БРАТЯ ДАНЧОВИ - ДЕЙЦИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК, ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА

Стоян Буров

web

Българската културна общественост свързва името на Братя Данчови преди всичко и напълно основателно с авторството на голямата еднотомна Българска енциклопедия, отпечатана в 1936 г. През годините тази енциклопедия придоби легендарна слава, нейното значение не се е загубило и досега. Авторитетът на енциклопедията обаче по някакъв начин пречи да се забележат другите опити на братята, самостоятелно или в тандем, на полето на българската литература, език и култура в продължение на повече от половин век - още от края на ХІХ век, когато се появяват първите творби на Никола Г. Данчов, та чак до 60-те години на ХХ век, когато братята се превръщат в стожери на чистотата и богатството на българския език.

Книжовното дело на братята не е проучено, има бели петна както в биографиите им, така и за цели периоди от творческата им дейност. Дори самата енциклопедия, венецът на техния живот, не е проучена задълбочено. Ако човек си направи труда да порови из наличните материали за тях в интернет, ще установи колко непълна и неточна информация шества из пространството. Задачата на този материал е да даде една, макар и бегла, обективна картина преди всичко на книжовно-езиковата им дейност, като за целта бяха проучени изключително много документални източници и бяха верифицирани всички посочени факти. Но това е само началото. Надявам се, че статията ще даде стимул да се извършат и други задълбочени изследвания по темата за живота и дейността на Братя Данчови. Българската култура им дължи това.

* * *

В това съобщение ще бъде поставен акцент предимно върху книжовно-езиковата дейност на двамата братя, но тяхното дело на изтъкнати интелектуалци от близкото минало, видни творци на полето на българската култура и активни общественици в продължение на повече от 60 години (преди и след Втората световна война) съвсем не се изчерпва само с приносите им в посочената област. Особено забележителна и разностранна е дейността на по-големия брат Никола Г. Данчов - писател, журналист, активен участник в културния и литературния живот на страната, публицист, сътрудник на вестници и списания, със специално, почти професионално отношение по въпросите за чистотата и богатството на българския език, радетел за задълбочено проучване на българското минало и на неговите дейци и строители. Не толкова разностранна, но определено по-целенасочена е книжовната дейност на по-малкия брат Иван Г. Данчов. Вероятно това се дължи и на обстоятелството, че книжовните му занимания са преди всичко само негово хоби, ограничени заради дългогодишните му професионални ангажименти като служител и дипломат в Министерството на външните работи. В продължение на 36 години той служи на това министерство, като до 1944 г. работи в Дирекцията на печата (която в ония години е към Министерството на външните работи и изповеданията, преименувана през 1951 г. в Българска телеграфна агенция и обособена в самостоятелно звено), а след това става негов секретар и съветник в българските посолства в Букурещ и Атина.

Бащата Георги Данчов-Зографина

Бащата на братята Никола и Иван Данчови е изключителна не само за времето си личност. Неговата революционна дейност в последните десетилетия от османското владичество, заслугите му за изграждането на нова България в годините след Освобождението, постиженията му като художник и фотограф будят възхищение и респект както у съвременниците му, така и във всички следващи поколения.

Той е роден в 1846 г. в гр. Чирпан в семейството на съдържател на малка бакалница и кръчма. Първите си уроци по иконопис взема в родния си град при тревненския майстор зограф Уста Кънчо. Още преди да навърши 14 години, отива за девет месеца в Станимака (Асеновград), където чиракува при Уста Алекси в Араповския манастир. По-късно той, вече близо 20-годишен младеж, запален от идеята да изучи техниката на литографията, попада в ателието на арменеца Исариан в Цариград, където изработва първите си литографии - портрет на Мидхат паша, тогавашен главен управител на Дунавската област, и композицията "Райна Княгиня в пещерата". През 1869 г. се запознава с Васил Левски и става негов сподвижник в обиколките му из България и верен помощник. По поръчение на Апостола изработва шифър за водене на тайна кореспонденция, занимава се и с подправка на турски печати за осигуряване на пътни карти (разрешителни за пътуване). През 1873 г. е осъден на вечно заточение в Диарбекир. Там продължава да се занимава с литография и рисуване, усъвършенства фотографското изкуство, от което се увлича още преди заточението. През 1876 г. успява да избяга от Диарбекир и извървява над 700 км, докато се озове в Тифлис (Тбилиси). Участва в организирането на Българското опълчение и се завръща в България като военен кореспондент с руските войски.

Първоначално се установява в Свищов, където се жени за Зина Хаджиденкова, която е от известна свищовска фамилия, първа братовчедка на Николай Павлович. В Свищов се ражда и първият му син Никола. По-късно заминава за Пловдив и активно се включва в борбата за обединение на Източна Румелия с Княжество България. След Съединението развива активна обществена и творческа дейност. Известно време е помощник-кмет на Пловдив, три пъти е избиран за народен представител. Пак там започва да издава сатирично-хумористичния седмичник "Таласъм", от който са отпечатани 13 броя, и става първият български карикатурист. По примера на Вазов се опитва да реализира една графична "епопея на забравените". Така се появяват изключително популярните литографии и живописни творби на Раковски, Христо Ботев, Захари Стоянов, Любен Каравелов и, разбира се, на Васил Левски. Те и до днес са образец на художествено майсторство. Образите на тези и на други български революционери и общественици са известни на поколенията главно благодарение на портретите на Георги Данчов. Негова е и не по-малко популярната литография "Свободна България".

Георги Данчов е един от първите професионални фотографи в България. В родната си къща в Чирпан той открива фотографско ателие още в 1866 г., след завръщането си от Цариград. В края на живота си се премества да живее при синовете си в София, където в 1908 г. почива. Най-пълната и без съмнение най-правдоподобната биография на Георги Данчов подготвя синът му Иван Г. Данчов, публикувана в бюлетина "Нашето минало", Чирпан, 1960 (вж. Данчов, Ив. Г. 1960: 2-14). Публикацията, останала малко известна поради това, че е публикувана в едно регионално издание, съдържа важни, дори любопитни подробности от богатото житие-битие на Георги Данчов, които другаде не могат да се срещнат.

Никола Г. Данчов (1878-1964)

Първородният син на Георги Данчов Никола, роден в Свищов през 1878 г., завършва гимназия в Пловдив и славянска филология в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София (от 1904 г. - университет), след което продължава подготовката си в университетите в Петербург, Виена и Лозана. Работил е като учител в Русе и София до 1930 г., сътрудничи на различни списания и вестници, между които списанията "Ново време", "Българска сбирка", "Български преглед", "Художник", "Из нов път", "Знание", "Свободно мнение", "Обществена обнова" и вестниците "Развигор", "Вестник за жената", "Дневник", "Литературни новини", "Литературен глас", "Епоха" и др. Един от първите членове на Съюза на българските писатели. Първата му печатна творба се появява още през 1897 г. Автор е на следните сборници с разкази: "Дъждовни дни" (1901), "Когато слънцето захождаше" (1911), "Ева" (разкази в диалогична форма) (1923), "Родната стряха" (1935). През 1903 г. неговата драма "Искам да живея" е представена от софийската драматична трупа "Сълза и смях".

Немалка част от произведенията и вестникарските материали на Н. Г. Данчов са публикувани под псевдонимите Самотен планинец, Н. Г. Славянов и инициалите и съкращенията Н. Г. Д., Н. Г. Дан., Ф. Ф. (Богданов 1961/1989).

Оценките за художествените качества на драмата и белетристичните му творби са сдържани. В кн. 2 на "Демократически преглед" от 1903-1904 г. П. Ю. Тодоров публикува критични бележки за драмата (вж. Периодика и литература 1994: 33), а по-късно в същото списание, кн. 2 от 1911 г., на критика са подложени и разказите на Данчов (Периодика и литература 1994: 41). Критични бележки за езика, стила и съдържанието на разказите от "Когато слънцето захождаше" (1911) се публикуват и от Ст. Младенов (под псевдоним Котларевски, д-р Ст. Мл.) в "Българска сбирка" (Котларевски 1912: 198-204).

В своята История на българската литература Малчо Николов го поставя в един ред с Добри Немиров и Георги Райчев, но му отделя едва няколко изречения: "има собствени виждания и изображения... и свой похват на леко и непринудено разказване" (Николов 1941/1947: 666). Иван Богданов пише: "Никола Данчов е по натюрел белетрист разказвач. Отношенията между мъжа и жената са основна тема в творчеството му. Усилията му са насочени към изобразяването на "вечното" в природата на жената. Невинаги творбите му са художествено правдиви" (Богданов 1966: 238; Богданов 1983: 397). В Речника на българската литература е написано, че "В областта на художествената проза неговите възможности са ограничени" (Речник 1976: 314).

Любопитен детайл към оценката на творчеството му представляват редакционните бележки във в. "Литературен фронт" по повод на неговата 80- и 85-годишнина. И в двете бележки, след като се отбелязва, че той е писател, и се отправят традиционните за такива поводи пожелания за по-нататъшни успехи на литературното поприще, се акцентува на приноса му като общественик, културен деец и публицист и на интереса му към въпросите на българския език, а почти нищо не се казва за белетристичните му опити (ЛФ 1958; ЛФ 1963). Единствено в обръщението към юбиляря на председателя на Съюза на българските писатели Камен Калчев се отронват думите, че разказите му "са написани живо, реалистично" (ЛФ 1963). В некролога, поместен в "Литературен фронт" във връзка с кончината му (11 май 1964 г.), като се припомня, че той "повече от 60 години работи ревностно в областта на родната литература и култура", отново се акцентува не на художествените качества на произведенията му, а на това, че е бил "пламенен родолюбец", "неуморен труженик", "безпределно влюбен във всичко българско". Казва се още, че е бил член на Съюза на българските писатели от основаването му, в чийто "съюзен живот" участва "според силите си", че е "един от постоянните сътрудници по езикови въпроси" на вестника и че е удостоен с орден "Кирил и Методий" - първа степен, във връзка с 85-годишнината си (ЛФ 1964).

