8

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Пролетта наближава. На всички им е омръзнала зимата и се нервират от мокрото и все още студено време. Изпитът премина, както очаквах. Кандидатите бяхме петнадесетина души, предимно от селата. Бяха най-вече трактористи и механизатори, но имаше и няколко доячки. Всички бяха малко напрегнати, но весели. Изпитващите пък бяха протоколно щастливи. Изпитващите са едни от най-важните клечки на общината - членове на ОбПК*, шефове на ПАК и на заводи, начело със самия секретар на ОбПК.

Въпросите бяха кой от кой по-глупави, но им се отговаряше сериозно. Явно това трябваше да е празник, но на мен ми беше безразлично. Не понасям фалша, затова правех всичко възможно, за да не покажа неуважение. Явно съм добил добър тренинг, защото успях да си държа езика зад зъбите. Говорех, колкото се може по-малко, само необходимото, но изглежда, съм се престарал, защото Партийният ме попита после, по време на банкета, защо не се радвам като другите. Извиних се с лични проблеми. Лични проблеми? Единственият ми личен проблем сега е сексуалният глад - от хиляди месеци не бях докосвал жена. Не че нямах възможности, но... както и да е. Такъв съм си!

Хайде, от мен да мине, ще попразнувам малко. Все пак мога да си отдъхна - нали вече съм НЕИН ЧЛЕН. Ще мога да присъствам на онези ежемесечни сбирки по вътрешното и международното положение, където на хората с партийни книжки раздават от червените брошурки, в които се описва ИСТИНСКОТО СЪСТОЯНИЕ на нещата, според НЕЯ, разбира се. Всички знаят (дали пък всички?), че средствата за масово осведомяване говорят лъжи (по-точно половинчати истини). Аз ги наричам средства за масово заблуждаване. Сега, като ме питат дали съм партиец, гордо отговарям утвърдително. Ами съвестта?... Майната й, всички така правят. Май че най-после ще стана добър конформист, макар че се чувствам като човек, предал себе си.

Пак съм в "Кораба" и пак в същата канцелария, където подавах документи за членство. Едно старче, пенсионер с меки мустачки, прие удостоверението, което му съобщаваше радостната вест, че другаря Иванов (тоест аз) е вече партиен член. Пухкавото човече беше впечатлено от тази важна новина, поздрави ме с едно влажно ръкостискане, после седна и започна да записва старателно моите данни в някакъв формуляр. След това ми показа документа и тържествено обяви, че съм включен в списъка на номенклатурните кадри на Партията. Изглежда, трябваше да се гордея с този факт. Не исках да огорчавам добрия старец, затова се усмихнах учтиво и му благодарих най-сърдечно за честта, с която ТЯ ме е удостоила. Този път бях по-спокоен - нали вече съм вътрешен човек, НЕИН човек.

Щом станахме комунисти, веднага ни емнаха по семинари, конференции, курсове. Това ме откъсваше от работата, но секретарката знаеше какво и кога трябва да се изпраща в Окръга. Част от работата ми по време на отсъствията легна на нея. Тя не каза нищо, не показа дори, че не й е неприятно. Иначе е добричка, само дето се заседява от време на време при онова човече, но аз гледам да се правя, че не виждам нищо.

В общината асфалтират като побъркани. И вината за това е моя. Казах на Партийния, че предстои обща проверка ("тематична" или както там я наричат, все ги бъркам) на културните, здравни и просветни заведения от моето "министерство". Това са около четиридесет учреждения със сгради, оборудване, помощни стопанства, транспорт, плюс около три хиляди служители и деца. Повечето междуселски пътища са в ремонт. Като че ли цялата техника и всичкият асфалт на окръжното Пътно са стоварени в нашата община. Колите и автобусите с мъка се промушват покрай димящите и трещящи машини, а пътниците в тях се нагълтват с достатъчно количество асфалтова аромати.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012