Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАНИЧАРИ

Тодор Кожухаров

web

Спомняте си навярно техните фигури? Здрави и пъргави момчета, обути с цървули и с черни навои около белите навуща. Тежка е, изобщо, службата на войника. Тяхната обаче е най-тежка. Стоят те настрани по границите на България, будни и готови всеки миг.

Лятно време как да е, службата е по-лека. Откъснати от света, те имат за другар вярното постово куче и близостта на природата. Поставени в непрекъснат контакт с нея, те закаляват своето тяло и своя дух. И затова са пъргави, здрави, смели и добросъвестни войници. Понякога, в някоя лунна нощ, писъкът на гайдата нарушава покоя на спящите планини и развеселява самотните момчета.

През зимата е страшно. Дърво и камък се пукат от студ. Бесни хали се вият по високите планински върхове и затрупват в снега малките постови здания. Наоколо е тъмно, непрогледно - в окото ти да бръкнат, не ще забележиш. Чува се зловещ, страшен вой из дълбоките клисури. Сякаш планините реват от студ и мъка. В такива зимни нощи всичко живо бърза да се прибере под топла стряха. Дори животните търсят подслон. Завита под белия плащ на студената зимна нощ, спокойно почива измъчената българска земя...

Само те не спят!

Загърнати в своите ямурлуци, като призраци в мрака бодърствуват часовоите на граничните постове. От време на време до тях се приближава постовото куче и ги лиже приятелски по ръката. Ето единствената нежност, която виждат храбрите момчета. Часовоят се навежда, поглажда кучето по рунтавата шия и говори:

- Как си, Мурджо? Студено ли ти е, братко?

А Мурджо, неспособен да говори, гледа своя господар с умните си предани очи и ръмжи от удоволствие. Вятърът продължава да свири, сякаш решил да дигне покрива на постовото здание. Изведнъж Мурджо наостря уши. Часовоят също се вслушва внимателно. Там нейде, далеч в мрака, се чува като че ли загубен човешки глас. Някой се провиква:

- О-хо-хо-хо-хо-о-о-о!

Войникът трепва. Господи, кой ли е този нещастник, залутан по тая късна доба из снежните виелици?

Това е патрулът, изпратен за връзка със съседния пост. И като надува своите здрави младежки гърди, часовоят отговаря на вика:

- О-хо-хо-хо-о-о-о!

Близките урви страхотно поемат ехото на този самотен вик, а Мурджо лае, та се къса в мрака - сякаш е решил да събуди цяла България.

Добри български майки! Когато в тия студени нощи приспивате своите деца в люлката, спомнете си за нашите граничари! Когато снежната виелица плаче под стряхата на родното огнище, молете се за тия самотни момчета! И, може би, в тази черна нощ призракът на една жена, хубава и горда, ще се приближи до изгубения в снега часовой, за да целуне по студеното чело верния страж на родината. Гордият, но измъчен образ на България ще целуне своите самотни, измръзнали деца...

Молете се за тях!

 

*

Този пост, южно от Петрич, е построен на един непристъпен и скалист връх. В поста служат осем души. Повечето от войниците са родом от Радомирска околия. А това значи твърде много! Не напраздно Радомирско дава най-добрите и най-дисциплинирани свръхсрочни подофицери. Между софийските шопи дори съществува пословица: "Газил ли те е тебе, сине майчин, радомирски фелдфебел?"

Службата на поста е много еднообразна. Веднаж в седмицата войниците получават поща с един товарен кон, който им носи провизии. Това е праздник за поста. Граничарите прочитат получените писма и вестници, разпитват коняра за новините от заставата и от щаба на сектора. С една дума, влазят в допир със света. От време на време те отиват на гости в гръцкия пост, отдето си купуват коняк, стафиди и други лакомства. Вечерно време гайдарят Коце весели момчетата със своята вълшебна гайда - то не е гайда, а сякаш жив човек говори. Говори и плаче за веселите седенки, за игривите хора и за жълтите вълнуващи се като море ниви. Митрето пък, един шеговит и рус момък, до късна нощ им разправя за своите странствувания по Маджарско и за чудесиите на тази широка и равна земя. Тих ветрец повява от Беласица и уморените граничари заспиват с мечти за родното село.

Тъй се нижат ден след ден.

