ИЛКО ДИМИТРОВ - "ТОВА ЕДНО/МОЖЕШ ЛИ ГО"

Радослав Чичев

web

Както погледът се завърта и обръща в много посоки, така и тази книга се завърта в ръцете ми. Прилича на риба. Метафора, която, струва ми се, е подходяща, защото показва променливостта и движението в нея. Поемите в тази книга са две, затова рибата е по-особена. Риба с две глави или две риби в едно тяло, които в един момент се разделят, всяка в своята посока, за да преминат през теченията и бездните по пътя си и да се завърнат накрая такива, каквито са били в началото. Едно.

В книгата има непрестанно завъртане и обхождане из възможностите за осмисляне на това да си един не отделно дух и не отделно тяло. Разбира се, че проблемът е многолик, но когато четеш, виждаш, че животът, който живеем, това, което сме ние, е променливо. В зависимост от това в кой момент от живота си се намираме, мислим по различен начин за него. Човек вижда много по-малко от това, което е, но продължава да задава своите въпроси, своите чудесни въпроси.

Разбираш, че има нещо друго - стремеж към съвършенството, към невъзможното…

Искаш ли да си щастлив, недвойствен?

Открий подходящите понятия.

Тази книга е променливост, която е неуловима и затова е непрестанна. Тя е предчувствие, обикаля и изследва различни аспекти, търси допирната точка между материалното и не-материалното, точката, която постоянно се измества и изчезва. Предчувствие за нещо, което е извън видимия свят. Тя е съзерцателна, наблюдава с двете си очи, за да види едно друго, което няма да са двете части…

… Светът не е
ни това, ни това, нито което и да е, което
през главата ми минава и не знам какво е,
защото е голям светът, а главата ми е малка,
и защото са къси аршините, с които меря, пригодени са
да мерят човешкото, та не улавят не-човешкото…

Достигаш до някъде и се оттласкваш. Чувството за пространство е много осезаемо, то постоянно се разширява и свива. Става дума за вътрешните пространства, които обитаваме, в които имаме нужда да останем и да питаме. Въпросите в тази книга не са въпросите, които задаваме, откривайки света като деца, това са онези въпроси, които възникват след това. Въпроси, които задвижват, скрити моторчета в съществото ни. Опомнящи въпроси. Въпроси-шамари, помагащи ни да се отърсим от себе си, да вникнем в същината.

Смисълът не може да бъде изчерпан, има твърде много нерешими въпроси. Решението предстои, но за това трябва да се задават въпроси. Въпросът също предстои.

Проблемът за тоталността, невъзможността да се излезе от това, което си, разбирането ти за свят, формата, в която си попаднал, ролята, която си приел да играеш.

Не разбирам този театър, който
живите трябва да играят. Наистина ли
да си друг е въпрос на живот и смърт?

В своите дневници Жюлиен Грийн пише: „… Да излезеш от себе си и да отидеш при ближния, когото виждаш всекидневно, е огромно пътуване”.

Илко Димитров много добре знае къде живее и какъв е светът около него. Въпреки всичко има вяра в човека и ни призовава да отворим следващата врата и да продължим.

© Радослав Чичев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2013, № 6 (163)