Когато вероятно и сам писателят разбира, че не може да постигне особени успехи в областта на разказа, той отдава цялото си внимание на работата като публицист, културен деец и общественик. Някои от писанията му по актуалните въпроси от културния живот в страната предизвикват сериозни дискусии. За пример накратко ще се спра на дискусията по правописния въпрос, която се отваря по страниците на в. "Епоха" през есента на 1923 г. между Н. Г. Данчов и Ал. Теодоров-Балан. Тя е провокирана от статията на Данчов "По правописа", поместена в бр. 381 от 2 ноември 1923 г. (Данчов 1923а). В нея авторът взема на прицел недостатъците във възстановения с някои изменения Дриновско-Иванчевски правопис. Данчов открива недостатъци и несъобразности както в Омарчевския правопис, действал в периода от 1921 до 1923 г., така и в набързо подготвените изменения на стария правопис, възвърнат с "Упътването за правопис на българския книжовен език" на Министерството на народното просвещение от 15 август 1923 г. Нещо повече - той привежда примери, от които се вижда, че дори председателят на правописната комисия проф. Л. Милетич не прилага в своята писмена реч формулираните от комисията правила. Според Н. Г. Данчов правописният въпрос ще се разреши сполучливо само когато той се отнеме от ръцете на "филолозите" (разбирай езиковедите - б.м., С.Б.) и се възложи на широка комисия, в която влизат "български писатели, основни и гимназиални учители, журналисти, печатари, чиновници (не филолози, държавници) и след това филолози като технически съветници" (Данчов 1923а). Крайното становище на Данчов предизвиква моментална реакция от Ал. Теодоров-Балан, който още на 6 ноември същата година пише отговор, поместен в бр. 386 на 9 ноември 1923 г. под заглавието "По правописа. Долу филолозите?" (Теодоров-Балан 1923а). Най-силно възмущение у Балан предизвиква обвинението на Данчов към "филолозите", обявени за виновници за правописните грешки в българските книги. Обратно на Данчов Балан смята, че "писатели, журналисти и прочие нямат право на глас в правописния въпрос" (Теодоров-Балан 1923а). На 14 ноември 1923 г. в бр. 390 намираме отговора на Данчов с още по-скандалното заглавие "По правописа. Да, долу филолозите!" (Данчов 1923б). В отговора авторът обвинява Балан, че с твърденията си е оскърбил българските писатели: "Той почва да хули българския писател. И това прави професор по българска литература!... Не! Не мога да повярвам!". По-нататък той отново настоява на мнението си, че тъкмо филолозите нямат "български усет" и че тъкмо те дори не трябва да имат никакво място в широката правописна комисия от писатели, учители и общественици (Данчов 1923б). В брой 398 от 23 ноември 1923 г. Балан отново взема думата, за да защити с повече аргументи първоначалната си позиция (Теодоров-Балан 1923б). Дискусията приключва със статията на Ив. Хаджов "За правописа", поместена в бр. 400 на 26 ноември 1923 г. (Хаджов 1923).

През 30-те години на миналия век дейността му постепенно почти изцяло се фокусира върху подготовката и издаването на енциклопедията, която изработва заедно с брат си Иван Г. Данчов и за която в следващите страници ще говорим по-подробно.

Книгата "Живото слово"

През 1947 г. под псевдонима Н. Г. Славянов Никола Г. Данчов издава във все още съществуващото издателство на Стоян Атанасов книгата Живото слово. Изкуство да се говори пред публика (вж. Славянов 1947). Това е сборник, който се състои от две части: първата е авторска, озаглавена "Изкуството да се говори пред публика" (стр. 3-20); втората е приложение "Избрани речи и слова от видни български дейци" (стр. 21-140). Тъй като в известните ми био-библиографски очерци за Н. Г. Данчов липсват каквито и да било сведения за тази книга, ще се спра по-подробно на нейното съдържание.

В първата част са дадени напътствия за произнасянето на речи и за говоренето пред публика. Състои се от следните кратки, полезни със своите постановки и съвети раздели, написани достъпно и увлекателно: Силата на живата реч, Ораторското изкуство, Видове речи и типове оратори, Ораторът агитатор, Ораторът пропагандатор, Ораторът, основаващ се на здравия разум, Ораторът, служеш си с колективно мислене, Видове аудитории, Качествата на добрата реч, Външният вид и държането на оратора, Подготовката за говорене пред публика, Говоренето пред публика, Държането на оратора при опит да бъде той смутен във време на речта си, Говоренето пред тълпа, Полемиката.

Приложението съдържа 50 образеца на избрани речи и слова от видни български дейци, които могат да послужат и като материал за говорене пред публика. В тематично отношение материалите покриват както най-важните исторически и календарни събития и клонове от обществения и културния живот, като напр. Априлското въстание, Освобождението на България, военното дело, висшето образование, християнството, ден на детето, ден на майката, ден на народните будители, така и най-популярните и заслужили личности, като Кирил и Методий, Христо Ботев, Васил Левски, Иван Вазов, Александър Стамболийски и др. Включени са дори образци на надгробни слова, на юбилейни речи, приветствия, наздравици и под. Автори на речите, словата и докладите са известни български дейци на обществения, политическия и културен живот: Константин Величков, Стоян Заимов, Иван Вазов, Емануил Попдимитров, Александър Теодоров-Балан, Александър Стамболийски, Боян Пенев, Людмил Стоянов, екзарх Стефан І, Стилиян Чилингиров, Гео Милев и др. Подборът е направен умело, като е отдадена дан и на политическата конюнктура с включването на слова и речи на Тодор Павлов, Георги Димитров, Васил Коларов, Цола Драгойчева и др. Съставителят е включил и две свои много емоционални слова: Жив е той! (от 2 юни 1926 г.) (По случай 50-годишнината от подвига на Ботев във Врачанския балкан) и Пенчо Славейков (Слово, произнесено пред гроба на поета в София на 10 юни 1936 г.). Всеки от включените материали е придружен от кратки данни за автора, за мястото и датата на събитието и за повода на речта.

Никола Г. Данчов - откривател на автентични Ботеви документи

В брой 6291/2 юни 1940 г. на в. "Зора" Н. Г. Данчов прави публично достояние едно свое сензационно откритие (вж. Данчов 1940). Както пише авторът, ровейки се в архива на Тодор Пейов във връзка с работата си по второто издание на Българската енциклопедия (1936), той попада на важни документи: писма от П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Панайот Хитов, Волов, Димитър Горов, Васил Друмев, Стоян Заимов, Марин Дринов и др. Между тези книжа той открива джобното тефтерче на Христо Ботев и едно негово писмо до Тодор Пейов, писано на 12 февруари 1876 г. в Букурещ, което адресатът след получаването му предвидливо не е унищожил. В преградката на тефтерчето Данчов намира и няколко лични документа на Ботев, запазени, както ги е сгънал и сложил там сам поетът: пет визитни картички, една призовка и една телеграма, изпратена до Ботев в деня преди поемането на четата към България с кораба "Радецки".

Каква е историята на тефтерчето, как се е озовало то у Тодор Пейов? Най-подробно и правдоподобно историята е разказана от Николай Жечев, изследовател на Българското възраждане и на живота и дейността на Христо Ботев. Той е автор на уводните думи към факсимилното издание на тефтерчето през 1999 г. (вж. Жечев 1999). В по-ново време тефтерчето има и други факсимилни издания. Заедно с Цветолюб Нушев Жечев е съставител на изданието, автор на разчитането на оригиналния текст и неговото представяне и на пояснителните бележки за лицата и събитията, отбелязани в тефтерчето. За разлика от други публикации по темата, вж. напр. интервюто на Руслан Йорданов с Боян Ботйов, пра-правнук на брата на Христо Ботев Кирил и председател на Общонародната фондация "Христо Ботев" (вж. Стандарт 2008), тук, а и в други свои публикации и интервюта, напр. в интервюто на Р. Георгиева с него за Ботевото документално наследство за агенция "Фокус", Н. Жечев не пропуска да отбележи неоценимата заслуга на Никола Г. Данчов, който открива тефтерчето, след като то в продължение на 64 години, от 1876 до 1940 г., остава неизвестно за българската общественост, и прави откритието си публично достояние чрез публикацията във в. "Зора" (Жечев 2010). Изглежда странно, че именно Боян Ботйов в серия от свои интервюта не само че изобщо не споменава името на откривателя Никола Г. Данчов, но и допуска съществени грешки, разказвайки историята със съхранението и намирането на Ботевото тефтерче. Дали защото цитира по памет или защото думите му не са предадени съвсем точно (което е малко вероятно), той прави и друга съществена грешка. В едно свое интервю за в. "Марица" (Пловдив) той посочва, че любимата му Ботева мисъл "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ща да изляза на борба със стихиите" от споменатото писмо до Тодор Пейов, е тиражирана във вестник "Знаме" (вж. Марица 2010). Както посочихме, писмото е открито от Н. Г. Данчов и за пръв път съдържанието му става известно едва от публикацията във в. "Зора" през 1940 г. Вярното в случая е само, че това изречение наистина е от писмото до Тодор Пейов, оценено, както пише Н. Жечев, от акад. Михаил Димитров като "най-хубаво от Ботевите писма" (вж. Жечев 1976: 615).

Както пише още Никола Г. Данчов, потвърдено по-късно с повече подробности от Н. Жечев, който се позовава и на изследванията на акад. Михаил Димитров, тефтерчето, придобито от собственика най-вероятно в средата на 1875 г., е било у Ботев от Гюргево до Бекет (малко румънско градче на Дунав срещу Оряхово) по време на историческото пътуване с парахода "Радецки". До Бекет Ботев е придружаван на кораба от търговеца Димитър Горов, с когото са били в близки отношения и който нееднократно е подпомагал с пари българското освободително движение, както и самия Ботев. Димитър Горов (1840-1881) финансира издаването на "Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова" (1875), дава част от парите, с които Ботев купува през 1875 г. печатницата си. От Бекет Горов изпраща до европейските вестници телеграмата, с която Ботев осведомява обществеността за целите на превземането на "Радецки" и преминаването на четата в България. На него именно Ботев предава редица свои лични документи, между които и тефтерчето с изричната молба то да се даде за съхранение у Тодор Пейов.

