24

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Увереността в себе си, повишеното самочувствие, ми позволяваха вече да не се чувствам потиснат, да не се страхувам от предизвикателствата и да ги отбягвам, както правех досега. Напротив, сега ги търсех и спокойно се самонаблюдавах как с лекота се справям с проблеми, които преди ми причиняваха много нерви. Сега беше ред на другите да се притесняват и да отстъпват. А дали няма да започна да злоупотребявам с тази моя ненадейна сила? Промени се и отношението ми към хората. Досега симпатизирах на скромните и деликатните и се дразнех от самоуверените. Сега, когато вървя по улицата и наблюдавам хората, тези, които вървят изправени и с открит поглед гледат на света, са ми по-приятни от другите, които избягват да те гледат в очите, когато говорят с теб, особено ако става дума за нещо, с което ти няма да се съгласиш.

Днес дотърча притеснен и задъхан директорът на болницата - плешив чичко на средна възраст, уважаван хирург. Иначе спокоен и уравновесен, сега беше развълнуван и изнервен. Каза, че са дошли няколко камиона, пратени от кмета на общината, и работници от ПАК-а, които започнали да товарят радиаторите, закупени за новото парно на болницата. Не бях забравил за арогантния начин, по който Партийният просто ми каза, че радиаторите за общинската болница ще отидат в едно забутано селско кметство. Радиаторите, които бяха закупени с пари на здравното министерство.

Казах на човека да изчака и тръгнах към Партията. Този път не си повтарях какво точно и как ще го кажа. Не знаех какво ще кажа, но знаех какво ще направя. Партийният ме прие спокойно и с ведро лице ме полита за какво съм дошъл. Отговорих, че ще върна камионите и че радиаторите ще останат в болницата, защото през изминалата зима в болницата са починали няколко тежкоболни, които е можело да бъдат спасени, ако е имало подходящи условия и най-вече топлина. Затова нашата община е на едно от първите места по смъртност на лежащоболни пациенти.

Извиних се, че съм променил решението си и заявих ясно на Партийния, че отивам лично да върна камионите, а ремонтът на парното отопление на болницата и строежът на новото крило започват още от утре. "Извинението" ми подейства като шок на всевластния партиен секретар. Все едно му бях ударил шамар и го бях напсувал. Личеше, че е адски ядосан, но само промълви кротко: "Добре, върви, ще видим какво ще направим."

Естествено! ТЯ е унизена от едно общинско чиновниче, решило да се прави на честен и на герой, но ТЯ ще го смаже като червей, той й е вързан в кърпа. Ще видим дали съм червей! Сега мога да очаквам неприятни изненади и тежки удари отвсякъде. Нали целият държавен апарат е в ръцете Й. Той Й е подчинен, верен роб.

Слязох долу и заедно с директора върнахме камионите. Работниците мърмореха, че всеки се прави на голям началник и може да ги разкарва, както си иска. Казах на лекаря още днес да започне подготовка за ремонта, най-вече експресно да подготви всички необходими документи - докладни записки, банкови формуляри и т.н. и до края на работния ден задължително да ми ги представи за подпис. Той ме погледна учудено и ме попита каква магия към направил, та замразеният ремонт може да започне. Когато му отговорих, че просто съм отрязал Партийния, той сподели съчувствено, че ще си навлека беди.

Когато се върнах в Общината, Данчето ме посрещна разтревожено, че кметът ме търсел под дърво и камък. Светкавична реакция. Нормално. Ха, да те видим сега, другарю Иванов, ще издържиш ли? Колкото Партийният беше външно спокоен, толкова кметът беше бесен. Започна да крещи: "Ти какво си направил, бе? Знаеш ли, че в ОК на БКП обмислят да те изключат от Партията? Ама, казвах аз, това хлапе да не ми го натътрузват, нямам му доверие, но не, никой не ме слуша. Сега кой ще сърба попарата? Естествено аз...". Не се раздразних, защото си познавам началника, не се и упраших. Докато той сипеше обиди, се приближих спокойно да заседателната маса и седнах на най-близкия стол до огромното кметско бюро. Гледах и ми стана смешно.

Като разбра, че заплахите нямат ефект, той окончателно изгуби самообладание, скочи от стола и започна да обикаля около бюрото си. После се спря и се надвеси гневно над мен. Изсъска тихо, със злоба: "Ти знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за Държавна сигурност? Знаеш ли какво може да ти се случи? Момче, момче, представа си нямаш!... Още сега се обаждаш на онова село, на кмета му, да му се извиниш и да му кажеш да дойде да си вземе радиаторите!"

Отговорих, че е невъзможно, защото документацията е готова и още утре започва монтирането на радиаторите в болницата. "Ще се обадя на баща ти, ще му кажа какви си ги надробил." Да, разбира се, другарю кмет, но сигурно са те изпреварили - Партията вече сигурно му е съобщила трагичната вест. Това не го казах, само станах, казах учтиво "довиждане" и си излязох с леко сърце. Горкият татко! Щеше да се ядоса, а аз Я намразих още повече заради нейните мръсни номера. Успях да се защитя! Е, сега съм свободен, наистина свободен. Докога ли?

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012