Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УРОК ПО ЧОВЕЩИНА

Тодор Кожухаров

web

Ние разговаряхме в работния кабинет на г. С. В тая уютна стая всичко показваше, че тук живее един бивш артилерист. Стари фотографии от различни фронтове, дванадесетсантиметрови гилзи, изкусно приспособени за пепелници, бяха наредени на масата, а една запалка за цигари успешно наподобяваше тридесетсантиметрова австрийска мортира. Между всички тия бойни спомени, на стената, зад писалищната маса, в специална рамка бяха поставени чифт майорски погони.

- Това са Ваши погони, навярно? - Може би са свързани с някой хубав спомен от службата Ви? - Не, не са мои, отговори г. С., - но все пак те са един незабравим спомен. Ще Ви разкажа това, но за да бъдете по-внимателен, бих Ви предложил една пура. Слава Богу, такива се намират у мене за добри приятели. Ние запалихме пурите и в блажено настроение на духа г. С. започна:

Това, което ще Ви разкажа, се случи през 1913 година. Тогава аз бях още подпоручик, взводен командир в една гаубична батарея. От месеци нашата армия изнемогваше, затънала до уши в прочутата чаталдженска кал. Ах, каква кал при това! Като че ли в нея потъна борческият дух на армията, която с един скок се озова от границата пред стените на Цариград. И тая хунска армия, която не знаеше прегради в своя устрем, приличаше на слон, затънал до колене в калта. Лесно е за чакалите да повалят един великан, поставен в такова неудобно положение. Но ето, към края на февруарий, ние се научихме, че нашето Главно командуване ще предприеме атака на Одрин. Няколко тежки батареи от Чаталдженския фронт трябваше да се снемат от позиция, за да засилят нашата артилерия на източния одрински сектор. Една от тях беше и нашата гаубична батарея. То бе цял подвиг да се пренесе тая батарея от позициите до гара С-и, отгдето трябваше да се натовари на трена. Разстоянието от позициите до гарата не беше повече от 20 клм., но това нищожно разстояние ние го изминахме за три дни. Жалко е, че България не можа да роди един Верещагин, който да нарисува тия страшни картини на войната. Опръскани с кал, хора и коне влачеха с една отчайваща бавност тежките гаубици из тия непроходими пътища. Цели три денонощия ние не спахме. Един непрекъснат крясък "Подай!" се разнасяше около нас и най-сетне, след неописуеми страдания, едва дотътрахме нашите гаубици до рампата на гарата. Бяхме предупредени, че тук ще ни чакат 30 вагона. За голяма изненада, както винаги това се е случвало на война, вагоните не бяха тридесет, а двадесет. Господи! Как ще натоварим батареята? Моят батареен командир ме изпрати при началника на гарата. Началникът, един 40-годишен, с посивели коси човек, стоеше спокойно на бюрото си и по всичко изглеждаше, че той ни най-малко не взима участие в нашата тревога. А ние бяхме нервни, възбудени, нетърпеливи.

- Господин началник! - казах му аз. - Кога ще можем да получим нуждните вагони? Имайте предвид, че ние имаме заповед веднага да се товарим и да потеглим за Одрин.

Без да повдигне глава от масата, г. началникът едва промърмори:

- Господин подпоручик, веднага ще телеграфирам в Димотика и ще поискам да се изпратят вагони.

- Трай, коньо, за зелена трева! Но не забравяйте - отговорих му аз, - че нашите войници са от три дни в поход, ние сме гладни, жадни, премръзнали, а тук, около тая мизерна гара няма даже една сносна стряха, където да се подслоним. Имайте предвид, най-сетне, че това са български войници и че ние, техните началници, носим отговорност за здравето им.

Изглежда, че тия аргументи ни най-малко не стреснаха г. началника на гарата. Този добър българин беше прекарал дълга служба в железопътното ведомство и неведнъж, може би, се е натъквал на подобни неуредици. Затова той беше сравнително спокоен. Типичен представител на българската бюрокрация, той не би се много разтревожил, ако видеше, че ние се търкаляме от холера край гарата. Върнах се и доложих на батарейния командир. А нашият командир, царство му небесно, беше истински боеви офицер. С големи рошави мустаци и черна брада, с един дълъг овчи калпак, той приличаше по-скоро на македонски войвода, отколкото на офицер от армията на Негово Величество царя.

- Как'с? - изръмжа той, без да изпуска из уста дебелата си лула. - Вагони няма, а? Аз на тоя сукин син зъбите му ще избия. Идете му предайте, че ако до довечера не даде още 10 вагона, ще действувам така, както намеря за добре.

- Слушам, господин майор.

- Разбрахте ли, подпоручик? С такива персони никакви церемонии. А la guerre comme 'a la guerre!

И за да бъде по-изразителен, командирът удари с волския си бич по ботушите.

