ИЗ "ГРАНИЦАТА.
Част 1: Войната на справедливостта"

Станислава Цанева

web

13

Леон яздеше, мълчалив като призрак, и се стараеше да не поглежда зад гърба си. Струваше му се, че тази тактика, която бе възприел още след напускането на Константинопол, е единственият начин да оцелее. Вече не мислеше нито за мъртъвците от предишната война, нито за бедняците, които беше срещнал по пътя към Маркели. Всичко в него сякаш плачеше от отчаяние. Не разбираше защо и кога точно се е прекършил така. Все още нищо не беше решено, но вече бе развил психиката на пораженец. Непрекъснато се сещаше за майка си, за уютния си дом и за хилядите развлечения в родния град, които сега бяха недостъпни за него, и още повече се натъжаваше. Контрастът между предишния му живот и заобикалящата го действителност беше прекалено голям, за да успее да го понесе.

Териториите в непосредствена близост до Маркели бяха обезлюдени като след чума. Навярно българите се бяха постарали да създадат буферна зона между тяхната държава и Романия, преселвайки местните жители далеч на север или пък последните бяха избягали навреме в по-спокойни кътчета. Малкото останки от села, които срещаха по пътя си, бяха отдавна напуснати. Не се виждаха дори подивели кучета и котки. Само стърчащите руини от хижи и по-стабилни постройки издаваха, че някога тази земя е била цветуща и обитаема.

С приближаването на Хемус картината постепенно започна да се променя. И тук почти липсваха хора, но разположените им все по-нагъсто селища носеха пресни следи от живот. Очевидно Крум не беше излъгал и наистина беше изтеглил поданиците си, оставяйки по местата им само незначителни групички от старото население. Те обаче вече трудно можеха да се нарекат ромеи. Контактите със залелите Тракия пришълци ги бяха варваризирали до неузнаваемост. Едва ли бяха в особено добри отношения с българите, но със сигурност не бяха лоялни и към василевса. Освен това външността на повечето от тях издаваше силен славянски примес, което засилваше подозрителността на преминаващите войници. За щастие, никъде не се стигна до инциденти и армията със завидна бързина достигна до подстъпите на планината.

Чак сега започнаха истинските неприятности. Българите имаха обичай да преграждат и охраняват строго проходите и за да приспи бдителността им, Никифор беше принуден да прекара хората си през най-дивите и непроходими клисури. Преживяването беше кошмарно. Пътищата, доколкото ги имаше, бяха в окаяно състояние, което силно затрудняваше движението на обоза, а горите на места бяха толкова гъсти, че клоните изобщо не позволяваха да се види небето над тях. Войниците проклинаха неравния терен и късащите дрехите им храсталаци, нервничеха и изливаха лошото си настроение върху всичко наоколо, като се започнеше от майката на василевса и се завършеше с товарните животни.

Той вероятно чуваше ропота им, но се преструваше на неосведомен и упорито ги водеше напред към заветната цел. Беше твърдо решен да ликвидира присъствието на омразното българско племе на юг от Истрос и нищо не беше в състояние да го отклони от пътя му. Не можеше да разчита на пълна изненада, но ако успееше да заблуди Крум за маршрута си и да премине без сериозни загуби от северната страна на планината, малобройните укрепени лагери на кана нямаше да му устоят. Беше добре запознат с отбранителните съоръжения на Плиска и околните аули и не се опасяваше от изненади. Каквото и да бяха им подготвили варварите, те щяха да са равностойни не в полето, а в дебрите на вековните гори, които прекосяваха сега. Излезеха ли от зелената им клопка, войните му си гарантираха сигурна победа.

Преодоляването на планинските проходи обаче съвсем не беше лесно начинание. Една засада на такъв терен можеше да доведе до паника и много жертви, особено сред по-младите и неопитни войници от дружината на иканатите. Императорът им симпатизираше, но не си правеше илюзии за бойните им качества. Повечето бяха луди глави, при това недостатъчно обучени, и предпочиташе да ги щади, когато бе възможно. Точно затова беше изтеглил тагмата на Ставракий по-назад и беше увеличил разстоянието между разузнавателните отряди и основното ядро. Нямаше причини да жали ренегатите от авангарда. Макар да бяха приели свето кръщение от години, той продължаваше да се отнася към тях с недоверие и сдържано презрение. Продажността беше в кръвта на варварите и щом веднъж бяха предали своя род, нищо не пречеше да направят същото и с ромеите. Беше скептичен и към християнското им благочестие. Българите бяха прагматици по природа и рядко проявяваха верска всеотдайност. Те приемаха религията като средство за постигане на личните си интереси и се интересуваха повече от формата, отколкото от съдържанието й. Отдавна беше го установил и по тази причина беше особено предпазлив с тях. Възползваше се без колебание от услугите им, когато се налагаше, но винаги с резерви. Този път обаче трябваше да признае, че те вършеха работата си добре. Нито един вражески войник не се изпречи на пътя им, докато се намираха в южното подножие на Хемус. Вероятно Крум беше съсредоточил главните си сили при някой от най-често използваните проходи недалеч от Маркели, а когато най-после бе разбрал грешката си, вече беше безвъзвратно закъснял.

Първият български отряд се появи, едва когато цялата армия на ромеите, включително спомагателните части, бе преминала планината. Изтеглени в средата на колоната, иканатите все още не забелязваха наближаващия противник и затова сигналът на тръбачите, последван от устна заповед да спрат, сериозно ги изплаши. Застанал по случайност близо до един от командирите си, Леон не можа да се стърпи и напрегнато попита:

- Какво става? Да не са ни преградили пътя?

Мъжът снизходително се усмихна.

- Не е толкова страшно, колкото ти изглежда. Изкарали са няколко орди да ни стреснат. Нищо сериозно, не са повече от десет-петнадесет хиляди. Мисля, че дори няма да се наложи да се намесваме.

Веждите на младежа се извиха от учудване.

- Няма да ни се наложи да се намесваме ли? Нали би трябвало да бъдем в предните редици? За какво са ни готвили толкова време, ако не за това?

- Спокойно, момче. Ще разполагаш с достатъчно възможности да изложиш живота си на риск. Не е нужно да бързаш.

