ПЕНИС И УШИ

Преслав Ганев

web

Образът й още ме преследва. Събуждам се панически нощем, събарям с един замах всичко от нощното шкафче и започвам да крещя нечленоразделно. Очите ми са насълзени от някой си сън, пресипнал съм, по тялото ми няма и капка пот, но съм настръхнал, леко изправен под тежкия юрган.

Крещя, крещя, лицето й плува пред очите ми в тъмнината, струва ми се, че го виждам размазано само защото погледът ми е премрежен от сълзите. Избърсвам ги грубо с длан и светвам лампата над леглото си. Разбира се, пред мен няма никого - нито тя е там, нито който и да било. Образът й плавно избледнява и вече не си го спомням. Загасям, лягам си отново и се замислям, че съвсем скоро ще я видя отново, ще скоча в леглото, ще се разкрещя и тя пак няма да е там.

Всъщност тя не съществува особено. Поне за това имам време да си помисля, преди да се унеса и да потъна в сън. Мисля, че си я измислих преди десетина години и оттогава си е сменяла облика няколко пъти. В началото е била симпатично луничаво момиченце, после се превърна в руса кокетна лолитка, като съм бил в разгара на пубертета е станала червенокоса мръсница в латексов костюм, няколко години е прекарала и като красива брюнетка с малки чаровни очила.

Сега не знам каква е, вероятно ще разбера чак когато стане друга. Не се и напрягам много да се сетя за образа й отпреди малко, така или иначе ще дойде пак - вероятно следващата нощ, вероятно след седмица или месец, а може и само след няколко часа.

- Айде ставай! - чувам край леглото. - Няма да те чакам цяла нощ.

Изправям се, пускам лампата и виждам, че някой седи на ръба на леглото, точно до десния ми крак. Жена е, но по някаква причина не виждам лицето й.

- Коя си ти? - питам развълнувано.

- Хайде, хайде, все едно не знаеш. С теб съм от дете - обяснява тя. - Много си смешен, че още ревеш всеки път, като се появя.

Жената прихва в смях. Усмихвам се смутено и малко се обиждам. Тя би трябвало да знае добре какво ми причинява, да не би аз да искам да крещя по цяла нощ, като й скимне да ме навести!

- Ставай де! - приканва ме пак. - Тръгваме!

- Тръгваме?

- Тръгваме.

- Къде?

- Пфу, къде, та къде! Ще видиш къде, като отидем, представи се, че е някое топло място за ревльовци и може да се почувстваш по-добре!

Изправям се. Досега не ми е говорила, не знаех, че е такава. Може и да съм пускал по някоя сълза, но чак пък ревльо! Нахлузвам едни дънки и тениска и казвам, че съм готов.

- Готов бил... Да съм казвала да се обличаш? Нищо, нищо, къде тръгна да се събличаш, шегувам се! Не може да ходиш по улиците гол я! Тръгвай, води към вратата!

Повеждам я, излизаме от стаята, от апартамента, от блока, а тя все така се движи зад мен и ме оставя да ходя пръв, без да знам къде отиваме. Понечвам да се обърна и да я питам, но тя ме ръчва в рамото:

- Стига любопитства! Движи се там, пък ще видим! И да не се разкрещиш, че ще събудиш целия квартал!

След няколко минути подмятам през рамо:

- Защо чак сега се появи, знаеш ли откога те чакам?

- Чакаш ти... Че за какво съм ти? По-добре въобще да не бях идвала, сега се налага да те заведа на едно място, да те изнасиля, братята ми да те вържат, да те пребият, а накрая да ти отрежем пениса и ушите, за да ги изядем сурови.

Стъписан се обръщам, за да видя дали говори сериозно. Тя се усмихва и допълва с каменно изражение:

- Ебавам се бе, какво се спече. Няма да ги ядем сурови, ще сложим и малко оризец. Виждаш ли ей това куче, което върви до нас от стотина метра?

Кимвам безмълвно. Спрели сме се, песът е на няколко метра от мен.

- Ако тръгнеш да бягаш, ще те стигне за има-няма три секунди и преди да успея да дойда да те спася, ще ти е наръфал краченцата, задето тичаш толкова бавно. Разбираш ли? Трябва да си послушен. Айде сега върви напред, че много се заседяхме.