Така личното тефтерче на Ботев, съдържащо ценни исторически сведения, между които и авторски редакции на стихотворението "Обесването на Васил Левски", се озовава в архива на Тодор Пейов, където престоява до намирането му от Никола Г. Данчов през 1940 г. Тодор Пейов (Пеев) (1842-1904), учител, журналист, публицист, фейлетонист, драматург, мемоарист и преводач, е учил във Френския католически колеж "Сен Беноа" в Истанбул. Той е виден деец на националноосвободителното движение и сподвижник на Левски. След арабаконашкия обир през 1872 г. се установява в Браила и работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактор на неговия печатен орган "Периодическо списание". След трагичното самоубийство на Тодор Пейов през 1904 г. архивът остава у дъщеря му Здравка Пейова. Като си дава сметка за изключителното значение на находката, още в публикацията от 1940 г. Никола Г. Данчов настоява тефтерчето и другите намерени от него документи да отидат в Народната библиотека или в някой музей. Едва през 1948 г. наследниците на Тодор Пейов подаряват реликвите на Народната библиотека. Като особено ценен предмет днес тефтерчето се пази в сейфовете на Българската народна банка.

На фона на това изключително откритие, имало късмета да попадне в ръцете на такъв познавач на българската история и родолюбец, какъвто е Никола Г. Данчов, не може да не направи впечатление премълчаването на името на откривателя през годините. Заслугата на Данчов наистина е безспорна не само защото достига до това откритие, но и защото го прави достояние на науката и широката българска общественост чрез една скромна, но професионално подготвена статия в един български вестник. Не се опитва да спекулира с откритието си, нито пък да си замълчи, да го скрие или да спечели от него, извличайки морални или материални облаги. Никъде в известните ми от енциклопедиите оскъдни откъм данни биографии на Никола Г. Данчов не се отбелязва това, което вероятно е най-високият му принос, а именно откритието на посочените автентични документи. В т. 2 на петтомната Кратка българска енциклопедия (Кратка българска енциклопедия 1964) има само съвсем кратка статия за двамата братя Никола и Иван. Фактът не е отбелязан и в статията, посветена на Никола Г. Данчов, в т. 2 на Енциклопедия "България" (България 1981), нито пък в т. 1 на споменатия вече Речник на българската литература (Речник 1976). Ани Гергова също го е пропуснала в енциклопедията Българска книга (Гергова 2004). През 2008 г., по случай 160-годишнината от рождението на Ботев, Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" организира 3-седмична изложба на Ботевото тефтерче и на други негови документи, открита тържествено от тогавашния председател на Народното събрание. Нито в експозицията на Народната библиотека, нито в речта на председателя на Народното събрание, нито дори в широко отразилите събитието български медии не е намерено за нужно поне да се спомене името на откривателя. Вестник "Нова зора", бр. 22/2012 г., препечатва статията на Никола Г. Данчов от 1940 г. (вж. Нова зора 2012), придружена от следния коментар, който цитирам изцяло от уважение както към откривателя, така и към вестника, публикувал отново вълнуващия документ: "Текстът на Н. Г. Данчов, който предлагаме, е публикуван на 2 юни 1940 г. във в. "Зора". Негов автор е Никола Данчов, български писател и лексикограф, син на художника Георги Данчов, по прякор Зографина, и брат на Иван Данчов. Завършва славянска филология в Софийския университет, специализира в Петербург, Виена и Лозана, работи като учител в София до 1926 г. Заедно с брат си са автори на уникалната Българска енциклопедия, издадена през 1936 г. И тъй като "май е месецът на Ботев", а 2 юни е Денят на Ботев и падналите за българската свобода, препечатваме го с една-едничка цел - да не забравят българите своя род и език, и да знаят, че каквото е било, не ще се повтори, и където е текло, пак ще тече. Благодарим за помощта на г-жа Вяра Дянкова, която е успяла да запази през годините оригиналното печатно издание, което и днес остава неподправено свидетелство за българското преклонение пред героите на нашата свобода".

Иван Г. Данчов (1888-1960)

Иван Г. Данчов е роден в Пловдив през 1888 г., т.е. той е с 10 години по-малък от брат си Никола. Завършил е френска филология в университета на Лотарингия в гр. Нанси, Франция. Според Ганка Слабакова, бивша уредничка в Историческия музей - гр. Чирпан (да не забравяме, че бащата на Никола и Иван Данчови е родом от Чирпан), той е завършил класическа филология (вж. Слабакова 2012). Другите източници, вкл. Енциклопедия "България", т. 2 (София, 1981), в която има статия за Иван Г. Данчов, посочват, че е завършил френска филология. Успях да се свържа с г-жа Г. Слабакова, сега пенсионерка, която ме информира, че тази подробност тя е почерпила от кратките биографични данни за Иван Г. Данчов, поместени във вече споменатия бюлетин "Нашето минало", Чирпан, 1960 (вж. Кратки бележки 1960: 16). Има голяма вероятност кратките биографични бележки за Иван Г. Данчов, а също и за Никола Г. Данчов, публикувани в бюлетина след биографията на Георги Данчов, да са подготвени от двамата братя или най-малкото да са прегледани от тях. Изказвам благодарност на госпожа Г. Слабакова, която по-късно беше така любезна да ми изпрати и копие на бюлетина. Всъщност между сведението, че Иван Г. Данчов е завършил френска филология, и сведението, че е завършил класическа филология, е възможно да няма голямо противоречие, доколкото по времето, когато той е следвал, има вероятност специалността да е била синкретична.

Както беше посочено, в продължение на 36 години той служи в Министерството на външните работи - в Дирекцията на печата, а след Втората световна война - като секретар на министерството, а също и като дипломат. Пенсионира се през 1948 г. с ранг пълномощен министър. Той не развива като брат си толкова разностранна дейност на общественик и културен деец, активен участник в текущия обществено-политически и културен живот на страната, напротив - специализира се главно в областта на лексикографията и езиковата култура. Дейността му и в двете области е по-скоро призвание, любимо занимание, а не професия. Независимо от това в съавторство с брат си, а също и самостоятелно подготвя няколко изработени с вещина и професионализъм произведения, сред които се откроява преди всичко известната и широко използвана и досега Българска енциклопедия.

Без да е толкова активен участник в текущия обществено-политически и културен живот на страната, какъвто е брат му, той също има литературно-публицистични изяви. Сътрудничи на Седмичната литературно-обществена прибавка на в. "Мир", където през 1911-1912 г. публикува обзори и литературни портрети на редица френски, италиански, унгарски, скандинавски и азиатски (персийски, японски и др.) автори, които придружава с преводи на популярни техни творби. По-късно става водещ на рубриката "Политика" на сп. "Обществена обнова". Изявява се като литературен критик и преводач и по страниците на други издания: сп. "Съвременна мисъл", където публикува бележки за културния живот във Франция (1914 г.); сп. "Листопад" - статия за Шарл Бодлер (1921 г.); сп. "Знание" - очерци за Ламартин (1911 г.) и Мопасан (1913 г.), както и превод на Мопасановия разказ "Буренцето" (известен още като "Малката бъчвичка"). В литературното приложение на в. "Мир" той публикува и една от първите в България статии, която е опит за характеристика и анализ на така нар. "полицейска" (детективска) литература (1912 г.).

В известен смисъл Иван Г. Данчов и досега остава в сянката на брат си Никола. Така напр. още в споменатата Българска енциклопедия от 1936 г., дело на двамата братя, на него, за разлика от брат му, не е отделена самостоятелна статия, така че каквито и да било сведения за него, които биха били от първа ръка, в енциклопедията липсват. Както се каза по друг повод, в петтомната Кратка българска енциклопедия, т. 2 (София, 1964), има самостоятелна статия само за бащата и съвсем кратка статийка за двамата братя, където те са представени като "български лексикографи", автори на еднотомната Българска енциклопедия от 1936 г. При това, нека да отбележа още тук, Иван Г. Данчов участва в работата по съставителството на Кратката българска енциклопедия. Картината е същата в еднотомната Енциклопедия А - Я (София: Издателство на БАН, 1974) - отново кратка статия за двамата братя лексикографи, съставители на споменатата енциклопедия. Във второто издание на еднотомната енциклопедия, Българска енциклопедия А - Я. Второ преработено и разширено издание (София: Книгоиздателска къща "Труд", 2002), братята, макар и с повече подробности, отново са представени заедно. За Иван Г. Данчов се пише и че самостоятелно е съставител на два речника (правописен и френско-български), но не са посочени годините на издаването им, което за подобно справочно издание е сериозен пропуск. Единствено в седемтомната Енциклопедия "България", т. 2 (София, 1981) са отредени самостоятелни статии за бащата, за Иван Г. Данчов и за Никола Г. Данчов. Иван Г. Данчов е представен като "лексикограф, радетел за чистота на българския език". Посочени са основните му самостоятелни произведения, а също двата най-важни труда, плод на творческото сътрудничество с брат му Никола - енциклопедията и един правописен речник от 1945 г., издаден под псевдонима Братя Славянови (вж. по-нататък).

Авторът публикува и под псевдонимите Ив. Г. Д. Славянов и Ив. Г. Славянов, а заедно с брат си използват псевдонима Братя Славянови. В цитираната Енциклопедия "България" неправилно е посочено, че правописния си речник авторът издава под името Ив. Д. Славянов. Речникът излиза под псевдонима Ив. Г. Д. Славянов. Не познавам труд на Иван Г. Данчов, подписан с името Ив. Д. Славянов.

Иван Г. Данчов. Френско-български речник. С точно произношение на френските думи. София: Издава Ст. Атанасов, 1939. 640 стр.

Не е пресилено да се твърди, че по замисъл и реализация този речник е най-професионалният и зрял самостоятелен труд на Иван Г. Данчов. Както се споменава в краткия предговор, в речника са включени не само думите от живия френски език, но и думите, които се срещат в произведенията на френските класици, за да може той да служи еднакво пълноценно както на тези, които изучават преди всичко писмения и говоримия съвременен език, така и на тези, особено ученици, които изучават в оригинал френските класически автори.

