Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАМ, КЪДЕТО..., КАКВОТО...
Зениците са аквариуми...

Станислава Кирилова

web

Рисувам... Очите са окръглени повече от представите, нямам усещане, че тялото ми ще живее нормално... дишам с кожата си, усещам с дробове, въобще изключвам мисловната дейност... крайниците са панделки, ушите виждат... и се намирам в аквариум... аквариумът, в който са се превърнали зениците...

Когато дълго гледаш в слънцето, започваш да виждаш в бяло... там цветовете се претопяват, за да може после да изпъкнат в още по-ярък контраст...

Бял шлейф се стели по сцената, а върху него са постлани светлините от прожекторите... синьо, зелено и сребърно... искам да вярвам, че е било така, споменът изплува като неясно мъгляв сън, който би заинтригувал всеки последовател на Фройд...

Сънят... е сцена, белият шлейф се вдига малко по-рязко, отколкото позволява забавеният ми пулс, и отдолу се открива поляна без трева... големи, ярки цветя - розово, оранжево и зелено... прекалено ярки и интензивни спрямо предходната нежна белота... излизат едни странни същества, облечени в бяло, със закачени фенери на гърбовете, които осветяват лицата им в дъгообразна извивка... аз съм на високо, не виждам лица, картината е размазана, преди да фокусирам и телата да навлязат в контурите си... всичко е много бързо... появява се принц и принцеса в пелерини, които мисловно ме отвеждат в някоя китайска приказка, те са моите пътеводители, защото се появяват периодично във всяка сцена...

„Да подскачаш на мястото си...” е представлението, което гледам отново - това е сън... как попадам на място, което толкова адекватно съвпада с жизнената ми дейност... казах сън - картините, които подсъзнанието рисува вследствие на преживяното и най-вече изопачени от представите... срещата поражда невъзможни смеси, в които граници не само не съществуват, но не са и нужни... най-хубавото - всичко е реално... там, където реалността няма значение...

Цирк дьо Солей - на гости в моето съзнание, а в действителност в зала „Арена Армеец”. Представлението, с което те гостуват е „Saltimbanco” - първото представление на цирка - с превод „Да подскачаш на мястото си”. Това, което се вижда, се оказва, че не е това, което е, което, разбира се, е най-хубавото. Мисля да разкажа моя личен сън, изживян с отворени очи и извит гръбнак (не мисля да говоря за това, което е по замисъл, защото в това невербално изкуство красотата е в способността сам да създаваш живота на прекрасното). Като насън последователността няма никакво значение, всъщност никой не може да запомни целия си сън. Там интензивността на преживяването е толкова свръхестествена, че ми се вижда невъзможно да се проследи цялата нишка на случването...

И все пак... възприятието остава, като аромат от кибритена клечка - отваряш очи, не си сигурен кое как е всъщност, но аз нямам проблем да се откажа, както от сигурността, така и от същността... все пак всичко видяно ме разколебава в твърдостта на възприятията...

Разколебана в твърдостта си...? - имаме вяра, че някои неща са константни в живота, знаем кое е допустимо, поносимо и установено като нормален живот - както на тялото, така и на това вътре, да го наречем душа. Не мога да се отърва от усещането, че това „нормално” е сбъркало доста и е препънало толкова много мечти. Но някои успяват... гледането на това представление позволи да повярвам, че не сме затворени в ограничеността на тялото си и не сме вдълбали духа си в третото царство...

Колко красиво би било да се възпитават деца чрез гледане на подобни спектакли... причини: красота, хармония, развитие, мечти... защо толкова малко им се обръща внимание в момента?

Да погледнем към една реалност, която без притеснения заявява своята уникалност... нали всеки е уникален? Точно по този начин бих определила видяното - уникално, уникално, защото тялото изразява духа... а ако се загледаме, ще видим колко рядко е това явление вече...

Реализиран е стремежът на човека да лети... т.е. да надмогне себе си... и това, което прави, да е преди всичко красиво... ще се спра на най-красивите според мен моменти от представлението... на сцената излизат актьори, облечени в трика на зеброви ивици, но зебри, които сякаш са минали под дъга, която незнайно как се е пропукала и ги е заляла с всичките си цветове... тези хора трябваше да се изкачат по пилони... гледам и се изумявам на перпендикуляра, образуван от тази двойка тяло-пилон... изцяло изпънати тела се движат нагоре само чрез мускулите на ръцете... възможна ли е такава сила - да си изцяло изправен и да се придвижваш нагоре... нека излезем извън физиката... въпрос... отговор - незадоволителен...