Тръгвам смирено напред. Все съм си я представял като приятна млада дама, която ме обича, красива е за мен и мога да галя нежните й кадифени коси, когато сме заедно. Явно е искала само да изяде пениса и ушите заедно с братята си и противното куче.

- Абе между другото - чувам зад гърба си. - Вероятно ти е минало през ума, че сигурно сънуваш.

Олеква ми, сигурно наистина сънувам - има логика, тя винаги идва, докато спя.

- Еми не, не сънуваш - смее се и ме бодва с нещо в гърба така, че по цялото ми тяло пробягва силна болка.

- Ох!

- Не плачи, не плачи, бъди голямо момче! - изхилва се тя зад мен и ме ръгва пак с острото нещо на друго място. - Само за да видиш, че всичко е точно и не сънуваш. Тук, мой човек, всичко е реално и доста боли да те мушкам с тази чекийка. Да видиш само какво ще стане като те подхванат братята ми, хехе!

Аз не искам много-много да ме подхващат братята й. Често казано, малко ме е страх. Нито обичам да ме бият, нито да ми режат разни части от тялото, особено пенис и уши, а пък да ме ръгат с нож в гърба отдавна ми е в списъка с най-нелюбими неща.

- От любопитство само да питам, няма ли да ми кажеш коя си все пак? - подмятам назад. Като ще ме бият и изнасилват, поне да знам кой е, мамка му!

- Хехе, много въпроси задаваш. Може да въведем една система - за всеки мой отговор, ще те мушкам с чекийката по един път в гръбчето? Става ли?

Замислям се - от това ножче си боли доста, но така и така вече ме е рязала два пъти, все ще си струва поне да разбера какво се случва.

- Става. Първо, коя си ти?

- Няма да ти кажа - кикоти се жената зад гърба ми и усещам как острието се забива в лявата ми плешка. Почти сълзи ми избиват от болката. Не усещам да има кръв, но за сметка на това все едно мозъкът ми изстива от нечовешката физическа мъка. - Казах ти, за отговор получаваш ръгане.

- Ама ти не ми каза нищо! Честно ли е това?

- Не е честно, но не сме се разбирали нито за естеството на въпросите, нито за отговорите - отвръща тя и пак ме намушква - този път в дясната плешка. - Мери си по-добре въпросите, защото имам цяла торба с уклончиви отговори и бая желание да си въртя ножлето, хехе.

Решавам да си млъкна, за да не сбъркам пак. Гърбът ми вече е изтръпнал от четирите прореза и никак няма да ме разбере, ако му причиня още болка. С периферно зрение забелязвам, че съпътстващото ни куче е набарало отнякъде една котка, стиска я между челюстите си, ръфа си я и я влачи полумъртва пред дебела диря кръв.

Минават още няколко минути и питам:

- Има ли шанс да не ми режете пениса и ушите, а да ме пуснете?

Този път острието пробягва по диагонал от лявото ми рамо към десния бъбрек. Изохквам.

- Има, има. Обаче, предполагам, наясно си, че няма да ти кажа какъв е - заявява делово тя и кокетно се засмива. - Знаеш, дреболии с ориз много вървят, а и от доста време си мисля да те изнасиля. Плюс това братята ми са загорели да хвърлят един здрав пердах на някого, така че...

Простенвам. Беше лошо да крещя и да рева нощем, като й видя образа, но това вече на нищо не прилича!

- Ей, знаеш ли какво се сетих? - пита ме тя.

- Какво?

- Хаха, много си тъп! - изхилва се жената и брутално ме изрязва с ножа. - Казах ти вече, така няма да стане! Айде, стигнахме, тука вляво по алеята и почукай на вратата.

Свивам вляво по алеята, минавам през добре оформена зелена морава и се спирам пред къща от американски тип, от онези в предградията на "Отчаяни съпруги". Отчаян съм, а явно скоро ще мога да стана и съпругът без уши. Почуквам. Жената ми се смее зад гърба. Мятам поглед и към песа, който ни е последвал с котката и в момента тъкмо й гризка малкото черно дробче.

Отваря ни едро, около 13-годишно момче. Носи къси шорти, карирана ризка с късо ръкавче и дебилна шапчица, на която й липсва само една перка отгоре.

- Здрасти - казва той и провлачва "и"-то накрая. - Аз съм единият брат. Специализирам се в боя с метална тръба, приятно ми е!