Леон засрамено наведе поглед. Изобщо не гореше от желание да бъде улучен от вражеска стрела още при първата си битка. В същото време обаче се чувстваше гузен, че ще трябва да чака като страхливец на безопасно разстояние, докато други хора поемат удара върху себе си. Изглежда събеседникът му разбра това, защото веднага поясни:

- Не се притеснявай, и на нас няма да ни се размине. Сигурно ще ни пуснат, веднага щом обърнат гръб и ще трябва да ги накараме доста да потичат, а това е много по-голямо изпитание от сблъсъка гърди в гърди. Те обичат да си служат с привидни отстъпления и може да стане напечено. Не го забравяй, когато ги подгониш.

Младежът кимна пестеливо. Думите бяха излишни, още повече че само на петдесетина крачки от тях вече се разнасяха цвилене на коне и бойни викове.

Всичко стана за броени минути. Внушителната ромейска армия бе посрещната от малоброен, но добре обучен и всеотдаен български отряд, който не отстъпваше по кавалерийска подготовка и въоръжение дори на императорската гвардия. Очевидно Крум най-после бе успял да се добере до информация за пътя на ромеите и сега изпращаше срещу тях най-отбраните си войни. Това бяха хора с опит, които в никакъв случай нямаше да се огънат под влияние на страха. От пръв поглед личеше, че владеят до съвършенство занаята си и това им даваше заслужено самочувствие. Липсваше им обаче достатъчна численост, за да удържат за дълго напора на Никифор. Те се биеха със самоотвержеността на спартанци, но и с ясното съзнание, че ако спешно не им бъде изпратено подкрепление, ще бъдат обречени. И противниците им го знаеха, затова бързаха да приключат нещата преди към елитната част да са се присъединили още български дружини.

Гористият терен не позволяваше на иканатите да наблюдават развитието на самата битка. За сметка на това, нищо не им пречеше да улавят всеки звук и ехото от буковите стволове още повече увеличаваше и без друго нарасналото им напрежение. Непрекъснато очакваха сигнал да се включат в сражението и когато това се случи, всички се втурнаха с ревностното единодушие на новобранци. Никой вече не се пазеше и не мислеше за себе си - копнееха само да се докажат и да бъдат първи в боя. Уплахата им се бе стопила като пролетен сняг, за да отстъпи място на жаждата за слава и мъст. Бащите им бяха претърпели достатъчно поражения от варварите, време бе българите да почувстват, че е дошъл краят на десетилетната им доминация.

Кръвта шумеше в ушите на Леон. За първи път, откакто се беше включил в армията, у него се бе пробудил инстинктът на хищника. Стиснал здраво юздите на Арион, той се носеше по неравната пътека в преследване на последните оцелели врагове и оглеждаше с ястребов поглед дали не може да порази някого от тях с меча си. Всъщност наистина нямаше много работа. Другарите му от ударните отряди вече бяха успели да се справят с по-голямата част от Крумовите войни, а останалите благоразумно се опитваха да потърсят убежище по стръмните планински скатове, за да спасят живота си и при възможност да организират ново нападение. Тук-таме все още се мяркаха изолирани групички, които вяло се съпротивляваха, но и те бяха на крачка от отчаяното бягство. Канът се беше провалил. Въпреки безспорните си качества, хората му не бяха успели да се справят със задачата си и сега всичко трябваше да се реши в непосредствена близост до Плиска. Оттук нататък ромеите се нуждаеха само от едно - да бъдат достатъчно бързи и безпощадни, за да се възползват напълно от постигнатата днес победа.

Имаха всички условия за това. Навсякъде из редките храсталаци и ширналото се пред тях открито пространство, където бе решен изходът на сражението, се търкаляха трупове на хора и коне. Те лежаха в грозни, застинали пози или потръпваха в последни конвулсии, но младежите от корпуса на Ставракий бяха прекалено възбудени, за да се трогнат. Постигнатият успех ги беше опиянил. Окрилени от него, те се поздравяваха и прегръщаха, изтъкваха заслугите си, смееха се и често-често поглеждаха към императора, който със стегната походка обикаляше бойното поле, за да отчете постигнатите резултати. Не бяха изиграли най-важната роля в битката, но бяха дали всичко от себе си и естествено очакваха похвала.

Напълно логично първият, който ги поздрави, беше младият син на Никифор Геник. Той умееше да печели приятелите си и не пропусна да обходи всеки от тях поотделно, за да изрази благодарността и възхищението си. В думите му може би се съдържаше известна доза куртоазия, но поощрението беше безусловно необходимо на момчетата от отряда. За цялата тагма това беше първо участие във военни действия и вероятно след бурната еуфория някои щяха да бъдат навестени от кошмари и призраци. Отвратителните гледки, които ги заобикаляха, скоро щяха да се превърнат в ежедневие и имаше риск нервите на по-слабохарактерните да не издържат. Засега това беше далечна опасност, но тя в никакъв случай не трябваше да бъде подценявана и за да намали потенциалните рискове, съимператорът побърза да ги събере и отведе на по-спокойно място за почивка, оставяйки мъртъвците на мародерите от спомагателните отряди. Остатъкът от деня премина в построяване на лагер, нощта - в празнуване и песни, а на сутринта ромеите с ускорен ход нахлуха в самото сърце на ранената България.

14

Първото село, до което достигнаха, беше изоставено. Хората, вероятно предупредени за пристигането им от избягалите Крумови войници, се бяха изнесли набързо, без да вземат почти никакъв багаж. Добитъкът стоеше затворен в оборите, а в някои къщи дори откриха забравени в огнищата гърнета с храна и изгорели до въглен хлябове. Това беше добре дошло за най-бедната част от ромейската армия. Без да губят време, леко въоръжените пешаци се пръснаха из скромните хижи и землянки и грабежът започна. Нито един що-годе ценен предмет не убягна от тяхното внимание. По-пъргавите даже успяха да обиколят дворовете и да изловят домашните гъски и кокошки. Други изкарваха воловете и овцете и ги предаваха на войниците от обоза. Неписано правило беше ресурсите от похитената земя да се използват преди собствените запаси. За не повече от половин час цялото имущество на българите беше отмъкнато за лична или обща употреба и от селото останаха само купища смет и изтърбушени сгради, които хората на Никифор подпалиха на тръгване от няколко места.

