодушие в очите на моя добър фелдфебел, - какво ли? Бих те аз, братко, притиснал до гърдите си, ти честно войнишко сърце, бих те целунал от благодарност за доброто християнско дело в тази света нощ, но...".

И с престорен служебен тон турям точка на разговора:

- Щом като си поканил гости в батареята, аз няма да ги изпъдя. Нали ти си "майката на батареята"?

Радостна усмивка заигра под заснежените му мустаци:

- Благодаря Ви, господин капитан... Ще ги настаня нейде да пренощуват на топло...

- Но къде са гостите?

- Ей ги там, в каруцата.

Приближавам се към колата. Още от далече се чува плачът на малкото детенце.

- Чувате ли как плаче, завалийката?

Малко след това се чу жалното хленчене на майката:

- Яу, куку мене, сиротица клета!...

Нищо по-покъртително от този женски плач в мразовитата нощ. И, макар че бяхме доста загрубели по това време, почувствувах, че тръпки раздрусаха тялото ми... Помислих си: цял свят воюва в този момент... Не е ли това плачът на милионите майки, които в тази света нощ оплакват своите загубени деца?

Докато се приближавах към колата, отново изпод чергилото се понесе сърцераздирателният писък на пеленачето. Подир него се чу и плачът на майката:

- "Яу, куку мене"...

- По-скоро, веднага ги пренесете в нашата стая!

- Но, господин капитан, аз съм приготвил едно място в плевнята под вашата стая. Ще запалим огън да се сгреят...

Нервите ми са обтегнати като струни. Този писък на детето като бич ме шиба в сърдцето. Сякаш в мене се е събудила заспалата съвест на цялото човечество. И почвам да крещя:

- Чувате ли, веднага на топло в стаята!

Вкоченясалата от студ жена не може да се движи. Един от подофицерите я грабва със здравите си ръце и я понася към къщата. Фелдфебелът пък взема детенцето и тръгва след него. И с каква нежност го носи! Върви на пръсти, като че ли носи най-скъпоценното нещо в света. Ние, офицерите, тръгваме след тях. В малката стаичка големи главни пращят в огнището.

- Дайте коняк!

Докато батарейният фелдфебел се грижи за свестяването на замръзналата жена, ние пък се залавяме с детето. Един от офицерите приготовлява пелени от своя чаршаф. "Майката на батареята" с майчинска грижа го повива в чистите сухи пеленки.

- Дайте три нови попони.

Ето и топло юрганче на мъничкия юнак. А той, надува малките си гърдички, реве до посиняване, за да го чуе Света Богородица, великата майка на всички нещастни дечица в света. Ние, като Витлеемските овчари, стоим над малкото създание и с нежен поглед следим всяко негово движение:

- Я дайте да го нахраним!

Ординарците набързо приготвиха топла попарка от консервирано мляко. Малките розови устица лакомо поемат храната за обща радост на всички ни...

- Гледай го как се кокорчи!... Ех, какъв ли юнак ще стане!...

Майката също се окопити. Млада, 25-годишна жена, с големи черни очи. Разпитахме я откъде е и какво мисли да прави. Сега, на първо време, тя ще потърси своите роднини в Скопие, а после ще замине за родния си град - Смедерево.

- Не се бой, майчице, няма да те оставим.

Тя ни гледа с големите си черни очи, а по бузите й текат два ручея сълзи... Мълчи и нищо не говори. А малкият човек е вече във весело настроение. С херувимска усмивка той гледа косматото лице на фелдфебела и с малките си ръчички яката се е заловил за червения шнур на неговия револвер. Суровият войник е неузнаваем. Като че ли радостта на целия свят се е изписала по това мургаво лице... Същата лъчезарна усмивка сияе и по нашите лица, по лицата на всички подофицери, които са надвесени над детето. Набързо приготвихме легло за скъпите гости. Изведнъж вратата се отваря и в стаята нахлува студен вятър.

- Затваряй вратата, детето ще изстине! - крещим всички в един глас. Люлката на никой царски син не е била обкръжавана с любовта на толкова честни и предани сърдца. В стаята влезе нашият артелчик, покрит със скреж като дядо Мраз, мъкнещ цял чувал на гърба си:

- Господин капитан, войниците решиха да отстъпят своите коледни подаръци на малкия гостенин на батареята...

И той изтърси на земята цял куп всевъзможни пакети, кутии и вързопчета...

- Хайде, момчета, оставете гостите да спят, уморени са горките.

Майката, която до този момент стоеше до огнището, вцепенена и неподвижна, гледайки ни с черните очи на изплашена газела, изведнъж скочи, грабна коравата ръка на фелдфебела и я обля със сълзите си.

Напуснахме стаята и се прибрахме в плевнята под нея, за да посрещнем по християнски големия праздник. Изтегнат в сеното, аз слушах веселото бъбрене на другарите, а в душата ми бе тихо и радостно, тъй тържествено и празднично, че споменът за тази рождественска нощ остана незаличим и до днес. От време на време над нас се чуваше плачът на детенцето и ний млъквахме, обзети от някакво благоговейно и много дълбоко чувство. Като че ли там, горе, над нас, в малкото си легло от сено, отново се раждаше Витлеемският отрок, като пробуждаща се съвест на окървавеното човечество.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Феризович, Феризово или Урошевац е град в Косово, където от 5 до 10 ноември 1915 г. 6-ти Артилерийски полк участва в тежките сражения при завладяването на града (б.р., Г.Ч.). [обратно]

2. Качаник - град в Южно Косово, на югоизток от Феризович (б.р., Г.Ч.). [обратно]

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2013, № 1 (158)

Други публикации:
Тодор Кожухаров. Разкази и фейлетони. Кн. ІІ. София, 1940.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.