БОРБА С КОРУПЦИЯТА

Тодор Кожухаров

web

Колко много се говори и пише против тази обществена язва! И всеки се бори с нея по своему. Борят се държавници и политици, борят се идеалисти, борят се журналисти, честни и безчестни, порядъчни хора и мошеници. Най-много крещят против нея комисионерите и предприемачите, когато някой техен съперник ги надхитри по търгове и доставки. Крещят синковците, че чак до небето се чува. Успеят ли обаче да "реализуват някоя сделка", мълчат и се спотайват - ни лук яли, ни лук мирисали. Не само че не се оплакват, но най-приятелски стискат ръката, която са "посребрили". Някои се изразяват: "намазали". А тя, Нейно Величество Корупцията, даже и не се смущава от тая креслива борба. Наравно с туберколозата, тифуса и всички вредни паразити, тя продължава да съществува и ще пребъде, докато съществува човешкият род.

Кой знае?

Може би човечеството ще почне да скучае, ако някога осъмне без корупция. Защото честните хора имат стойност, когато има и мошеници. Няма нищо по-неинтересно от това да бъдеш честен в едно общество, дето всички са честни. Кому ще импонираш със своята честност в една среда, дето тази добродетел е станала артикул за общо употребление? Някога на фронта и аз водих борба с корупцията и тъкмо това искам да ви разкажа.

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ __ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

Имайте предвид, че бях на 25 години, а на главата ми нямаше нито един бял косъм - с други думи, бях напълно пригоден за борба с корупцията и притежавах всички пориви на идеализма. Моята батарея заемаше позиция на един висок връх в Мъгленско, в близко съседство с мъглите и орлите и с дядо Господ. Издигнат по този начин на приоблачна висота, плащах данък на най-възвишения патиротизъм и заспивах спокойно под шума на вековните македонски гори. Вечер, изтегнат срещу натоплената камина в землянката, аз разговарях с моите старци от обоза, които всяка вечер доставяха храна за войниците и цял кош обозни новини.

Още ги виждам пред очите си тия Аспарухови потомци със загрижени лица и четинести мустаци: дядо Стоил от Балтаджий, Димо Курбана и Васил Стипцата. И тримата бяха стари мустафъзи от 15-ти набор, добри и честни войници, към които хранех големи симпатии и пълно доверие. Постоянно в движение, постоянно между войниците, за мен те олицетворяваха "о б щ е с т в е н о т о   м н е н и е"   в   б а т а р е я т а - благодарение на тях аз узнавах какво става из повереното ми малко царство, наречено 5-та батарея. И ето че една вечер те клекнаха край огнището в землянката, запалиха лулите си и започнаха да мърморят:

- Лошо, господин капитан, лошо-о-о...

- Какво е станало, бе?

- Артелчикът Соломон се разполага като у дома си. Казват, че продавал батарейни продукти в Прилеп, краде от залъка на войниците. Цялата батарея негодува против Вас - мисли, че Вие го закриляте... Тц-тцъ-тцъ... Тю брей, то бива, ама...

- Я гледай какъв мошеник! Ще проверим и ще вземем мерки...

А този артелчик бе едно пъргаво еврейче и никога не оставяше войниците гладни. От проверката се установи, че действително Соломон си е позволил една "малка корупцийка", която възбужда войниците и която общественото мнение не можеше да понася. Повиках синковеца на позицията, а на негово място изпратих един стар подофицер. За голямо съжаление и този артелчик не можа да устои на изкушението. Скоро представителите на общественото мнение ми донесоха, че войниците негодуват: оказа се, че той бил по-лош от първия. Не само че крадял, но хранел няколко любовници в близкото до позицията село. А войниците роптаят:

- Ние сме тук да се бием, а той си прави кефа!

Извиках любвеобилния момък на позицията и фелдфебелът с няколко свирепи удари на бича достатъчно охлади неговите сантиментални увлечения.

Третият артелчик си навлече общата омраза на батареята, защото изрязвал бъбреците на агнетата за своя лична консумация, а сутрин си правил попара със сирене и масло. Най-много негодуваха моите старци от обоза:

- Ние всеки ден, в дъжд и кал, опъваме по 30 километра из тия балкани, а той сякаш е някой генерал, сутрин без попара не може!