Така започна победният им поход. Навсякъде се разиграваше една и съща сцена - те ограбваха опразнените домове, на които се натъкваха по пътя си, и предаваха ненужното на огъня. Постепенно обаче настъпи пресищане, което се изроди в безсмислено разхищение. Вече не си правеха труда да прибират домашните птици и свинете, а направо ги колеха или запалваха постройките, без да разтворят портите и да оставят на животните възможност за спасение. Поведението им беше недопустимо и дори позорно за хора, които претендираха да се наричат християни, но скоро и тези развлечения престанаха да задоволяват войниците, които започнаха да си измислят нови жестоки игри. Особено популярни станаха садистичните начини за убиване на работния добитък. Прерязването на жилите беше метод, познат още от древността и често се прилагаше, когато воловете и конете рискуваха да станат плячка на противника, но на никого досега не беше хрумвало да дере ремъци от хълбоците на живи животни и да ги обрича по този начин на бавна и мъчителна смърт. Естествено, това не се харесваше на всички. Много от стратиотите - добри стопани, откъснати насила от родните си места, се възмущаваха от безобразията на другарите си, но императорът мълчаливо поощряваше издевателствата и те бяха безсилни.

Успоредно с това ромеите унищожаваха и цялата реколта на българите. Те хвърляха факли в непожънатите ниви, изсичаха овощните дървета и разграбваха складираните в хамбарите храни. Никой не им се противопоставяше. Армията на Крум, която със сигурност не беше пострадала толкова сериозно от разгрома на елитната част при прохода, сякаш бе потънала вдън земя.

На втория ден от преминаването на Хемус войните на Никифор най-после достигнаха ненапуснато селище. Малко и неукрепено, то по никакъв начин не можеше да окаже съпротива на ромейските щурмоваци и още с навлизането им в тесните проходи между къщите, се разрази безмилостно клане. Писъците на обезумелите от ужас местни жители, които бягаха и се криеха, където им видят очите, настърви и част от иканатите и те с готовност се включиха в гонитбата. Замръзнал на седлото, Леон стоеше и с погнуса наблюдаваше действията на приятелите си. Не беше убеден противник на кръвопролитията, но тук нямаха пред себе си войници, а изплашени жени, деца и старци, които отчаяно се опитваха да спасят живота си. Убийството им с нищо не се различаваше от вандалските прояви и изтънчените мъчения над животните в изоставените села. Такива занимания не бяха основание за гордост и не можеха да донесат прослава на никого. Но най-отвратителното беше, че почти всички, които като него предпочитаха позицията на зрители, се радваха на чудовищния спектакъл и дори посрещаха с аплодисменти "подвизите" на преследвачите. Отвсякъде се носеха смехове, ръкопляскания и шеговити коментари, сякаш случващото се в момента не беше реалност, а добре устроено представление на Хиподрома. Стомахът му се сви от нервни спазми. И преди беше отбелязвал с горчивина варварското поведение на бойните си другари, но това, което демонстрираха сега, минаваше всякакви граници. Те избиваха хората така, сякаш бяха плъхове или зайци и го правеха не за самозащита, а за да задоволят някаква своя извратена потребност да причиняват болка и да рушат. Не ги беше страх нито от Бога, нито от общественото мнение. А и как можеха да се боят, когато самият василевс гласно изразяваше възторга си от тях? Естествено беше да са доволни от себе си и да се надпреварват в творенето на зло.

Касапницата приключи така бързо, както и започна. Никифор Геник не желаеше да взема пленници и даде ясно да се разбере, че държи нито един жител на селото да не избегне смъртта. Беше толкова уверен във възможностите на армията си, че изобщо не мислеше за евентуално отмъщение от страна на Крум. За него българите не бяха човешки същества. Те бяха паплач, която трябваше да се изхвърли по-далеч от ромейските предели, за да не пречи на Империята да си върне контрола над загубените още по времето на Ираклидите провинции. Хората от нападнатото село не бяха военни, но ако пощадеше жените и децата днес, след десет-петнадесет години щеше да се изправи пред нова орда отмъстители, готови да опустошат държавата му чак до Дългата стена¹. Не можеше да си позволи да проявява милосърдие. В тоталната война, която водеше, нямаше място за сантименти и никой не биваше да остава чист. Нуждаеше се от войници, не от моралисти и проповедници. Изобщо не го вълнуваше през колко трупове трябва да мине, за да реализира плана си. Важното беше, когато сблъсъкът приключи, българите да са заличени и физически, и като спомен и колкото повече жестокост проявяваха неговите подчинени, толкова по-бързо щяха да се решат нещата. Това изискване, което се повтаряше на всяка крачка, развърза ръцете на всички, които се отличаваха с природно безсърдечие и диващината им скоро надмина дори тази на хуните.

Надушили миризмата на кръв и пожарища, обитателите на все още недостигнатите села бързаха да намерят укритие в непроходимите лесове и в планините, но не винаги успяваха да изпреварят събитията. В повечето случаи те ставаха лесна плячка на ромейските мечове, а останалото се довършваше от глутниците безстопанствени кучета, мършоядните птици и плъховете. Доста от младежите, които не бяха свикнали с тази страна на военния живот, я понасяха зле. Те пребледняваха още щом достигнеха до някое нападнато селище, олюляваха се на седлата и с мъка се удържаха да не повърнат. Други, стараейки се да се покажат храбри, се гавреха с труповете и засипваха с подигравки онези, които се гнусяха да постъпват като тях. Понякога обаче гледката беше прекалено разтърсваща даже за най-дръзките…

Придвижваха се по една от кривите улички на поредното опустошено село. Мъртъвците тук бяха необичайно многобройни. Телата на първите се търкаляха още в подстъпите му, а загиналите в чертите на самото селище бяха накамарени толкова нагъсто, че почти нямаше откъде да се мине.

Смръщил лице в отвратена гримаса, Леон се опитваше да избегне досега с тях, но на места Арион все пак трябваше да стъпи отгоре им и под копитата му глухо изпращяваха кости. Сърцето на господаря му се свиваше при този звук. Непрекъснато трепереше, че някой от търкалящите се пред него хора може да не е доубит и да изпищи от болка. Внезапно се сепна и дръпна юздите на жребеца, за да спре неравния му ход.