С колко топчета можем да жонглираме наведнъж... да си представим - много... да определяме за другите е лесно... да го направим, е далеч по-различно... та един мъж в мастиленосин панталон и елече в същия цвят започва една по вида си „проста” игра... хайде, хайде, всички от деца сме виждали подобни изпълнения, но играта придобива по-сложен характер - мъжът, който започна с незначителен брой топчета, започна да прибавя още, и още, и още, а плюс това се изкачваше по една ниска стълба... топчетата се провираха между краката му, оттласкаха се от стълбите и отново се връщаха в ръцете му... а той - той се усмихваше, не гледаше в ръцете си... такива гледки ме изпълват с оптимизъм... защо придаваме такава тежест на „топчетата” в живота ни и защо, ограничавайки се само с няколко, сме изгубили усмивките си, а с избила пот по челата сме вперили поглед в тях... може би така пропускаме да забележим очите отсреща...?

Да продължим с очите отсреща... трудно е да се докоснем, забелязвам, че до безпределност сме се вкопчили във вътрешността си, заключили сме ръцете си плътно една в друга, а не знам защо си мисля, че ръцете са, за да се протягат... та да докоснем другия, да го изведем от него самия... клоунска работа сигурно ще чуя - и да, точно така... едно момче в къси черни панталонки и обърнат каскет изгражда реалност от въздуха, реалността продължи да си бъде въздух, но въображението изцяло се беше доверило на изградената от него местност, която се сменяше в зависимост от желанията му, а ние просто го следвахме... в един момент този мим-клоун реши да играе на топка с публиката, подхвърляше я, а този, който трябваше да му я върне, беше осветяван от прожектор... но това не стигна на „малкия” провокатор и той реши, че ще изкара някой на сцената... голям ужас... отиваш на представление, на цирк... а те извеждат на „бойната арена”... какъв срам... трудно се отказваме от зоната на комфорта, която дори и да ни ограничава, сме я възприели за по-доброто от това да живеем чрез опити... но, за радост, може би, защото по начало животът е прекрасен, един младеж от публиката се отказа от затъмнената си седалка и с радост откликна на поканата на този „хулиган”, повтаряше движенията му и магията се случи... възможно е да излезнем от себе си...

Няколко думи за доверието... бихте ли се качили на трапец, на голяма височина и оттам да се премятате, обръщате и въобще да хвърлите ръкавица в лицето на физиката? И още едно условие - не се качвате сам, а с още един - той се грижи за вас, вие за него... Бихте ли? Задавам този въпрос отново с уговорка - нека излезем от физическото... въпросът е за всеки ден, не по изключение... Две сестри близначки, облечени в сребристи трика, решават да докажат, че взаимовръзката между две тела е абсолютно възможна, синхронът е изумителен и ако си служа с думи, по-скоро с клишета, то е защото видяното остава като спомен, преживян в страната на феите - толкова си сигурен, че си бил там и дотолкова нямаш думи да го опишеш, че започваш да се притесняваш за психическото си равновесие... та тези две тела, които наистина по-лесно бихме повярвали, че са духове, се доверяваха едно на друго до такава степен, че най-естественото нещо след тяхното изпълнение беше да се обърнеш към този до теб и да се усмихнеш... думите нямат място, не са и нужни...

Опитах се да предам моя сън, който ме убеди, че светът е добър, че всичко прекрасно е възможно, че не са нужни думи да се разбираме, че сме ближни наистина, че красотата не е изцяло изопачена в пошлостта... не ни трябва много, за да живеем така, не ни трябва много, за да забравим, че можем да живеем така... може би това е балансът... може би има нужда от тези напомняния... играта има смисъл, само когато има и реалност...

 

Чакам щракването с пръсти...

 

Събуждам се, учудвам се, че съм права, където съм и... изпитвам известна болка в тялото, нещата си идват на мястото... студено ми е и треперя... очите ми са лупи и светът е уголемен и изпъкнал... кое е действително...? не искам да има отговор...

 

 

© Станислава Кирилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2012, № 4 (149)