Върнах се отново при началника на гарата. Трябва да призная, че бях заразен от войнственото настроение на командира. Не забравяйте, драги приятелю, че аз тогава бях едва на 21 години. Разбирате ли Вие какво значи подпоручик на 21 години? Блажена възраст, когато духът се носи на орлови криле, а морето изглежда до колене. Всеки подпоручик мечтае за славата на великите пълководци. А когато този подпоручик е артилерист при това, пред неговото въображение се мярка и триъгълната шапка на Наполеона. Как би постъпил на мое място великият корсиканец, ако пред него се изпречеше невъзмутимата фигура на този спокоен железничар - не знам! Нима победителят при Маренго и Аустерлиц се интересуваше от това дали разните там германски херцози и князе са съгласни да му плащат контрибуция? Искаше и получаваше!

Ето защо, когато втори път влязох в стаята при началника на гарата, той беше изненадан от моята възбудена физиономия.

Господин началник, потрудете се до довечера да дадете вагони, защото иначе ще се разправим с Вас, както намерим за добре.

Началникът обаче даже и не мръдна от мястото си. Вместо да ми отговори, той бръкна в джебовете си и дълго търси в тях нещо. Навярно табакерата си търси, мислех аз.

- Ай-ай-ай, вагони! Ами, като няма вагони? - мърмореше началникът.

По едно време той извади ръцете си, разпери ги срещу мене и каза:

- Няма, моето момче, няма вагони в джеба ми.

- Как тъй няма?

- Няма, бе! Като няма, от джеба си ли да ги извадя?

Тук вече моето негодувание преля. Може би днес аз не бих постъпил така. Тогава обаче аз бях на 21 години, не забравяйте това!

А младите подпоручици обичат да подражават на своето началство. И по подобие на моя командир, аз ударих сърдито с бича си по масата:

- Вагони, или дяволите да Ви вземат!

Началникът на гарата вдигна към мене своето спокойно дотогава лице и по него неочаквано се разля една добродушна усмивка.

- Господин подпоручик! Моля Ви да се успокоите. Напуснете стаята ми и кажете на Вашия командир да дойде при мене.

- Как командирът да дойде при Вас? Не забравяйте, уважаеми господине, че пред Вас стои един подпоручик от българската армия и съгласно дисциплинарния устав аз мога...

Вместо да ми отговори, началникът отвори чекмеджето на бюрото си и започна да търси нещо в него.

- Чувате ли! Не забравяйте, че пред Вас стои офицер! Уважавайте поне погона!

И тогава за голяма моя изненада стана нещо, което и до ден-днешен не мога да го забравя. Този мълчалив железничар, който с такова стоическо спокойствие понасяше буйствата на младия подпоручик, измъкна от чекмеджето на бюрото си един чифт майорски погони, тръшна ги върху масата и извика:

- Подпоручик ли? Ако Вие сте подпоручик, драги господине, не забравяйте, че аз съм майор. Ето моите погони.

Помислих, че той се подиграва. Началникът обаче говореше сериозно:

- Да, да, аз съм майор, съгласно заповедта на Главната квартира. И ако не вярвате, ето заповедта на министра на железниците г. Франгя, съгласно която на всички железничари се дава офицерски чин. Съгласно същата заповед аз съм майор, само че погоните си държа в чекмеджето на масата.

Ами сега? О, велики корсиканецо! Какво би извършил ти при едно подобно положение?

По лицето на железничаря се изписа същата добродушна усмивка:

- Е, как сте, господин подпоручик? Ако Вие не се респектирате от моето служебно положение и от моята 30-годишна служба на България, ако Вие не уважавате в мене преди всичко човека, как мога аз да Ви накарам да уважавате тия покрити със златен галун картони, които символизират моето положение на офицер от българската армия?

- Но защо не сте пришили погоните на раменете си?

- Вярвайте, младо момче, много съм зает с работа и не ми остава време да извърша тая формалност. Но Вие сте добър момък и ние с Вас ще се разберем. Заедно с Вашия батареен командир ще подслоним както и да е войниците през тая нощ. Ще намерим топла храна и дърва. А ние с вас ще му ударим един такъв добър гуляй, че чак Шукри паша ще чуе, че е настанал краят на неговото царство.

Няколко часа след това в една палатка до гарата се забелязваше светлинка, около която офицерите от батареята заедно с началника на гарата гуляеха така, както само на война може да се гуляе. Пред нас стояха чаши с черно лозенградско вино. Искри блестяха по тая благородна течност и ние отново се почувствувахме българи, човеци преди всичко, равни пред дълга и пред великите задачи на България.

- Славно момче сте Вие! - чукаше чашата си с мене началникът на гарата. - Да Ви даде Господ и генерал да станете. Вървете напред смело, стремително по стълбата на военната йерархия, но за Бога, търсете авторитет в себе си, в своите качества, в своите способности. Кула върху пясък е всеки началнически авторитет, построен само върху привилегията, която дават външните знакове на отличие. Ето на, моите погони аз ги държа в чекмеджето. Ще Ви ги подаря за спомен... Но утре непременно ще зашия на куртката си други. Вие ме научихте, че това е необходимо. Наздраве, моето момче, и предайте моите поздрави на Шукри паша.

А там, под навеса край гарата, около накладените големи огньове, се чуваше весела войнишка песен:

От Лозенград до Чаталджа
Твойто либе война води
Яно моме, хубава...

 

 

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Слово, бр. 2206, 1929.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Варна: График, 2012.