Точно на две крачки от тях се беше проснала млада жена с полуоголени гърди. Тя лежеше по хълбок с широко отворени, вперени в Леон очи, а в гърлото й зееше огромна рана от меч или войнишки нож. Тялото му конвулсивно се разтърси. Изплаши го не толкова видът на мъртвата - през последните няколко дни беше видял достатъчно изклани българи, колкото онова, което лежеше под протегнатата й за прегръдка ръка. То вече трудно можеше да се нарече дете. Доколкото успяваше да съди по дребничкото му телце, не беше на повече от една и половина-две години. Абсолютно невъзможно беше да се определи полът му, тъй като главичката му бе смазана до неузнаваемост. Някой от придвижващите се напред щурмоваци беше разбил черепа му в близката стена, която още носеше следи от мозък и кръв, а после хладнокръвно беше ликвидирал и притеклата се на помощ майка. Силите й бяха стигнали само да простре за последен път десница над рожбата си и да застине така като живо обвинение към всички прекрачващи трупа й християни.

Много от тях не бяха се впечатлили и смело бяха газили отгоре й. По главата и тялото й личаха десетки следи от копита и нозе. Безсрамието им му се струваше кощунствено. Религията и народностната принадлежност бяха важни, но не всичко се изчерпваше с тях. Имаше нещо друго, общо за цялото човечество, което те упорито не искаха да разберат. Нормално беше да постъпват по този начин, след като василевсът отказваше да погребе дори своите мъртви, за да не губи време, но това не беше оправдание. Защото отвъд етноса, езика и вярата съществуваха вечни закони и истини, неподвластни на капризите на управниците и той най-после беше го прозрял. Вече приемаше по доста по-различен начин напътствията на баща си. С годините Йоан беше натрупал мъдрост и опит, чиито измерения започваше да разкрива едва сега - в екстремалната обстановка на войната.

Ръцете му опънаха почти до болка поводите на Арион и го накараха да замре в очакване. Тялото на жената беше проснато напреки и заемаше почти цялата улица, но беше твърдо решен да намери път покрай него. Знаеше, че в момента задържа част от другарите си. Въпреки това не изпитваше и капка притеснение. Точно зад гърба му беше Димитрий, но даже той - обикновено толкова циничен и груб, не смееше да му отправи забележка. Попляска гальовно шията на жребеца, за да го успокои, и тихичко му каза:

- Хайде, Арион, хайде, момчето ми, да тръгваме. Полекичка!

Отговори му привично пръхтене. После животното внимателно повдигна копито и направлявано умело с думи и крака от господаря си, премина покрай майката с детето, без да ги засегне. Извит леко настрани, за да не се удари в окървавената стена, Леон напредваше бавно и със задоволство усещаше как Димитрий съсредоточено повтаря маневрите му. Не размениха нито дума, но и на двамата им олекна, когато най-сетне напуснаха осеяните с мъртъвци улици и излязоха в полето. За първи път от началото на кампанията не изпитваха гордост, че са гвардейци от дружината на иканатите.

15

Убитата жена преследва цяла нощ Леон в сънищата му. Не можеше да се отърси от натрапчивия й поглед и изкривената в предсмъртно страдание уста. Поне десет пъти се стряска и пак заспива, за да потъне в нов кошмар. Полегнал близо до него, Димитрий бодърстваше. Явно случилото се днес се бе оказало сериозно изпитание за съвестта му и сега не смееше да затвори очи. Доста време мълчаха и се преструваха, че не забелязват какво ги мъчи от сутринта. Накрая тъмнокосият младеж не издържа и прошепна:

- Леон? Спиш ли?

Приятелят му задържа дъха си за миг.

- Не спя - изговори несигурно след кратка пауза. - Какво, и ти ли не можеш?

- Изобщо не съм опитвал.

Синът на патрикия Йоан отново забави думите си. Трудно му беше да намери най-точното определение на това, което чувстваше.

- Понякога си мисля, че тук не е за нас - измърмори накрая. - Все пак, и за касапин се иска известен талант.

- Да - със свойствената му насмешливост се съгласи Димитрий. - Тежък занаят е, нали? Не е за всеки.

Леон му хвърли бърз поглед през рамо. Признанието напираше на устните му, но не се решаваше да го изрече. Вместо това въздъхна и пак се отпусна на хълбок. Имаше нужда от почивка, макар че беше малко вероятно да заспи без повече сънища. В съзнанието му гъмжеше от опасни, еретични мисли, които изречени на глас, със сигурност щяха да му докарат смъртна присъда. Все повече се отвращаваше от службата си в тагмата. Земята, за която се сражаваха в момента, не беше тяхна земя. Може би беше означавала нещо за дедите им, но не и за тях. Тя принадлежеше на народа, който се опитваха да изкоренят насила. Проблемът беше, че онези, с които се сблъскваха, откакто бяха преминали планината, нямаха нищо общо с обрисувания им предварително демоничен образ. Не можеше да общува с местните жители, но все пак долавяше достатъчно подробности, за да започне да им съчувства. И тук хората обичаха родния си край, трепереха за близките си и се бояха от болката и смъртта. Майките в България бяха не по-малко жертвоготовни от неговата майка и децата се раждаха също така невинни, както навсякъде по света. Какво право имаха тогава да играят ролята на съдници и да ги избиват? Непрекъснато ги убеждаваха, че това е техен християнски дълг. Забравяха обаче, че злото поражда зло и насилието - насилие и че всички, погубени в разгромените села, имат свои близки и сънародници, готови да излеят яростта си върху беззащитните ромеи от южната страна на границата. Каквито и амбиции да демонстрираше Никифор Геник, това беше война без начало и без край и случващото се сега беше само епизод от една вечна, неумолима поредица. Не можеха да решат конфликта със силата на оръжието. В най-добрия случай щяха да спечелят едно-две спокойни десетилетия преди неизбежния крах.

Така и не разбра кога точно е заспал. Събуди се в отвратително настроение. Главата го болеше като след бурен запой и изобщо не му се качваше на седлото. Раздвижи криво-ляво скованите си мускули, но не докосна раздадената им закуска. Имаше странното предчувствие, че днес им предстои нещо наистина важно, а винаги, когато беше под напрежение, предпочиташе да не се товари с храна.

Не се излъга. Слънцето не беше успяло още да вдигне утринната роса, когато разузнавателните отряди докладваха, че недалеч от тях се намира многобройна българска войска. Вестта за появата й веднага наелектризира атмосферата в ромейския лагер. Притеснението от предстоящото сражение се примесваше с пресни спомени за удържаната победа и с мечти за още по-изразително надмощие, умело подклаждани от командирите. Никифор нямаше опит като военачалник, но беше подбрал добре помощниците си. Повечето бяха ловки манипулатори, школувани с години, и за тях не представляваше трудност да превърнат желанието за успех във върховна цел за всеки боец. И гвардейците, и редовите войници, и хората от спомагателните отряди копнееха само за едно - да се изправят отново срещу варварите, за да им покажат категорично кой ще диктува положението в оспорваните земи.