Речникът е средно голям по обем, по мои приблизителни изчисления той включва около 25 хиляди заглавни думи. Те са набрани в получер шрифт и с малко по-големи букви от останалия текст. Задължително се посочва граматическата характеристика на френската дума. Преводните значения са отделени едно от друго с точка и запетая. Към съответната речникова статия на думата опора са посочени и най-употребимите възпроизводими конструкции и устойчиви изрази, срв. напр. при съществителното ville: ville d’eau град с минерални извори; hôtel de ville градски съвет, кметство; tenue de ville дрехи за излизане на улицата, т.е. обикновено облекло; à la ville в града (не на село); en ville в града, из града (не вкъщи); тук (за адрес върху плик на писмо); la Ville éternelle Вечният град, т.е. Рим; и т.н.

Това, което отличава този речник от всички други, излезли дотогава, а и след това, е, че при всяка френска дума в скоби се посочва произношението й, записано на кирилица, напр. след посоченото съществително ville произношението е записано така: (виль) (звукът l се означава с "ль" пред съгласни и в края на думите). При неедносричните думи е посочено и ударението, макар да е ясно, че то ще бъде финално. Френското нямо "е" се изразява по два начина: с "ьо" в средата на думите и с буквата "ѫ" в края на думите, която, както е известно, съществува в българската азбука до 1945 г. за означаване на звука "ъ", етимологически наследник на старобългарската голяма носовка. В случая както "ьо", така и "ѫ" се изписват след съответната буква с по-дребен шрифт и по-високо в реда, като индекс. Същото се отнася и за означаването на носовостта при съответните гласни с буквата "н".

Още едно важно решение на Иван Г. Данчов, което макар и доста дискусионно се налага като норма по-късно при транскрипцията на собствените френски имена (вж. Андрейчин, Въгленов 1974: 119), представлява решението му да означава произношението на "oi" с българските букви "оа" (а не с "уа"), за да се прави разлика в изговора на думи като loi и (il) loua. Впрочем в статията в посочения по-горе сборник за транскрипцията на френските имена авторът Божил Николов, изтъкнат специалист по френска фонетика, отбелязва, че макар по традиция да се е възприела транскрипцията с "оа", "теоретически по-правилно би било обаче това съчетание да се предава с "уа", напр. Буало, а не Боало (вж. Андрейчин, Въгленов 1974: 119). Все пак Божил Николов, осланяйки се на традицията, предписва транскрипция с "оа". В предговора към излезлия почти едновременно с този речник Френско-български речник на Благой Мавров (1939/1951) изрично е отбелязано, че двойката "oi" се произнася почти като "уа", и този изговор, физиологически естествен и съвпадащ с народното произношение, все повече си пробива път и в "литературния говор". Според автора разграничението при транскрипция на български на думи с "оа" и на думи с "уа", макар и да се прави от авторитетни фонетици, е "догматично, схоластично и е обречено на изчезване" (цитиранията са по второто основно преработено и допълнено издание от 1951 г.). Ето защо в речника на Благой Мавров "oi" се транскрибира само с "уа".

Както стана ясно, през същата 1939 година излиза още един френско-български речник, а именно посоченият речник на Благой Мавров, който е с почти същия обем и в същия формат като речника на Иван Г. Данчов. Съставителят Благой Мавров анонсира (в подзаглавие), че в речника ще се посочват точният "произнос" и произходът на думите. Произношението, доколкото присъства при някои думи, чийто изговор съществено се различава от писмената им форма, също е предадено с кирилски букви. То обаче е много по-непоследователно прокарано в сравнение с речника на Данчов. За сметка на това при много от думите е посочен техният произход. Именно наличието на етимологични бележки е отличително качество на този речник.

Всичко това е забелязано в рецензията на Ст. П. Василев (Стефан Попвасилев) на двата речника в сп. "Родна реч" (Попвасилев 1939-1940: 43-45). В рецензията са направени някои любопитни сравнения на преводните еквиваленти на една и съща дума (напр. на съществителните note и commère). Като цяло отзивът и за двата речника е положителен.

Любопитен детайл е, че речникът продължава да се разпространява и след 1945 г., т.е. след правописните промени в българския език. Със сигурност мога да потвърдя, защото разполагам с такъв екземпляр, че речникът, чието книжно тяло остава абсолютно идентично на оригинала от 1939 г., само с обновена според новия правопис корица, излиза в 10 хиляди екземпляра през 1947 г., издаден от все още неликвидираното от новата власт книгоиздателство на Ст. Атанасов - София.

Тъй като това е издателството, в което всъщност са отпечатани всички книги на братята Данчови, вкл. и енциклопедията, е редно тук да се каже нещо повече за него. Стоян Атанасов (1881-1964) е виден български книгоиздател през първата половина на ХХ век. За него Н. Г. и И. Г. Данчови в енциклопедията си пишат, че налага творческия талант на Елин Пелин, като през 1904 г. издава първия му том с разкази. Издава в продължение на много години известната "Библиотека за самообразование", от която през годините излизат повече от 300 книги. Издава пълното събрание на произведенията на Константин Величков в 9 тома (с предговор и под редакцията на Ив. Вазов) (1911-1915). Той, както свидетелства Хр. Д. Бръзицов, е бил племенник на Константин Величков и когато се преселва от родния Татар Пазарджик в София, първоначално заживява у вуйчо си (Бръзицов 1976: 73). От 1918 г. е основният издател на книгите на Николай Райнов, вкл. на неговата История на пластическите изкуства в 12 луксозни тома (2800 стр.), съдържащи 2000 репродукции (1931-1939), уникално издание, оказало огромно влияние в развитието на българската култура, на книгите му с приказки от цял свят (в 34 отделни книги), на пълното събрание на съчиненията му и др. Той е първият издател в България на музикални произведения. Той е издател и на произведенията на братята Данчови, вкл. е поел и риска да издаде тяхната Българска енциклопедия (1936) - едно изящно, но трудно и скъпо за печатане в ония години издание, съдържащо не само текст, но и множество илюстрации. За издателството на Ст. Атанасов Драган Тенев пише: "Именно то стана издателството, което събра кураж и публикува на времето дванадесеттомната "История на изкуството" на Николай Райнов, а заедно с нея и още значителен брой книги за културата от други изтъкнати наши и чужди учени в областта на хуманитарните знания. За да може да издава подобни книги обаче, "Ст. Атанасов" явно компенсираше с изданията на приключенски романи... и така се задържаше финансово на повърхността" (Тенев 1997). Издателството прекратява съществуването си през 1948 г., когато окончателно е прекратена дейността на всички частни книгоиздателства в България.

Ив. Г. Д. Славянов. Правописен речник на българския книжовен език. Правила, речник, ударения и произход на думите за правилно писане и говорене. Приложение: Излишни чуждици, които могат да се заменят с хубави български думи. София: Издава Ст. Атанасов, 1938. 207 стр.

[Без изменения също и в 1939.]

Допечатката, направена през 1939 г., включва без промени същото книжно тяло, единствено на корицата е отбелязана новата година на издаване, а също и с дребен шрифт е добавено следното: "Препоръчан от Министерството на народното просвещение със заповед № 5932 - 23. - ІІ. от 20 апр. 1938 год.". Както става ясно, Иван Г. Данчов издава речника под псевдонима Ив. Г. Д. Славянов.

Речникът е сравнително малко, но амбициозно замислено и реализирано издание. Авторът е искал да отличи своето произведение от другите правописни речници, разпространявани в този период предимно, но не само сред учениците, пък и да осигури пазар за труда си, на който особено за ученическата аудитория и в ония години, както впрочем и сега, се конкурират няколко издания. Единствено в периода след правописната реформа от 1945 г., та чак до 1983 г., когато най-после излиза първият академичен правописен речник, четворката Л. Андрейчин, Ив. Леков, Вл. Георгиев и Ст. Стойков като съставители на Правописния речник на българския книжовен език, претърпял през годините 10 издания и множество допечатки, налагат пълна хегемония на пазара на правописни речници, с което както издателствата "Народна просвета" и "Наука и изкуство", така и самите съставители реализират огромни печалби. Тиражите са зашеметяващи, вероятно като цяло надхвърлят един милион бройки.

На първо място, от 1925 година нататък се издава и преиздава официалното издание на Министерството на народното просвещение Правописен речник на българския книжовен език (вж. подробно за речника у Буров 2011: 35-39). Издателство "Хемус" също издава свой правописен речник, доста гръмко номиниран за "пълен" в някои от изданията (второ и трето издание, вж. Пълен правописен речник (б.г.) и Пълен правописен речник 1932). Всъщност речникът е в малък формат, каквито са и другите правописни речници в този период, вкл. речникът на Иван Г. Данчов, и има обем от 136 стр. Четвъртото издание излиза под името Правописен речник "Хемус" на българския книжовен език (вж. Правописен речник Хемус 1935). Последният правописен речник на "Хемус" излиза през 1945 г., съобразен с новия правопис от същата година и съставен от Л. Андрейчин (вж. Андрейчин 1945). Съставителите на предходните издания не са посочени. На трето място, в продажба от 1936 г. е Български правописен речник (Съставил Д. П. Койчев. Със съдействието на Ст. П. Василев) (вж. Койчев 1936). Няколко години по-късно речникът е преиздаден. Второто подобрено издание не посочва година. Ако може да се съди по книгите, които издателят рекламира в края на речника, речникът е издаден не по-рано от 1939 г. Съставителят е посочил, че словникът съдържа 17 хиляди думи. Речникът е забелязан от сп. "Родна реч", вероятно и заради това, че речникът, както това изрично е посочено, е съставен със съдействието на Ст. П. Василев (Стефан Попвасилев), който, както е известно, е основният редактор и издател на списанието. Никъде в речника обаче не е отбелязано в какво се състои приносът на Ст. Попвасилев. Краткият отзив, изцяло положителен, е от Д. Б. [вероятно Димитър Бабев - сътрудник на списанието]. В отзива се твърди, че "този речник е ценно помагало и трябва да бъде наръчник за всеки грамотен българин, та че и за мнозина от нашите писатели" (Д. Б. 1936: 251).