Протяга си детската ръчичка към мен, хващам я и му показвам какво се вика мъжко стискане.

- И да стискаш, и да не стискаш, ще играе тръбата, не я мисли много тая работа, че по-тежко ще стане - убеждава ме братчето. - Влизайте, влизайте, не стойте на вратата! Още не сме сложили масата, но чакаме продуктите - оповестява то и ми намига. - Продуктите, нали разбираш?

Первам го бащински зад врата и подигравателно се изсмивам:

- Не съм си го мил от няколко дена, така че ще видим кой ще се смее последен!

- Така вече ми харесваш, мой човек! - похвалва ме жената и ме потупва по една от раните на гърба. - Ще видиш, добре ще си изкараме заедно!

Влизаме в къщата, а там звучи Моцарт. По височина са се подредили пред една празна маса още две момченца на възрастта на онова, което ни посрещна.

- Нали са сладурчета? - пита ме жената.

- И питаш! Живи да ги изпапкам! - отвръщам. Много съм хитър, понеже "и питаш" не беше интонирано като въпрос и няма да получа ръгване.

- Настанявай се, мой човек. Брат, дай на човека един стол, че тежка нощ го чака!

Едното хлапе се втурва нанякъде и ми домъква дървен стол. Сядам на него, а то ми се представя:

- Аз съм по кожата. Имам един страшен колан, свят ще ти се завие като те почна, направо ще те раз-си-пя, честно! - гордо заявява то и сочи третия сополанко. - А онзи там е с остриетата. Малко е брутален понякога, щото много кръв хвърчи, лее се навсякъде, а той не се спира и кълца ли, кълца, но пък е душичка. Виж го, дума не обелва!

- Дума не, но мен ще си ме обели! - репликирам аз и всички дружно се засмиваме. Веселба да има.

- Стига приказки сега, време е да те изнасиля! - казва жената и се приближава към мен. Разкъсва ми тениската и ми бръква в дънките.

- Честно казано - споделям. - Доста ми е приятно. Не знам доколко е важно за каузата ви да е точно изнасилване, но според мен може и направо здрав секс да си го наречем.

Жената се дърпа като опарена.

- Ама как така? Въобще и да не си си го помислил, хубава работа!

- Даже си мисля за тези тримата дребосъци. Ако не са педали нещо, може да ги включим и тях. Да си призная, никога не съм правил оргия, а ми се иска да пробвам, нали разбираш, докато още мога да въртя някой на шиша.

- Това е гадно бе, човек! - провиква се братчето с кожата, а от другата ми страна и онова с тръбите приглася: - Каква ти оргия, ние сме малки!

- Е, нищо де, ще се научите. Ще отперите по един на сестра ви, може и на мене, току виж взело да ми хареса, и после вече ще си ме млатите.

Жената гледа тъпо отстрани. В един момент се окопитва и обичайното й сериозно изражение с лека усмивчица се връща:

- Виждам накъде биеш, мой човек. Обаче няма да стане - ние сме професионалисти. Ако знаеш колко като тебе вече плакаха, нямаше да играеш игрички. - Озъбва ми се. - Дори мисля да се върнем към първоначалния план. Първо ще те пребият като улична мастия, а после ще си такъв парцал, че няма и да си мислиш за чукане. Ето тогава ще се заема аз с теб. Братчета, хайде, вие сте.

Притеснено се оглеждам. Забелязвам им изцяло променените мутрички - от симпатични дебилчета са станали злобни малки уроди. Единият си сваля колана, другият дърпа отнякъде една трийсетсантиметрова метална тръба. Третият дребчо се хили с развалените си зъби и вече държи умален модел на мачете. Завъртам се на стола и търся място за отстъпление, докато тримата ме наобикалят. Едва понечвам да се изправя, когато чувам зловещо ръмжене и песът, който вече е само на метър от мен, ме кара да се върна на мястото си.

Какво пък, мисля си, докато слушам свистящото плющене на колана над себе си. После тръбата ми разцепва тиквата и последното, което помня, е как някой ми отрязва ръката със замах.

Това е то - веднъж в живота някой да изяви желание да те изнасили и да ти изяде пениса, а ти да умреш преждевременно.

© Преслав Ганев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2012, № 11 (156)