Сблъсъкът обаче се забави. Изглежда българите не се решаваха да нападнат първи и предпочитаха изчаквателната позиция. Строени под разветите си знамена, християните напредваха предпазливо по черния път, заобиколен от туфи пелин, високи бодили, див овес и златисто-жълт лопен, но насреща им не се задаваше никой. Навярно противниците им се опасяваха, че няма да разполагат с достатъчно сили да отразят удара им и разчитаха, че в случай на нова загуба ще могат лесно да се подслонят в столицата си, която според ромейските съгледвачи беше на по-малко от два часа път. Това повдигна още повече духа на настъпващите Никифорови войни. Винаги беше приятно да чувстваш страха на враговете и да съзнаваш превъзходството си.

После те видяха българите, строени сред обширното поле, в центъра на което беше разположена Плиска, и настроението им съвсем се повиши. Защото армията, която Крум беше изкарал срещу тях този път, нямаше нищо общо с калените войни от прохода. Това беше опълчение, събрано набързо - с лошо въоръжение, с недостатъчна физическа подготовка и без здрава спойка между отделните отряди. На всичкото отгоре над половината се състоеше от пехота, а лишени от коне, българите бяха почти безпомощни. Наистина, броят им не беше за подценяване - вероятно наближаваха петдесет хиляди, но и така отстъпваха по численост на ромеите.

Боят започна по всички правила на военното изкуство. Най-напред се задействаха леката пехота и конница на императора, които обсипаха противника с град от камъни и стрели. Българите им отвръщаха, доколкото могат, но в същото време бавно отстъпваха по посока на мяркащия се зад гърбовете им землен вал, ограден с дълбок ров и укрепен в долната си половина с плътно наредени плочести камъни. Това сериозно притесни стратезите. Те бяха разучили на теория фортификациите на Плиска, но не подозираха, че ги очаква насип с толкова внушителни размери, нито пък бяха наясно на какво ще се натъкнат след преминаването му. Опасенията, че отвъд дебнат още вражески орди, водени от оцелялата Крумова гвардия, ги накараха да изоставят първоначалния си замисъл и да заповядат незабавна атака.

Иканатите едва изчакаха зова на медните тръби, за да се хвърлят в предните редици. Миналия път бяха останали в сянка, но сега никой нямаше да им попречи да се прославят. Разпалени от виковете на Ставракий и доместика, които не спираха да ги насърчават и подпомагани от другите тежковъоръжени конни отряди, те пробиха центъра на стъписания враг и започнаха опустошителна сеч.

Пехотата на българите веднага се разпръсна като плява и побягна към подстъпите на вала. Бойците от кавалерията обаче не мислеха да се предават толкова лесно. Няколко минути те сякаш се чудеха как да се справят с връхлетялата ги жива лавина, но после изведнъж започнаха опити за прегрупиране. Изтласканите от ромеите ездачи бързо се сглобиха в плътни ядра и образуваха две широки полудъги, които се стремяха да обкръжат избързалите напред части на Никифоровата армия и да отрежат връзката им с по-задните стратиоти, за да ги избият безнаказано.

Планът изглеждаше постижим, но българите си бяха направили сметката без бедняците-доброволци, които продължаваха да вършат своята работа по фланговете и задържайки ги със собствените си тела, не им позволяваха да организират настъпление. Настана врява и суматоха. И двете армии бяха достигнали фазата, когато всеки трябваше да разчита само на собствената си интуиция и сили. Тук нямаше място за разум, приятелство, благородство и състрадание. Всички средства бяха позволени и нито една смърт не изглеждаше неоправдано жестока.

Битката се изроди в поредица от ръкопашни схватки и безразборно клане. Напъхал здраво нозе в стремената, Леон нанасяше удари с меча си във всички посоки и се опитваше да мачка падналите на земята вражески войни с копитата на Арион. Вече не се намираше сред цивилно население, за да проявява задръжки. Всяко колебание означаваше сигурна смърт, а той обичаше живота и не искаше да го загуби заради мекушавост и глупави предразсъдъци. При нормални обстоятелства никога не би наранил друг човек, но на бойното поле действаха различни закони. От размислите му преди сблъсъка не остана и следа. Действията му се превъплътиха в низ от импровизации и заучени ходове, които комбинираше според моментните си нужди. Дори не се опитваше да разсъждава. Просто се стремеше да отстрани възможно най-ефикасно първата надвиснала опасност, за да има време да се изправи срещу следващата.

Опомни се за миг, чак когато преодоля провлака, съединяващ бреговете на рова и високия над два човешки боя вал. Сражението на практика беше приключило. Хиляди българи лежаха мъртви в степното пространство около първата отбранителна линия или препускаха отчаяно към вътрешните укрепления на Плиска, която ги очакваше с все още разтворени врати. Впрочем столичната крепост, повтаряща в умален вид особеностите на Аспаруховия Онгъл², им предлагаше твърде крехка защита. Изградена от два реда дървени стълбове, подсилени в основата си с трамбована пръст и трошени камъни, тя не можеше да издържи дълго на обсадните машини на ромеите. Единствената закрила на повторно разгромените варвари оставаше напълненият с вода допълнителен ров около нея, но и той не беше сериозно препятствие за нападателите. Окончателното превземане на града беше въпрос не на дни, а на часове и всички присъстващи си даваха сметка за това.

По-леките и пъргави коне на българите им дадоха малка преднина. Разделяйки се по двойки, за да не натоварват подвижните дървени мостове, те успяха да преминат през тях и да ги изтеглят, за да забавят временно Никифоровите бойци. По-слабите, ранените и пехотинците бяха оставени на произвола на съдбата. Унесен в галоп, Леон вече дори не се стараеше да ги преследва. Така или иначе, те бяха обречени. Важното беше да се сломи съпротивата на хората в крепостта. Разрушаха ли Плиска, капитулацията на Крум беше гарантирана. Тук се намираха всички съкровища на българите, натрупани в продължение на над едно столетие и домовете на целия им елит. Даже населението да се беше изтеглило навреме, това щеше да нанесе съкрушителен удар върху репутацията на кана и да го постави в политическа изолация. Никой нямаше да подаде ръка на човек, който не е успял да опази собственото си имущество.