Над всички обаче в този период, извън всякаква конкуренция, е трудът на проф. Стоян Романски Правописен речник на българския книжовен език. С посочване изговора и ударението на думите (Романски 1933) - първият голям правописен речник, съставен изключително професионално от един от най-добрите български лингвисти, университетски професор, избран през 1929 г. за академик на Българската академия на науките, учен, който има активно отношение към въпросите на правописа и всъщност е в основата на правописната реформа от 1923 г. С формата си от 70 х 100/32 и с обема си от 627 стр. плюс ХІХ стр. предговор този речник, заедно с второто си издание от 1951 г., за дълго време от почти 50 години остава най-пълното и комплексно правописно-правоговорно помагало. Нека да обърнем внимание и на един друг детайл. За разлика от другите правописни речници, които се издават в малки формати, като джобни издания, на не особено качествена хартия и с меки корици, за да бъдат сравнително евтини, защото са ориентирани предимно към ученическата аудитория, речникът на Романски има по-голям формат, много по-голям обем и се разпространява и като издание с твърда подвързия. Неподвързан, той се продава за 120 лв., а подвързан - за 140 лв. За сравнение ще посоча, че през ония години другите посочени правописни речници струват 15 лв., толкова, колкото струва и речникът на Иван Г. Данчов.

За първи път в речниковото дело в България Романски посочва ударението на всички включени в словника думи и форми. В другите посочени по-горе правописни речници ударението не е отбелязано - отчасти вероятно по технически причини, отчасти и поради това, че правописните речници нямат претенцията да изпълняват и роля на правоговорни ръководства, а и защото такъв е зададеният модел от официалното издание на министерството от 1925 г. Нека да отбележа още тук, че правописният речник на Иван Г. Данчов, в който ударенията последователно са отбелязани и който, както е видно от подзаглавието, е анонсиран като речник за "правилно писане и говорене", хронологически е втори в това отношение, след речника на проф. Стоян Романски.

Сега повече за правописния речник на Данчов. Речникът има следните раздели: Кратки правописни правила; собствено Правописен речник; Излишни чуждици в българския език; Чужди исторически и други изрази.

В Кратките правописни правила (стр. 3-9) са застъпени следните въпроси: Употреба на буквата ѣ; Употреба на буквата ѫ; Употреба на буквата ъ; Употреба на буквата ь; Употреба на буквата й; Други правописни правила (употреба на членната форма, двойно "н", кога се пише -ея, -ия и кога -еа-, -иа-, употреба на главните букви, както и някои други въпроси). Правилата са формулирани кратко, ясно и с посочване на достатъчно примери. Общо взето, последователността на излагане на правилата, както и тяхното съдържание съответстват на официалния правописен речник на министерството на народното просвещение. Някои от илюстративните примери тук буквално са пренесени от официалния речник.

Това, което отличава този речник от другите правописни речници, е решението на автора да отдели в самостоятелен раздел чуждите думи, които, макар и да се употребяват в писмената и устната практика, по всеобщото мнение на специалистите или според виждането на автора са излишни, защото имат напълно равностойни български съответствия. Така авторът разширява спецификата на речника, като в едно тяло се опитва на практика да съвмести две съдържания, които обикновено са предмет на две различни справочни издания: едното по правопис (и евентуално правоговор), другото - нещо като подобие на речник на чуждиците. Обръщам внимание, че ако според общоприетото мнение чуждица за разлика от чужда дума е ‘излишна чужда дума’, в наименованието на раздела "Излишни чуждици в българския език" можем да съзрем известна тавтология. Правописът на чуждите думи, които авторът не смята за "излишни", е посочен в главния раздел, а именно в собствено "Правописния речник". За отбелязване е също, че след всяка от чуждите думи в скоби е посочен произходът на думата, напр. карамèл (фр.), карикатỳра (ит.), катèдра (грц.). Това е полезна съпътстваща информация. Друга подобна и също много полезна съпътстваща информация е предупреждението за евентуални правописни, изговорни и друг вид грешки, напр. при агне в скоби е отбелязано (не: ягне), при франкмасон - (не: фармасон) (формата фармасон получава разпространение в българската разговорна реч от турски, където френското франкмасон се е видоизменило до farmason), а при хоругви в скоби е отбелязана препоръчителната форма хорѫгви. Полезни са и кратките пояснения на значенията на някои чужди, редки или неясни за широката аудитория откъм значение думи, напр.: крамола (караница), контя (кича), потекло (произход), хлев (обор, кошара), хортувам (приказвам). Без да измества същината му, цялата тази допълнителна информация прави речника нещо повече от правописен справочник, придава му по-универсален характер. Така той става много по-ценен за сравнително непретенциозната ученическа аудитория, към която преди всичко е ориентиран. Впрочем подобна практика налага преди това проф. Стоян Романски в своя правописен речник от 1933 г.

По приблизителни изчисления в частта "Правописен речник" са включени между 9500 и 10 хиляди заглавни думи. При повечето от заглавните думи са посочени и други форми или производни думи. При глаголите от първо и второ спрежение доста последователно са отразени и формите за минало несвършено време (1 л., ед.ч.) и на миналото несвършено причастие, в някои случаи се дава и формата за 2 л. ед. ч. сег. време. При глаголите от несвършен вид са посочени и отглаголните не-съществителни. Много от съществителните имена, особено едносричните съществителни от мъжки род, са представени и с формата за множествено число, както и с бройната си форма, ако имат такава. Редовно се посочват членуваните форми. Прилагателните имена се представят само с основната си форма или и с формата за женски род, ако има някаква особеност при формоизменението. Ударението е отбелязано на всички думи и форми. Трябва категорично да се заяви, че тази най-важна част от речника е изработена съвсем професионално, пропуските, грешките и недоглежданията са минимални, повечето от тях са допуснати по технически причини, а не от некомпетентност.

Стигаме до раздела "Излишни чуждици в българския език" - оригинално хрумване на автора, което подсказва и за твърдото отстояване на принципа за борба за чистота на езика. Пуристичното вдъхновение на автора не е нещо извънредно в ония години, особеното в случая е това, че един френски възпитаник, човек с висока компетентност по класическите и съвременните европейски езици се проявява като такъв отявлен радетел за чистота на българския език откъм лексикалния му състав. И още нещо характерно за този речник: за пръв и единствен път в българското лексикографско дело е подготвен отделен раздел, включващ не просто чуждите думи в български, а чуждиците, т.е. тези думи, които авторът смята за ненужни. При всяка от чуждиците в скоби са посочени произходът и след тире българското съответствие или българските съответствия, ако предложението включва повече от един еквивалент. Предложените съответствия всъщност са и нещо като превод на значението на чуждата дума, което означава, че тълкувателната част от речника може да се използва от читателите и с цел запознаване със значенията на чуждите думи, употребявани в българския език. В по-редки случаи се дават разгърнати тълкувания на чуждите думи, напр. клика ‘сбирщина от клеветници, злословци и др.’, клисура ‘тесен планински проход, теснина’, конфиксация ‘отнимане собственост’. Нека да отбележим, че авторът не изпада в краен пуризъм, макар че не липсват и повече или по-малко куриозни предложения, за които вероятно и сам авторът не е вярвал, че ще изместят от употреба съответните чужди думи, като напр. кибрит - предлага се ‘запалка’, картоф - предлага се ‘барабой’, логика - предлага се ‘мислознание’, принцип - предлага се ‘начало’.

Този раздел от речника заслужава отделно изследване, за да се провери колко все пак от чуждите думи, обявени от автора за чуждици, днес вече не са в активна употреба или дори са забравени от новите поколения, по каква причина - дали не заради архаизирането или изчезването на реалиите, или заради някакво осъзнато усещане за "чуждост" на чуждиците.

Вероятно сам авторът си е давал сметка, че обособяването на такъв раздел в рамките на един правописен речник е доста екстравагантна стъпка, защото в немалко случаи правописни главоболия създават именно чуждите думи. Ползвателите би трябвало, ако искат да проверят правописа на определена дума, да търсят думата или в предходната част, или в тази част, първо, защото те като ползватели на правописен речник не са длъжни да знаят дали думата е чужда или домашна и, второ, защото те няма как да знаят дали авторът е сметнал дадената дума за имаща място в речника на българския език чужда дума, за да я търсят в предходния раздел, или за чуждица, за да я търсят при чуждиците.

Речникът завършва с много полезния раздел "Чужди исторически и други изрази", в който в азбучен ред са представени известни сентенции и изрази, употребяващи се в българския език непреведени, в тяхната оригинална форма - повечето от включените изрази са от латински и френски език. Съответните изрази са дадени в оригинал, след което следва обяснение на значението и употребата им. Напр. при популярния латински израз in vino veritas е налице следното обяснение: ‘истината е във виното, т.е. човек се разприказва под влияние на виното и тогава разказва неща, които не би казал в трезво състояние’. Разделът съдържа 245 израза.

Ив. Г. Славянов. Чужди думи в българския език. Чуждици, заменими с хубави български думи. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1944. [54 стр.]

Това е издание на същия раздел от правописния речник "Излишни чуждици в българския език" като отделна книга - без каквито и да са изменения, нещо повече - дори номерацията на страниците следва номерацията на раздела от правописния речник. Ето защо тази отделна "книга" започва със страница 139 и свършва със страница 192.

Разделът е оформен и пуснат в разпространение като отделно книжно тяло по разбираеми причини. Вече посочих, че той стои доста усамотено в рамките на един правописен речник, затова статусът на самостоятелно издание много повече му подхожда.

Както вече стана ясно, това не е класически тълковен или тълковно-правописен речник на чуждите думи, а само речник на "излишните чуждици". С това едноименният раздел от правописния речник, както и това издание с още по-голямо основание остават в историята на българската лексикография като много рядък и последен засега опит да се състави нещо като речник със "забранителен", "непрепоръчителен" характер на словника. Подобни самостоятелни издания или приложения към други издания са правени през Възраждането и непосредствено след Освобождението, в които фиксацията е преди всичко върху турските и гръцките думи в български, напр. от Неофит Рилски, Александър Живков, Иван Богоров и др. (Москов 1976: 13-23).

Братя Славянови. Правописен речник на българския книжовен език. Речник за правилно писане и говорене. Приложения: І. Речник на чуждици, заменими с хубави български думи. ІІ. Речник на исторически и др. изрази с пояснения за произхода и значението им. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1945. 172 стр.

Ако не броим това, че речникът, който по своята концепция, структура и обем на словника би могъл да се възприеме и като следващо издание на правописния речник на Иван Г. Данчов от 1938 и 1939 г., излиза под авторството на двамата братя, използвали псевдонима Братя Славянови, съществената новост тук е, че речникът е съобразен с новия български правопис, влязъл в сила през февруари 1945 г.