Старши на поста е кандидат-подофицерът Петър Хъдев. Снажен, мургав, с черни мустачки, той е сякаш от Бога надарен да командува и заповядва. Всички го почитат и с готовност изпълняват заповедите му.

Отношенията с гърците са добри. Те също идват на нашия пост и между граничарите се води много смешен разговор на един българо-гръцко-турски език. Митрето даже беседва с тях на немски - много е скитало, та много знае това момче.

От началото на септемврий отношенията неочаквано се развалиха. Веднъж, когато трима наши войници отиваха към гръцкия пост, техният часовой ги посрещна сърдито и каза:

- От днес да не сте стъпили вече в нашия пост!

- Защо?

- Така е заповядано...

Чудеха се нашите момчета и недоумяваха.

Горките български граничари! Даже и през ум не им минаваше, че там, под стените на древния Акропол, царува един Сервантесов герой, който мечтае за триъгълната шапка на Бонапарта...

Веднъж даже гръцкият подофицер каза на Петър Хъдев:

- Скоро ще бягате към София...

- Защо?

- Ще настъпваме...

Петър Хъдев го изгледа учудено - толкова невероятно му се видя това. Па добави на шега:

- Виждам, че сте пощръклели... Намерили сте село без кучета!...

И като вдигна приклада на пушката, си каза:

- Хем добре да си опичате ума, че после не знам как ще намерите вратата!

От този момент отношенията бяха скъсани. Нашите удвоиха своята бдителност. Такива бяха инструкциите от началството. Замлъкна сладкодумната гайда на Митрето.

 

*

Веднъж, към втората половина на октомврий, на изток се чуха топовни гърмежи. Мурджо лаеше като обезумял, а момчетата в недоумение се споглеждаха. Скоро разбраха, че гърците са настъпили в наша територия. На гръцкия пост настана движение.

Капитанът предаде по телефона:

- Ако гърците настъпят с много сили, ще се оттеглите назад постепенно!

- Слушам, господин капитан! - отговори Петър Хъдев.

В този момент от гръцкия пост се дадоха няколко изстрели. Един от джамовете на нашето здание беше строшен от куршумите.

- В оръжие! - изкомандува старшията и войниците грабнаха пушките.

И разбраха нашите момчета, че настават моменти на изпитание...

За славната смърт се готви войникът всякога. Да умираш под звука на тръбите, под сянката на полковото знаме, под погледа на своя началник, при близостта на своите другари - това е героично и красиво. Историята ще запише подвига ти, поколенията ще те запомнят. Но да умираш сам, откъснат от света, без одобрителния поглед на началника, заобиколен от многочислен противник, без никаква надежда за успех, това е жестоко.

Ето каква горчива чаша беше подготвила съдбата за нашите граничари:

Нека спуснем завесата върху тая драма, която се разигра на скалистия връх!

Никой не може да я опише, защото никой не можа да я види.

Само един разговор по телефона, воден между поста и заставата, може да даде приблизителна представа за страданията на достойните войници. Към 12 часа по обед капитанът, слушайки пушечната стрелба на върха, запита по телефона:

- Как сте там, Петър Хъдев?

- Държим се, господин капитан... Гърците са около рота...

- Ако атакуват, вие ще отстъпите!

- Слушам... Рано е още...

Към 2 часа след пладне капитантът попита:

- Какви са тия гърмежи?

- Гърците хвърлят бомби, господин капитан!

- Напуснете поста и отстъпете!

- Слушам!

След половин час:

- Що става там?

- Обстрелва ни гръцка артилерия. Ние сме в поста...

- Защо не отстъпите?

- Не може, господин капитан... Постът е заграден.

Подир 5 минути телефонът звучи нервно. Капитанът взе слушалката:

- Кой там?

- Петър Хъдев...

- Какво има?

- Господин капитан, гърците насилват да влязат в поста... Чупят вратата... Сбогом, господин капитан...

Капитанът хвърли телефонната слушалка и улови в ръце горящата си глава...

И храбрият офицер, носещ на тялото си три рани от Тутракан, зарида като дете за жестоката участ на своите славни момчета. Из неговите очи сякаш капеха кървавите сълзи на България...

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2013, № 1 (158)

Други публикации:
Български воин, 1925, кн. 15, с. 6-10.
Войнишки вести, бр. 1, 31 януари 1940.
Тодор Кожухаров. Разкази и фейлетони. Кн. ІІ. София, 1940.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.