Движени от тази мисъл, ромеите се одързостиха до краен предел. Понеже отвсякъде ги заобикаляше голо поле и не разполагаха с материал, за да направят платформи и да преодолеят рова, те започнаха да обстрелват стените отдалече. Защитниците на Плиска, които най-сетне бяха успели да залостят всички порти, им отвръщаха ожесточено, но трудно можеха да се конкурират с отличните метателни съоръжения на християните. Явно Евматий и арабинът не бяха успели да ги обучат достатъчно в сложното изкуство на механиката. Освен това не им достигаха и войни. Много от примитивно изработените бойници бяха незаети и възползвайки се от този факт, най-храбрите стратиоти се заеха да преодолеят с подръчни средства водната преграда. За целта им служеха предимно търкалящите се наоколо трупове, които те запращаха в дълбокия изкоп под прикритието на щитовете си. Начинанието съвсем не беше безопасно. Металните обшивки не винаги издържаха напора на запратените отвисоко камъни и копия и доста от атакуващите се сринаха с предсмъртни вопли в рова, сливайки кръвта си с тази на довлечените мъртъвци.

Отбраняващите се българи посрещаха с бурна радост унищожаването на всеки враг и бързаха да обсипят оцелелите с обидни жестове и подигравки. Това от своя страна излагаше техния живот на риск. Достатъчно беше някой да се подаде малко по-непредпазливо от бойницата, за да получи удар от стрела или метателно ядро и на свой ред да полети надолу. Тогава идваше ред на християните да отговорят по подобаващ начин на предизвикателствата им. Ругатни, закани и бойни песни се смесваха с командите на военачалниците и увеличаваха напрежението и враждебността.

Не беше ясно колко щеше да се проточи щурмът, ако ромеите не бяха прибегнали до помощта на огъня. Добре насочените им запалителни снаряди и стрели нанасяха все по-осезателни поражения върху стените от огромни неодялани трупи. Отначало защитниците успяваха да загасят пожарите с донесена от вътрешността на града вода, но натискът от минута на минута се засилваше и положението им непрекъснато се влошаваше. Накрая те се убедиха в безсмислеността на начинанието си и полека започнаха да се оттеглят към двореца на Крум, за да продадат скъпо живота си.

Усетили това, войниците на Никифор се заеха да завършат незабавно предприетото дело. Всички членове на спомагателните отряди се втурнаха с удвоени сили да запълват рова и скоро на няколко места се образуваха купчини, достатъчно високи за преминаването на конницата. Най-отгоре те поставиха дъски и щитове, предназначени да изгладят малко неравностите и да намалят допира на ездитните животни с накамарените мъртъвци и решаващата атака започна. Част от щурмоваците изправиха здрави стълби до стените и се заизкачваха на големи групи, докато другарите им нагласяха внушителни тарани срещу портите, за да ги разбият. Почти никой не им противодействаше. Нямаше опити за събаряне на стълбите, нито обичайните в подобни ситуации котли с вряща смола и въглени - само от няколко бойници все още прелетяваха единични стрели.

Първите ромеи, които се озоваха върху стените обаче, бяха посрещнати от жестока изненада. Притаилите се от другата страна българи ги обсипаха с облаци от стрели и копия, които събориха доста от най-нетърпеливите и бързо охладиха ентусиазма на останалите. Оказа се, че зад външното дървено укрепление е издигната допълнителна барикада, която защитниците използваха като надеждно укритие срещу нахлуващите врагове. Вестта за нея разпали незаглъхналата ярост на Никифор. Вече се виждаше победител, а ето, че сега щеше да загуби още ценно време, което Крум можеше да използва, за да го нападне в гръб. И без това мургавото му лице потъмня като облак, когато произнесе:

- Не ме интересува какво са построили тези кучи синове, искам до вечерта целият град да е под наша власт. Щом не можете да се прехвърлите през стената с помощта на стълбите, ще влезем през портите. Продължавайте да ги обстрелвате отгоре, колкото да им отклоните вниманието и натиснете с тараните. Вратите им започнаха да поддават. Няма да ни устоят.

Стратезите потвърдиха по-скоро с жестове, отколкото с думи, че са разбрали замисъла му. Прекалено шумните обяснения можеха да подскажат на българите какво възнамеряват да правят и да им създадат усложнения. Залогът беше прекалено голям и не биваше да се допускат грешки.

Последната фаза от нападението бе организирана със завидна точност. Напътствани от своите предводители, най-подготвените войници застанаха на върха на стълбите, но от външната страна на стените и започнаха да хвърлят запалителни смеси към барикадата. Разликата във височината на двете съоръжения работеше в тяхна полза. Наблюдавайки от птичи поглед действията на българите и използвайки за прикритие зъберите на крепостта, те насочваха ударите си с минимален разход на жертви и усилия. Дори съжаляваха, че преди малко са прекалили със самоотвержеността и са допуснали излишни загуби. Трябваше да заложат на сигурно, вместо да се правят на герои. В края на краищата, не беше важно как е постигната една победа, стига да се превърнеше в реалност.

Задушаващ дим и жълто-червеникави пламъци обвиха барикадата и накараха укрилите се зад нея бойци да се изтеглят назад. В същото време централната порта на Плиска глухо изпращя и разтвори крилата си под напора на тараните. Това беше краят. Ромеите нахлуха през разбитата врата и се впуснаха да преследват българските войни, които вече нямаше накъде да отстъпват. Столицата на Крум не беше град в истинския смисъл на думата. Тя представляваше сбор от няколко отделни малки селища, разпръснати в пространството между вътрешното укрепление и вала, сред които като изолирани островчета се мяркаха заобиколени от палисади боилски домове. Тук нямаше нито една сграда, която българите да използват като опорен пункт за контраатака. Даже огромната за местните мащаби резиденция на кана не можеше да им послужи за това. Напразно най-сърцатите Крумови войни се опитваха да защитят двореца, стреляйки от прозорците и покрива му - обръчът около тях непрекъснато се затягаше и все повече български мъже рухваха мъртви в подножието или във вътрешността на постройката.