Относно авторството. Трудно е да се прецени по какви съображения Иван Г. Данчов привлича брат си като съавтор и защо двамата не излизат с истинските си имена, както това вече са направили през 1936 г. при съставителството на енциклопедията. Очевидно творческото сътрудничество на двамата по време на работата им върху енциклопедията ги подтиква и след това да продължат да работят заедно. За отбелязване е, че и по-късно - през 50-те години, когато започват активно да пишат бележки и обзори по актуални езикови въпроси и рецензии на речници, всичко това те публикуват от името на двамата, но без да използват псевдоним.

Не можем да установим и колко голям е приносът на единия или на другия автор при съвместната им работа и какъв е бил механизмът, по който разпределят работата си, имало ли е водещ автор, дали са си разменяли за редактиране и бележки материалите и т.н. Самите им съвместни произведения, не само този речник, не дават отговор на тези въпроси. Би могло да се предположи например, че водещият автор при съставителството на енциклопедията е бил Никола Г. Данчов, чието име предхожда името на брат му, макар че, ако се спазва азбучният ред, би трябвало името на Иван Г. Данчов да бъде поставено на първо място. Възможно е обаче името на Никола Г. Данчов да е на първо място и по други съображения, несвързани с някакво лидерство по време на съвместната работа, например защото Никола е по-големият брат или защото той е обществено по-популярната и активна личност. Специално за дела на авторско участие при подготовката на речника от 1945 г. е ясно, че името на брата само е присъединено към името на Иван Г. Данчов, който бездруго ще е останал основен автор, защото самият речник, както казахме, е само вариант на речника от 1938 и 1939 г. Може да се допусне, че това е сторено и защото двамата по-лесно са могли да си осигурят разрешение за издаване на речника и да пробият на пазара на правописни речници, каквито същата година се появяват още няколко. Макар да е много малка, дори бих казал, нищожна, но би могло да се допусне и възможността под псевдонима Братя Славянови да стои името само на Иван Г. Данчов. Такива мистификации са известни в историята. Псевдонимът Братя Славянови е използван само тук, не ми е известно друго произведение, подписано с този псевдоним.

Речникът е издаден с разрешението на Министерството на информацията и изкуствата (№ 11340 от 2 юли 1945 г.) за разлика от изданията от 1938 и 1939 г., които, както се отбеляза, излизат с разрешението на Министерството на народното просвещение, а това предопределя в голяма степен и целевата аудитория, предназначението на изданията.

След 1944 г. получаването на разрешения за издаване на книги силно започва да зависи от променените обществено-политически условия в страната, от актуалната политическа конюнктура. Когато става въпрос за издаването на правописен речник, и то през 1945 година, нещата са още по-сложни, защото на февруарската правописна реформа се гледа като на едно от най-важните политически мероприятия на новата власт. Неслучайно новият правопис остава известен с името "отечественофронтовски" правопис. Месеци наред преди това в обществото, най-вече чрез печата, се водят разгорещени правописни спорове, в които наред с обичайните хули, клевети и обиди от всякакъв род, съпътстващи през цялата първа половина на 20. век правописния въпрос, се отправят дори закани за убийство на някои от по-активните членове на правописната комисия, отстояващи възгледа за радикални промени, каквито се и осъществяват на практика.

Само през 1945 г. излизат от печат няколко правописни речника, всички съобразени с новия правопис: 1. Правописен и правоговорен наръчник (издателство "Българска книга", 1945); 2. Правописен речник Хемус на българския книжовен език (съставител Любомир Андрейчин); 3. Правописен речник на българския книжовен език (от Братя Славянови); 4. Правописен речник на българския книжовен език (съставители Иван Леков, Любомир Андрейчин и Владимир Георгиев).

Правописен и правоговорен наръчник е подготвен от група членове на Дружеството на филолозите слависти в България - Иван Хаджов, Цветан Минков, Димитър Осинин, Стойко Стойков, Никола Костов, Любомир Андрейчин, Стефан Илчев, Димитър Маджаров и Кръстьо Генов. Това е най-пълното справочно издание между по-горе посочените четири речника, с голяма уводна част от близо 80 стр. Някои от съставителите са участвали в 25-членната комисия, която подготвя правописната реформа, напр. Димитър Осинин е бил неин председател (Русинов 1985: 116), а Цветан Минков, един от основателите на Дружеството на филолозите слависти, макар да не е бил член на комисията, от своя страна заедно с Л. Пищялов е автор на "практичното помагало" Пълен правописник на българския език с речници (Минков и Пищялов 1940). Наръчникът трябва да се разглежда нещо като експресно официозно издание, целящо да наложи и популяризира решенията на правописната комисия. Наръчникът, въпреки нелошите си качества, няма други издания.

Изрично номиниран като официално издание е посоченият по-горе под номер 4 Правописен речник на българския книжовен език. Съставители на първото и второто издание на речника (от 1945 и 1948 г) са Иван Леков, Любомир Андрейчин и Владимир Георгиев. От третото преработено издание от 1954 г. към тримата съставители се включва и Стойко Стойков, като от това издание нататък съставителите са посочени в следния ред: Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков. Всички те са участвали в работата на правописната комисия. До петото издание вкл. (1960) речникът се издава от издателство "Народна просвета", след това - от издателство "Наука и изкуство". Както се отбеляза, четворката съставители диктува положението с правописните норми в продължение на близо 40 години, до 1983 г., когато най-после излиза голям академичен правописен речник, който впрочем е обещан на българското общество още през 50-те години. Последното, десето стереотипно издание, дори излиза в 1984 г., т.е. една година след отпечатването на академичния речник. Впрочем споменатият и многократно издаван речник е сравнително кратък по обем (І изд. 221 стр.), далече от богатствата, които съдържа речникът на Романски от 1933 г. като универсален справочник и далече от много по-подробния Правописен и правоговорен наръчник (400 стр.). През годините речникът е поправян, преработван, допълван, та обемът му се увеличава двойно при последните му издания в сравнение с посочения обем на изданието от 1945 г.

Най-малък по обем и оскъден откъм посочване на правописа на различните форми на изменяемите думи, особено на глагола, но със сравнително пълен увод, е Правописният речник Хемус на българския книжовен език, съставен по официалния правопис, както това изрично е посочено от Л. Андрейчин. Речникът излиза с разрешението на Министерството на пропагандата № ІІІ - 2838 от 24 февруари 1945 г., т.е. разрешението е получено буквално дни след одобрението на правописните промени от Министерския съвет (12 февруари 1945 г.) и дори преди те да бъдат публикувани в "Държавен вестник" на 27 февруари. Междувременно, както пишат и Братя Славянови, със заповед № 1228 от 17 февруари 1945 г. министърът на народното просвещение Ст. Чолаков въвежда новия правопис като задължителен за българските училища.

Речникът на Братя Славянови по нищо не отстъпва на посочените три други речника, напротив - той запазва оригиналния си строеж, а словникът сега включва много повече форми при отделните заглавни думи, като, както изглежда, за образец в това отношение им служи Правописния и правоговорен наръчник. От друга страна, при посочване на ударенията на глаголните аористни форми, които изобщо липсват в предходните издания, се възприема концепцията и практиката на Стоян Романски от 1933 г. Нека да отбележа още, че в това издание авторите отстраняват досадната тавтология "излишни чуждици", за която беше намекнато по-горе, та сега разделът е добил наименованието "Речник на чуждиците, заменими с хубави български думи".

Не е известно дали братята Данчови правят по-късни опити да преиздадат речника. Но дори и да са предприели такива опити, те не са имали големи шансове за успех най-малко по две причини: от една страна, както вече отбелязах, книгоиздателството на техния издател Ст. Атанасов престава да съществува след национализацията през 1948 г., от друга страна, съпътстващи "официалния" правописен речник издания все по-трудно се допускат, дори изобщо не се допускат. И това е жалко, разбира се, защото до началото на 60-те години братята запазват творческите си сили и биха могли, ако са били поощрени, да усъвършенстват речника, като по-подробно и пълноценно развият концептуалната рамка от 1938 г.

Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1936. 1720 стр.

Това е най-значителното лексикографско дело на двамата братя, венец на техните творчески замисли и реализации, издание, което няма аналог в българската културна история. Енциклопедията е вторият изобщо за всички времена в България опит за създаване на справочник от този род и в такъв мащаб.

Първият опит, също успешно реализиран, както е известно, принадлежи на Лука Касъров, който с цената на неимоверни усилия от всякакъв характер, вкл. финансов, успява да подготви и издаде тритомен Енциклопедически речник (І част А - К, 1899; ІІ част Л - П, 1905; ІІІ част Р - ›, 1907. Пловдив: Издание и печат на Д. В. Манчов). Третата част излиза само като издание на Д. В. Манчов. Печатът се поема от печатницата "Св. Кирил и Методий" - Пловдив.

Енциклопедичният речник, съдържащ само текст, без илюстрации, фотоси, схеми и пр. обичайни атрибути за такъв род издания, и сега продължава да изглежда много добре в полиграфско отношение. Както сам пише, авторът представя материал относно три вида предмети: сведения с най-разнообразен характер ("исторически, биографически, географически, научни, литературни, митологически, библейски и други"); "чужди думи, употребителни в книжовния ни език" и "наши си книжовни думи, които мъчно се разбират". В издания от подобен характер, особено когато те са плод на дългогодишната къртовска работа само на един човек и когато стават смисъл на неговия живот, винаги има нещо много драматично. Такава е и историята на този енциклопедичен речник, но на нея трябва да се спрем на друго място.

За разлика от Л. Касъров Братя Данчови замислят и подготвят макар и много обемна еднотомна енциклопедия, едно решение, продиктувано очевидно под влияние на образеца, който имат пред себе си, а именно изданията на Le Petit Larousse Illustré, без да разделят съдържанието в две секции (първа секция - общи, често срещани думи, втора секция - собствени имена), каквато е практиката на образеца. Като споменава за влиянието на изданията на "Ларус" върху работата на двамата братя по енциклопедията и нарича това "очевидно" френско влияние, П. Парижков забравя да спомене, че то е в огромна степен преднамерено търсено, но не като подражателство, а като следване на най-авторитетен през годините образец (Парижков 2003). С оглед на франкофонското образование на Иван Г. Данчов влиянието е напълно обяснимо и естествено, а с оглед на резултата намирам, че е било и във висока степен благотворно. Впрочем последовател на практиката на "Ларус", както сам споменава това в предговора, е и Лука Касъров.