Пак заигра фелдфебелският бич по гърба на лакомия гастроном. А нещастникът плаче и говори:

- А бе, господин фелдфебел, може ли, който бърка в меда, да не си оближе пръстите... Колко е то за една попара...

Моето търпение се изчерпа. Убедих се, че в батареята не може да се намери абсолютно безкористен човек. Борбата с "корупцията" бе невъзможна. Построих при оръдията всички войници от бойната част и им държах горе-долу следното прочувствено слово:

Срамота, момчета!

Виждате, че не можем да си намерим свестен артелчик. Тука всички сте честни и добри войници - и з п р а т я т   л и   в и   в   т и л а,   п о ч в а т е   д а   к р а д е т е. Трябва ли да се примирим с мисълта, че тука не крадем, защото няма какво да крадем? Трябва ли да се съгласим с оня стар чичо, гдето някога си беше позволил дързостта да напише: "Българите са войнствено, но крадливо племе"? За честта на батареята, това не може да бъде! Опровергайте този стар лъжец! Още сега изберете най-честния между честните и да го направим артелчик на нашата славна батарея...

Засрамени стояха пред мене сивите войнишки фигури, гледайки с тъп поглед в земята. Фелдфебелът с остър поглед сякаш пронизваше редиците. Далече на запад се чуваше глуха канонада. Та кога ли стоят мирно там, в завоя на Черна! Една кукувица в близката букова гора сякаш дяволито се надсмиваше над нашите диогеневски усилия да намерим един абсолютно честен човек.

- Ку-ку, ку-ку!

- Изгонете тая вещица! Говорете де, посочете един между вас. Мене ми омръзна да получавам вашите анонимни писма. Поемете на своя отговорност прехраната на батареята!

Тъжна усмивка играеше по устните на бившия артелчик, еврейчето Соломон. Изведнъж неколцина извикаха:

- Соломон да бъде, господин капитан!

- Соломон, Соломон, та той е за тая работа!

Но в този момент мършавото еврейче вдигна гордо глава, и, достойно за името на великия си сънародник барон Ротшилда, твърдо отговори:

- Не желая! Убийте ме, но артелчик вече не ставам...

Всички наведоха смутено глава. В този момент в десния фланг един треперящ глас се обади:

- Аз ще бъда, господин капитан!

Това бе мерачът на първо оръдие, хубав левент, с черни мустачки и орлови очи, гордост на нашата батарея.

- Приемате ли аз да бъда? - обърна се Марин към войниците.

- Приемаме, приемаме! - отговориха всички.

- Добре, аз ще бъда артелчик!

И като стрелна с острия си поглед войнишките редици, троснато добави:

- Само да си опичате акъла!

Голяма тежест се смъкна от гърдите ми. Най-сетне намерихме си артелчик и веднъж завинаги съм спасен от укорите на "общественото мение".

След два месеца моите мустафъзи пак почват да мърморят:

- Лошо, господин капитан, лошо-о-о! Войниците негодуват!

- Защо негодуват?

- Марин изпотрепа орталъка! Не дава жива душа да препари около артелната. Дори и нас на стари години опердаши.. Ние сме възрастни човеци, срамота е...

- Защо ви напердаши?

- Защо ли, знам ли?... Взехме си малко сиренце от кацата, голяма работа!... По-рано, който мине покрай склада, все ще си вземе по нещичко... Па и ние, нали сме вътрешни - човещина е... А сега за щяло и нещяло - бой!...

Кръвта нахлу в моята 25-годишна глава, по която тогава нямаше нито един бял косъм. Извиках фелдфебела и му заповядах:

- Вземи тия дъртаци от тука и им удари по 25 пръчки. Ама здравата, разбираш ли? На такова "обществено мнение" и сто тояги са малко. Удряй, братко, та чак в Солун да се чува какво се казва "борба с корупцията".

© Тодор Кожухаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2019, № 8 (237)

Други публикации:
Тодор Кожухаров. Разкази и фейлетони. Кн. ІІ. София, 1940.
Тодор Кожухаров. Балкански скици. Съст. Людмила Стоянова. Варна: График, 2012.