Упорството им дразнеше ромеите и на няколко пъти дори се чуха призиви към василевса да разпореди подпалването й, за да реши изхода на двубоя. Той обаче имаше други планове и посрещаше с възмущение всяко подобно предложение. Не искаше да допусне най-ценните придобивки на българите да бъдат унищожени от огъня. Вродената му алчност беше се увеличила още в годините, когато бе логотет на геникона, за да достигне колосални размери след поемането на императорската корона. Мразеше разхищенията от всякакъв вид и за нищо на света не би се лишил от удоволствието да се поперчи с плячката, която българите бяха отмъквали от Романия десетилетия наред. Освен това, възможността да се разплати с войниците си за чужда сметка също не беше за пренебрегване. Така щеше да задоволи и своите, и техните интереси без големи разходи за хазната. Наистина подобно решение щеше да доведе до допълнителни жертви, но това почти не го безпокоеше. От негова гледна точка те бяха потенциални бунтовници, готови да тръгнат след първия, проявил интерес към трона. Не беше забравил как реагираха на заповедта му да издигнат отново стените на Сердика и знаеше, че ако загубеше контрол над тях на вражеска земя, нямаше да се измъкне жив. Ето защо прореждането им в днешното сражение не беше нежелателно. От опит знаеше, че в такива ситуации обикновено загиваха най-дръзките и непримиримите, а останалите, стига да получеха навреме своя дял от плячката, бързо забравяха претенциите си. Вече имаше възможност да се сблъска с отприщената им жажда за облаги. Изоставили строя, те се бяха разпилели по къщите и занаятчийските работилници и грабеха каквото им попадне. Действията на някои вероятно щяха да изглеждат комични, ако не бяха предшествани от толкова кръвопролития. Те се втурваха в превзетите домове, блъскаха се и се тъпчеха с другарите си, за да бъдат непременно първи, биеха се за евтини дреболии, криеха отмъкнатото в пазвите си, после ги изпразваха, за да освободят място за нещо по-примамливо и все повече забравяха каква е целта на нахлуването им в Плиска. Приличаха по-скоро на рояк мравки, нападнали умираща гъсеница или на разярени кучета, отколкото на хора. Човешкото си бе отишло от тях отдавна, но никога не бяха достигали до такова падение. Малцина все още успяваха да удържат страстите си и да не се поддават на общото настроение, но на фона на тълпата те, а не подивелите стратиоти бяха странна и непривична гледка.

Стихийното плячкосване се прекрати, едва след като и последният защитник на двореца падна повален от ромейска ръка. Въпреки цивилното си минало, Никифор умееше да въдворява ред и побърза да покаже на армията, че от този момент нататък няма да допусне никакви волности. В употреба влязоха всякакви средства - дори бичовете, но само за четвърт час бойците бяха прибрани по отряди и грижливо строени, зачакаха да чуят думите на господаря си. Бяха проявили достатъчно кураж и всеотдайност и заслужаваха поне сега да чуят благодарности от него. Както обикновено, той не беше щедър на похвали. Беше се постарал отново да осигури максимална дистанция между себе си и тях и сега им говореше от високата седмоъгълна трибуна - последен остатък от вече разрушения дворец на Тервел³, която за втори път след посещението на Юстиниан Ринотмет посрещаше император⁴.

- Добре се справихте, момчета - каза им със снизходителния тон, който демонстрираше напоследък. - Не беше лесно, но се справихте. Всички се справихме. Крайно време беше да покажем на тази мръсна сган, че е време да си ходи отвъд Истрос и то завинаги. Отдавна трябваше да го направим, но дори след най-дръзките им безчинства, вроденото ни милосърдие надделяваше. Не сме свикнали да се отнасяме с варварите по варварски и това беше най-голямата ни грешка. Мирът и добросъседските отношения са хубаво нещо, но не и когато имаш бедни и озлобени от алчност чергари на няколко часа път от своите земи. Такива като тях разбират само от едно - от огън и меч и най-накрая си го получиха - гласът му започна да се задъхва от злоба. - Никой не вярваше, че ще успея да извърша онова, което не се отдаде на самия Константин Исавър, но ето че за по-малко от седмица достигнахме леговището на врага и го победихме!⁵ Мнозина се съмняваха, че ще успеем, защото не съм свикнал да нося оръжие от малък и да прекарвам повече време на седлото, отколкото надвесен над свитъците. Казваха си, че човек, чийто живот е преминал почти изцяло в големия град, а не по бойните полета, не може да бъде предводител на войни. Забравиха обаче, че и най-добрият пълководец не струва нищо, ако изгуби Божието благоволение. Защото никой от многобройните василевси преди мен не потърси подкрепата на нашите небесни застъпници. Един се уповаваше на меча си, друг на съветите на астролози, но никой не се обърна към вярата и справедливостта. Затова и Бог пречупи гордостта им и отне короната и скиптъра от тях и техните деца. Не на потомците на Ираклий и Исаврите, а на мен и моя син бе съдено да отвоюваме земите на Мизия и да изтрием спомена за ромейското безчестие. Заслужил съм да получа достойна отплата за делата си. На мястото на това езическо свърталище ще издигна град на мое име, за да напомня на бъдещите поколения, че Никифор, бивш логотет на геникона, за първи път от възцаряването на Фока⁶ прокара отново границата на Империята по поречието на Истрос, и ще построя храмове със собствени средства, за да изтрия името и обичаите на предишните му обитатели - последната реплика предизвика иронични усмивки сред преобладаващата част от войниците. - А след това - все повече се вдъхновяваше императорът, - ще превърна новия град в сигурна опора, от която ще контролираме и проходите, и пътя за Доростол⁷. Вярно, че още не сме успели да си го върнем, но това е въпрос на дни, както впрочем и освобождаването на Сердика. Починете си добре сега, защото ни предстои още доста тежка и усърдна работа. До края на деня искам да прочистите аула от оцелели, а утре сутрин ще ви възнаградя за храбростта. Свободни сте!