Според данните, които предоставя П. Парижков в цитираната по-горе публикация, енциклопедията съдържа около 35 000 статии за понятия от различни области на знанието, латински и други изрази, биографии на български и чуждестранни обществени, политически и културни дейци, описания на селища и пр. Почти същата информация дава и А. Гергова (2004: 166). Както е отбелязано в предговора, работата по съставителството е продължила няколко години, а статистическите данни за България са според преброяването от 31 декември 1934 г. Авторите не издават никакви любопитни подробности от творческата си "лаборатория", само скромно отбелязват, че при всичките техни грижи вероятно и тяхната енциклопедия не ще е съвършена, но така и с всяко човешко дело и особено когато то е плод на колосален труд, на много енергия, знания, умения, способности.

Енциклопедията е богато илюстрирана с фотоси и рисунки на личности, предмети, растения, сгради, съоръжения, животни, апарати, машини, съдържа карти - исторически и географски, схеми, таблици с данни и събития и под. Полиграфското оформление е безупречно, издателството на Ст. Атанасов поема огромен финансов риск с това скъпо издание, но резултатът наистина е изключителен.

Появата на енциклопедията на книжния пазар на тогавашна цена 650 лв. е истинско събитие в културния живот на страната. Появяват се няколко положителни отзива. Така напр. Ст. Попвасилев пише в сп. "Родна реч", че съставителите - двамата братя Никола и Иван Данчови, първият писател, а вторият дипломат, "са вложили много грижи... за да направят тая обемиста книга от 1720 страници, добре издадена, с вкус редена и с умение съставена, колкото се може по-пълна, с точни сведения за лица, събития и пр." (Попвасилев 1936: 234). Ст. Коледаров в сп. "Славянска беседа" нарича братята "трудолюбиви книжовници", а трудът им е определен "като един от най-значителните приноси не само в нашата книжнина" (Коледаров 1937: 97). По-нататък той оценява енциклопедията като "истински богат справочник - угледен и удобен за всеки момент и за всеки интересуващ се" (Коледаров 1937: 98). "С тая пълнота и достоверност в цялото съдържание... Енциклопедията туря край на много спорове и колебания", заключава рецензентът (Коледаров 1937: 98). Редакционен коментар, изцяло положителен, помества и сп. "Природа", което по-специално се интересува от начина на представяне на природната наука (животни, птици, риби, минерални извори, природни богатства и пр.). Между другото в отзива се казва: "Трудове от подобно естество са сравнително рядко явление в книжнината даже на народи, които имат по-богато духовно наследство и по-щастлива историческа съдба... Българската енциклопедия е плод на няколкогодишен съвестен и упорит труд на хора, които с любов и познания са се заели с една нелека и отговорна работа. Българска енциклопедия е издържан във всяко отношение книжовен труд" (Природа 1937: 16).

Изнасяйки подробности за рецепцията на енциклопедията, Г. Слабакова, бившата уредничка в Историческия музей - гр. Чирпан, прави следното заключение: "Синовете на Георги Данчов, наследили всичко ценно и добро от бащината дарба и характер, получили възможност да го обогатят и доразвият, постигат онази висота в творческата изява, която непрекъснатата борба с лишенията и недоимъка прави недостижима за баща им. Това тяхно голямо постижение наистина представлява един синовен дар пред паметта, пред творческия и житейски подвиг на техния именит баща" (Слабакова 2012).

Веднага след излизането на енциклопедията Братя Данчови започват да работят по нейното евентуално преиздаване, като продължават да събират материал, правят собствени проучвания, уточняват дати и събития. Именно във връзка с работата по преиздаването на енциклопедията през 1940 г. Никола Г. Данчов попада на оригиналните Ботеви документи и на неговото тефтерче, които веднага прави достояние на обществеността с публикацията си във в. "Зора". Войната осуетява намерението на авторите и издателството. След обществено-политическите промени през 1944 г. в България става все по-невъзможно да се планира преиздание. Нещо повече - постепенно достъпът на читателите до енциклопедията става все по-труден. Книгата се превръща в библиографска рядкост и истинска легенда заради мълчанието, което я обгръща. Къде от потребност, къде от просто любопитство тя се чете скришом, ползва се, но не се цитира. Интересът към нея, но вече от историко-библиографска гледна точка, се възроди след промените в страната през 1989 г. Почти едновременно три български издателства я преиздадоха фототипно, като и в трите случая по комерсиални подбуди разделиха съдържанието в два тома, с което нарушиха първоначалния замисъл на авторите. Става дума за фототипните издания на: 1. Издателство "Медицина и физкултура" (София, 1992); 2. Издателство "Маг-77" (Пловдив, 1993); 3. Издателство "Елпис" (В. Търново, 1993).

Като известна компенсация за това, че енциклопедията не се преиздава, двамата съставители са включени в творческия колектив от автори, редактори, сътрудници и служители, наброяващ на моменти 1500 души (!), който се сформира към създадената през 1955 г. служба към БАН "Българска енциклопедия" със задачата да подготвя и издава енциклопедии и друга енциклопедична литература. Двамата братя участват в подготовката на петтомната Кратка българска енциклопедия (София, 1963-1969): Иван Г. Данчов е отговорен редактор (заедно с Ив. Чуруков) на първия том, а Никола Г. Данчов е посочен в списъка на авторите, подготвяли статиите в разделите "История и философия", "Литература, езикознание и етнография". Включването им може да се дължи и на това, че енциклопедията им вероятно е влязла като градиво при подготовката на новите академични издания.

Езикови бележки, обзори и рецензии

В различни справочни и библиографски източници се посочва, че двамата братя, особено Никола Г. Данчов, развиват много активна публицистична дейност, като излизат и с публикации по езикови въпроси, в които ратуват за чист и богат български език и водят борба с чуждиците и езиковото чуждопоклонство. За съжаление тази им дейност не е описана пълно, нито пък е направена що-годе пригодна за използване библиографска справка на публикациите. Това, до което аз успях да се добера, ползвайки някои библиографски издания и след това сверявайки данните със самите публикации, както и извършвайки собствено проучване, го представям по-долу с надеждата, че аз или друг след мене ще продължи издирвателската работа. Тя е твърде главоболна, защото е свързана с внимателен преглед на периодичния печат за дълъг интервал от време, при това, както става ясно, много често братята публикуват и под псевдоними или дори съвсем анонимно.

Ето един достоверен списък на публикациите, до които съм успял да се добера. Както вероятно ще забележи читателят, по-голямата част от бележките и рецензиите са публикувани във в. Литературен фронт. Този факт потвърждава написаното в Кратки бележки (1960: 16), че от 1954 г. двамата братя сътрудничат на "Литературен фронт" със статии по езикови въпроси, в които ратуват за опазване чистотата и богатството на родния ни език.

ЕЗИКОВИ БЕЛЕЖКИ

1. Ив. и Н. Г. Данчови. За чист, правилен, звучен и ясен български език. // Литературен фронт, № 12, 25.03.1954.

[Части: Бурен; Пищен; Микроязовир; Прекрасни машини.]

Отзив за публикацията: Тодор Павлов. И за граматично правилен, и за поетично красив български език. // Литературен фронт, № 16, 22.04.1954.

2. Ив. и Н. Г. Данчови. За богат, правилен, звучен и ясен български език. // Литературен фронт, № 13, 01.04.1954.

[Части: Продукция; Поемам обещание; На основата на...; Различни и разни; Авария или Повреда.]

3. Ив. и Н. Г. Данчови. Българизирам. [Бележки за езика.] // Литературен фронт, № 39, 30.09.1954.

4. Ив. и Н. Г. Данчови. Спектакъл. [За богата, ясна и правилна българска реч.] // Вечерни новини, № 238, 08.10.1954.

5. Ив. и Н. Г. Данчови. Асортимент. [За чиста, правилна и ясна българска реч.] // Вечерни новини, № 287, 04.12.1954.

6. Иван и Никола Г. Данчови. Да пазим родния си език! // Литературен фронт, № 47, 24.11.1955.

7. Ив. и Н. Г. Данчови. Правопис - разнопис! // Литературен фронт, № 14, 05.04.1956.

[За разминаванията в правописа на някои думи между Речника на съвременния български книжовен език. T. І: А-К. София: БАН, 1955, и Правописен речник на българския книжовен език. Съст. Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков. Трето преработено официално изд. София, 1954.]

Кратък коментар на критиката: Л. Андрейчин. Огнище на езикова наука и култура. // Литературен фронт, № 31, 02.08.1956.

8. Ив. и Н. Г. Данчови. Да пазим богатството и чистотата на езика си! І. // Литературен фронт, № 25, 21.06.1956.

9. Ив. и Н. Г. Данчови. Да пазим богатството и чистотата на езика си! ІІ. // Литературен фронт, № 28, 12.07.1956.

10. Ив. и Н. Г. Данчови. Да пазим богатството и чистотата на езика си! ІІІ. // Литературен фронт, № 32, 09.08.1956.

11. Ив. и Н. Г. Данчови. Да пазим богатството и чистотата на езика си! ІV. // Литературен фронт, № 33, 16.08.1956.

12. Ив. и Н. Г. Данчови. Да пазим богатството и чистотата на езика си! V. // Литературен фронт, № 49, 05-06.12.1956.

13. Ив. и Н. Г. Данчови. Езикът в търговията. // Социалистическа търговия, 1956, № 10, стр. 34-35.

14. Ив. и Н. Г. Данчови. Езикови бележки. // Литературен фронт, № 33, 18.08.1960.

[Части: Хеликоптер, вертолет, въртолет; Влакови композиции; За сметка на...]

15. Ив. и Н. Г. Данчови. Институт за... // Литературен фронт, № 43, 27.10.1960.

РЕЦЕНЗИИ

1. Н. Г. Данчов. Непростими грешки в един учебник по български език. // Литературен фронт, № 54, 24.12.1953.

[За: М. Фридманов, Д. Тончев, проф. д-р Л. Андрейчин. Български език. За ІV клас на общообразователните училища. София, 1953.]

2. Иван и Никола Г. Данчови. Българският език на сп. "Български език". // Литературен фронт, № 30, 29.07.1954.

Отговор на критиката: От Редакцията [на сп. "Български език"]. За веща и справедлива критика. // Български език, 1954, № 3, стр. 299-300.

3. Иван и Никола Г. Данчови. Бележки върху "Речник на съвременния български книжовен език". // Литературен фронт, №2, 13.01.1955.

[За: Речник на съвременния български книжовен език. Гл. редактор акад. Стоян Романски. Свезка първа А-ВЪЗСЛАБИЧЪК. София: Българска академия на науките, 1954.]

4. Ив. и Н. Г. Данчови. Недостатъци, които смайват. // Литературен фронт, № 51, 22.12.1955.

[За: Правописен речник на българския книжовен език. Съст. Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков и Ст. Стойков. Трето преработено официално издание. София: Държавно издателство "Народна просвета", 1954.]

Това, което прави впечатление, е, че всички публикации, с изключение на първата рецензия, са подписани от двамата автори. Нека да обърнем внимание и на това, че изпълненият с полемичен дух и критика призив на авторите за "чист, правилен, звучен и ясен български език" (№ 1 от първата част на списъка) предизвиква дори Тодор Павлов да вземе отношение по повдигнатите въпроси. Обзорният материал (№ 2 от втората част на списъка), както и следващите две рецензии, които доста болезнено засягат академичната общност, са силно критични, но професионално подготвени. Няма и следа от опитите, които по онова време са честа практика, критиката да се идеологизира, като се търсят най-често мними идеологически недостатъци на някои издания.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрейчин 1945: Правописен речник Хемус на българския книжовен език. Съставил по официалния правопис от 1945 год. д-р Л. Андрейчин. София: АД за книгопечатане и издателство "Хемус", 1945.

Андрейчин, Въгленов 1974: Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език. Съставили Л. Андрейчин и М. Въгленов. София: Наука и изкуство, 1974.

Богданов 1961/1989: Богданов, Иван. Речник на българските псевдоними. Трето основно преработено и допълнено издание. София: Държавно издателство "Д-р Петър Берон", 1989 [1. изд.: 1961].

Богданов 1966: Богданов, Иван. Българската литература в дати и характеристики 817-1965. София: Народна просвета, 1966.

Богданов 1983: Богданов, Иван. Тринадесет века българска литература. Част І. Стара българска литература. Литература на Възраждането. 681-1878. Част ІІ. Нова българска литература. 1879-1981. София: Наука и изкуство, 1983.

Бръзицов 1976: Бръзицов, Христо Д. Български книгоиздатели. София: Български писател, 1976.

Буров 2011: Буров, Стоян. Правописните речници на Стоян Романски. // Проф. д-р Върбан Вътов. 70 години. Юбилеен сборник. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2011.

България 1981: Енциклопедия "България". Т. 2. София: Издателство на БАН, 1981.

Гергова 2004: Гергова, Ани. Българска книга. Енциклопедия. София: Пенсофт, 2004.

Данчов 1960: Данчов, Иван Г. Георги Данчов. Биография. // Нашето минало. Бюлетин на музейния съвет при музеите. Чирпан, 1960, бр. 1 (4).

Данчов 1923а: Данчов, Никола Г. По правописа. // Епоха, № 381, 02.11.1923.

Данчов 1923б: Данчов, Никола Г. По правописа. Да, долу филолозите! // Епоха, № 390, 14.11.1923.

Данчов 1940: Данчов, Никола Г. Неизвестни досега Ботйови реликви. // Зора, № 6291, 02.06.1940.

Д. Б. 1936: Д. Б. [Отзив] Д. П. Койчев. Български правописен речник. София, 1936. // Родна реч, ІХ, май 1936, № 5.

Жечев 1976: Жечев, Николай. Бележки. // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том 3. Под редакцията на Н. Жечев. София: Български писател, 1976.

Жечев 1999: Жечев, Николай. Уводни думи. // Личният бележник (тефтерчето) на Христо Ботйов. Факсимилно издание с разчетен текст и коментар. София: Пигмалион, 1999.

Жечев 2010: Проф. Николай Жечев: "От Ботевото документално наследство са останали твърде малко автентични материали". [Интервю на Р. Георгиева за Ботевото документално наследство за агенция "Фокус".] // <http://bkks.org/forum/index.php?topic=2536.0> (23.11.2013).

Койчев 1936: Български правописен речник. Съставил Д[осю] П. Койчев. Със съдействието на Ст. П. Василев. София: Книгоиздателство "Казанлъшка долина", 1936.

Коледаров 1937: Коледаров, Стоян. [Рецензия] "Българска енциклопедия" - Н. Г. Данчов и Ив. Г. Данчов, София. Книгоиздателство "Ст. Атанасов", 1936. // Славянска беседа, І, 1937, № 2.

Котларевски 1912: Котларевски, д-р Ст. Мл. [Стефан Младенов] [Рецензия] Н. Г. Данчов. Когато слънцето захождаше. Разкази. // Българска сбирка, ХІХ, 1912.

КБЕ 1964: Кратка българска енциклопедия. Т. 2. София: Издателство на БАН, 1964.

Кратки бележки 1960: [Без автор] Кратки бележки за братята и синовете на Г. Данчов. // Нашето минало. Бюлетин на музейния съвет при музеите. Год. ІІ. Чирпан, януари - февруари - март 1960, бр. 1 (4).

ЛФ 1958: Н. Г. Данчов на 80 години. // Литературен фронт, № 52, 25.12.1958.

ЛФ 1963: До др. Никола Г. Данчов. // Литературен фронт, № 51, 19.12.1963.

ЛФ 1964: Никола Г. Данчов [Некролог]. // Литературен фронт, № 20, 14.05.1964.

Мавров 1939/1951: Мавров, Благой. Френско-български речник. Второ основно преработено и допълнено издание. София: Държавно издателство "Наука и изкуство", 1951 [1. изд. 1939].

Марица 2010: Боян Ботйов, правнук на гениалния поет: "Защо преходът не роди Ботев? Май генетичният материал е лош". [Интервю на Хенриета Георгиева.] // Марица, 30.05.2010.

Минков, Пищялов 1940: Минков, Цветан, Пищялов, Л. Пълен правописник на българския език с речници. Практично помагало. София: Книгоиздателство Ив. Коюмджиев, 1940.

Москов 1976: Москов, Моско. За чист български език. София: Народна просвета, 1976.

Николов 1941/1947: Николов, Малчо. История на българската литература от Петка Славейков до Втората световна война. Трето преработено и допълнено издание. София: Книгоиздателство "Прогрес", 1947 [1. изд. 1941].

Нова зора 2012: Неизвестни досега Ботйови реликви. // Нова зора, 22/2012.<http://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4533:neizvestnidosega&catid=403:broi-22-2012&Itemid=123> (23.11.2013).

Парижков 2003: Парижков, Петър. Енциклопедичната традиция в българското книгоиздаване. // <http://www.lib.bg/dokladi2003/p_parijkov.htm> (23.11.2013).

Периодика и литература 1994: Периодика и литература. Т. 3. Литературни списания и вестници, смесени списания, хумористични издания (1902-1910). София: Академично издателство "Марин Дринов", 1994.

Попвасилев 1936: Василев, Стефан П. Българска енциклопедия. // Родна реч, ІХ, 1936, май, книга V.

Попвасилев 1939-1940: Василев, Стефан П. Нови френско-български речници. // Родна реч, ХІІІ, 1939-1940, № 1.

Правописен речник Хемус 1935: Правописен речник "Хемус" на българския книжовен език. Според официалния правопис от 1925 г. Четвърто подобрено издание. София: Хемус, 1935.

Природа 1937: Природните науки в "Българска енциклопедия". // Природа, 1937, кн. 5.

Пълен правописен речник б.г.: Пълен правописен речник на българския книжовен език. Според официалния правопис от 1925 г. Второ подобрено издание. София: Хемус, б.г.

Пълен правописен речник 1932: Пълен правописен речник "Хемус" на българския книжовен език. Според официалния правопис от 1925 г. Трето подобрено издание. София: Хемус, 1932.

Речник 1976: Речник на българската литература. Т. І: А-Д. София: Издателство на БАН, 1976.

Романски 1933: Романски, Стоян. Правописен речник на българския книжовен език. С посочване изговора и ударението на думите. София: Книгоиздателство "Казанлъшка долина", 1933.

Русинов 1985: Русинов, Русин. История на българския правопис. София: Идателство "Наука и изкуство", 1985.

Слабакова 2012: Слабакова, Ганка. Достойни синове. // Литературен свят, № 36, януари 2012. <http://literaturensviat.com/?p=49200> (23.11.2013).

Славянов 1947: Славянов, Н. Г. [Никола Г. Данчов]. Живото слово. Изкуство да се говори пред публика. София: Издава Стоян Атанасов, 1947.

Стандарт 2008: Още спорят къде е роден и загинал Ботев [Интервю на Руслан Йорданов с Боян Ботйов.]. // Стандарт, 5526/31.05.2008 <http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=234470> (23.11.2013).

Тенев 1997: Тенев, Драган. Тристахилядна София и аз между двете войни. София: Български писател, 1997. <http://www.omda.bg/public/biblioteka/dragan_tenev/stara_sofia_knigoizdatelstva.htm> (23.11.2013).

Теодоров-Балан 1923а: Теодоров-Балан, Александър. По правописа. Долу филолозите? // Епоха, № 386, 09.11.1923.

Теодоров-Балан 1923б: Теод[оров]-Балан, Александър. По правописа. Кой ще разреши правописния въпрос? // Епоха, № 398, 23.11.1923.

Хаджов 1923: Хаджов, Иван. За правописа. // Епоха, № 400, 26.11.1923.

© Стоян Буров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2013, № 12 (169)

Текстът е преработен и допълнен вариант на статията "Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на Братя Данчови". // Научни изследвания в чест на доц. д-р Иванка Попова-Велева. В. Търново: Ивис, 2013.