Отговориха му оглушителни овации. Нито един войник не можеше да остане безучастен в такъв исторически момент. Дори пехотинците от спомагателните отряди, които бяха тръгнали на война само с дрехите на гърба си, съзнаваха цената на победата и се гордееха с нея. Всеки от тях бе допринесъл според силите си за сразяването на врага и имаше повод за радост. Омразата към друговерците и задоволството от постигнатото заличиха от съзнанието им всичко, включително мисълта, че ще се върнат у дома почти толкова бедни, колкото при заминаването си. Най-после бяха постигнали единодушието, към което ги призоваваха командирите им. Тук, на тази отдавна изгубена и напоена с кръв земя, парите не означаваха нищо - важни бяха само общият произход, общата вяра и каузата, която ги сплотяваше. Речта на императора беше поредната проява на демагогия, но те имаха нужда от нея и за първи път, откакто той бе застанал начело на държавата, я приемаха с безрезервно доверие. Въпреки користолюбието и жестокостта си, василевсът им беше подарил един грандиозен успех и всички бързаха да му се насладят.

Обкованият с оловни листи покрив на Крумовата резиденция сияеше със странен тъмносив блясък. Тази сграда, за която в Романия се носеха истински легенди, беше олицетворение на всичките им въжделения. Никой не беше напълно сигурен какви чудеса се крият зад стените й, увенчани от източната и западната страна с по една двойка четириъгълни кули, но самото й овладяване приличаше на сбъднат сън. Удоволствие беше да се любуват на нейните изчистени форми, копираща древни сарацински и малоазийски образци; на дебелите зидове от сиво-бял варовик, обмазани по фугите с висококачествен червен хоросан; на изящните полуцилиндрични арки над входовете и прозорците, изградени с тухли от разрушените римски градове; на колоните от мрамор, украсени с антични капители, и на десетките други детайли, издаващи нараснала мощ и сдържано величие. Навярно Никифор Геник нямаше да страда много по Константинопол в тази обстановка, още повече че дворецът беше снабден с добре устроена баня, в която той и членовете на семейството му можеха да прекарат няколко приятни часа.

Преди да обърне внимание на телесните си нужди обаче, василевсът се зае с най-неотложната според него задача - да обходи цялата резиденция и да постави ключалки и печати на помещенията, където се съхраняваха богатствата на кановете. Както и очакваше, хазната на българите преливаше от злато и щеше да разполага с достатъчно произведения на изкуството, които да покаже на столичните жители по време на предстоящия триумф.

През това време служителите му разтвориха избите на Крум, изнесоха навън десетина бъчви, пълни с отлежало местно вино, и празненството започна. Часовете до следващия изгрев бяха посветени на голямото събитие и всеки можеше да ги оползотвори, както намери за добре. Някои опъваха палатки, в които да се отдадат на гуляи, други тихомълком обираха ценностите на избитите българи, преди да са попаднали в полезрението на висшестоящите, а трети се настаняваха в ограбените къщи, за да се насладят на "домашна обстановка". Естествено, в най-хубавите жилища се разположиха стратезите и императорската свита, които заеха болярските имения във Външния и Вътрешния град.

Леон, Димитрий и част от бившите им съученици също успяха да се облагодетелстват от произхода си. Къщата, в която ги покани самият доместик на иканатите, се намираше извън дворцовото укрепление, но в непосредствена близост до него. Там, под дискретния надзор на няколко офицери, разквартирувани в другото крило на сградата, младежите можеха спокойно да си починат и да се подготвят за обещания от симвасилевса пир.

БЕЛЕЖКИ

1. Укрепително съоръжение в околностите на Константинопол, издигнато в началото на VІ в. от император Анастасий І (491-518) като последна преграда пред разбунтуваните федерати от провинциите Долна Мизия и Малка Скития и техните съюзници - българи и авари. [обратно]

2. Така изглежда се е наричала и столицата, и цялата първоначална територия на Дунавска България около делтата на реката, защитена от гигантски землени лагери, блата и височини. Напоследък се приема, че името "Онгъл" е носела и Плиска през най-ранните етапи от съществуването си. [обратно]

3. Последните археологически разкопки разкриват, че резиденциите на хановете от VІІІ в. - уникални кръгли постройки, изградени почти изцяло от дърво, вероятно са били изоставени в самото начало на следващото столетие. [обратно]

4. Срещата между Юстиниан ІІ, който се нуждаел от армията на българите, за да се върне на трона, и хан Тервел е проведена през есента на 704 г. Съществуват податки, че сваленият василевс е прекарал в резиденцията на съюзника си и цялата зима на 704/705 г. [обратно]

5. Според хрониста Теофан Изповедник придвижването на византийската армия от Стара планина до Плиска отнело само три дни, но поддържането на такава висока скорост при преминаването през вражеска територия е съмнително. [обратно]

6. Центурион (стотник) от армията на Маврикий, който през 602 г. разбунтува изпратените срещу славяните войници и узурпира властта. Свален е от Ираклий през 610 г. [обратно]

7. Доростол - римо-византийското име на съвременния гр. Силистра. [обратно]

РЕЧНИК

Василевс - Древна титла с първоначално значение "цар", която се използва като еквивалент на латинската "император". До VІІ в. се употребява само в източните провинции на Византия, но от времето на Ираклий (610-641) става официална за цялата територия на държавата.

Доместик - Гвардейски командир. Поради особения си статут корпусът на иканатите имал отделен главнокомандващ.

Иканати - Военен отряд от синове на благородници на възраст над 15 години, създаден от Никифор Геник за лична гвардия на сина му.

Истрос - Древногръцкото име на река Дунав, използвано често и през Средновековието.

Константин - Исавър Константин V (741-775) - император-войн от Исаврийската (Сирийската) династия, най-изтъкнатият представител на иконоборското движение през VІІІ в. Заради ненавистта си към монасите получава оскърбителния прякор "Копроним".

Логотет на геникона - Висша византийска длъжност, която приблизително отговаря по функции на финансов министър.

Маркели - Византийска крепост на границата със Средновековна България, отъждествявана обикновено с днешния гр. Карнобат.

Романия - Популярно средновековно наименование на Византийската империя, използвано често в историческите извори.

Сарацини (саракени) - Византийското име на арабите.

Симвасилевс - Съимператор, обикновено първородният син на владетеля.

Стратиоти - Специален род войска, главна ударна сила на византийската армия от VІІ до Х в. Състои се от свободни селяни, които получават парцели държавна земя в замяна на военната си служба. Задължени са да се въоръжават на собствени разноски срещу скромно заплащане и по един чифт връхни дрехи на година.

Тагма - Византийска военна единица с численост около 500 души.

Таран ("овен") - Древно стенобойно оръдие. Представлява дебела греда с дълъг и заострен железен връх, понякога снабдена с покрив и придвижвана на колела.

© Станислава Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2013, № 1 (158)