21

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Ако до вчера мислех само за нея, сега живея само заради нея. Всичко останало ми е чуждо и безразлично. Другите са някъде далеч, те не ме интересуват. И да искат, не могат да ме уязвят по никакъв начин. Цялото ми същество е обхванато от мощен порив. Въодушевен съм, но това не е опиянението на наивника, а на дръзкия, безскрупулен реалист, който е решен на всичко, за да постигне целта си - да бъде щастлив. Всъщност влюбеният е най-големият егоист на земята, който не се интересува дали ще нарани някого с любовта си. Той се стреми само към другия - този, когото обича. Предлага себе си, за да притежава другия. Но в същото време душата му е безкрайно уязвима, като обърната ръкавица, и е подложена на показ и поругание.

Странно, чувствам се едновременно безпомощен и безкрайно силен. Безпомощен съм пред другите, но това никак не ме плаши, напротив, ожесточава ме. А силата ми иде от увереността, че нежността, която ме измъчва и искам да отдам, ще бъде изразходвана.

На другия ден, следобед, се срещнахме в стаята с архивата на Партията. Безкрайни стелажи с папки, иззад които струеше на ивици, през щорите, топлината на летния ден. Между тези стелажи беше тя. Никога не съм бил по-развълнуван. След миг ще се случи най-желаното нещо в живота ми. Сумракът я обграждаше с блестяща аура, тялото й беше едновременно реално и безплътно. Опитвах се с цялото си съзнание да я запомня, но не се получи. Концентрирах се върху отделни подробности, но те бързо се размазваха, смесвани непрекъснато в трескавото ми съзнание.

В стаята бе тихо, исках да чувам нейните звуци, но те също достигаха до мен неясни. Винаги съм смятал, че не е важно къде, а как. Как ли? Никак не се получи, защото прекалено много бързах, пришпорван от бясното си желание тя да стане част от мен. Ето, докосвах я, усещах както никога досега материализираната си мечта. Най-напред внимателно, много внимателно с дланите си се допрях до нея и усетих плътта й -нежна, мека, дишаща, тръпнеща, приемаща ме. Порази ме реалността на нейното съществуване. Разумът ми дотолкова силно беше подчинен на любовта, че не можеше да приеме нейното съществуване като факт, не можеше да проумее, че най-после е настъпил мигът, в който я усещам физически.

С огромно любопитство и наслада откривах всеки квадратен сантиметър от тялото й. Имах чувството, че усещам с ръцете си, с части от моето тяло всеки неин атом и най-малката частица от нейния организъм. Всяка подробност ме възторгваше и трескаво разтварях дълбините й, но нямах време да им се възхитя, защото нямах търпение да открия още и още... Мъхчето над устните, розовата извивка на ухото, топлината и загадъчната тъмнота на извивките на шията. Устройството на кожата й бе съвършено, но нямах време, успях само да се съсредоточа върху една частичка от вратлето, където запомних конфигурацията на порите, деформирани зрително от извивката към челюстта.

Бързах да видя това, което съм си мечтал да видя и докосна, но дълго време не вярвах, че ще го постигна - тази част от тялото й, която беше под роклята. Гърдите бяха живи, пъргави, изплъзващи се и... по-големи, отколкото съм си ги представял. Но действителността надмина всички мои очаквания. Те бяха, те бяха... не мога да го изразя! Нищо, важното е, че невъзможното вече се случва.

Огромният прилив на нежност, който винаги досега бе спиран насила в гърлото ми и бе се превърнал в страдание, сега започна да излиза през устните ми, дланите ми, порите ми, докосващи повърхността на тялото й. В мига, в който гърдите й излязоха изпод разкопчаната рокля, аз се наведох да ги видя и да ги докосна не само с дланите, но и с очите и устните си. Преглъщах като умиращ от жажда, изгубил се в пустинята, и най-после намерил скъпоценния извор, от който жадно пиех животворна, ослепително блестяща вода. Те бяха живи, постоянно променяха формата си, мамещи ме. Предизвикваха ме и ме караха да им се възхищавам. Някъде там, вътре в тях, се зараждаше гласът й, от който се подкосяваха краката ми. Изпаднал бях в сладка, пърхаща от щастие нега. Някъде там, в дълбините, усещах равномерните вибрации на сърцето й...

Вдигнах очи към лицето й в огромно желание да науча какво мисли в момента. Очите й се отвориха инстинктивно. В тях открих същото щастие, което изпитвах и аз. Устните й бяха леко разтворени, съвсем естествено я зацелувах. Естествено? Никога досега целуването за мен не е било естествен акт. Винаги съм се насилвал да го правя. В неустоимото си желание да проникна в нея, в духовната и материалната й същност, устата изведнъж се превърнаха във вход към рая, към това, за което съм копнял.

Кръвта ми биеше в главата като чук, целият горях от нетърпение да достигна до сърцевината на душата... и женствеността й. Страшното напрежение в очакване на великото чудо, което още не се беше случило, продължаваше. В хранилището бе толкова тихо, че шумът от триенето, приплъзването и тупването на пода или някъде другаде на части от облеклото ни, го усещах като раздиране или гръм. Може и наистина да съм скъсал нещо, не знам.

Когато пред мен най-после се разкри страшната и прекрасна, неописуемо привличаща като магнит гледка на най-интимната част от това сияещо с белотата си нежно тяло, аз изпаднах в умопомрачение. Усетих в себе си огромна сила, която бе резултат от неустоимото ми желание да пробия обвивката и да стигна до НЕЯ на всяка цена. Тя ме разкопча нежно, с трепет, с мъка го извади от слиповете, които не можеха вече да го поберат. Беше влажен и ухаещ на... рибено масло.

Отново усетих онази остра, трудно доловима животинска миризма, която изпускат възбудените жени, поразяваща ме като радиация. За миг зърнах красиво подредени кестеняви косъмчета, които в следващия миг се скриха под мен, но изведнъж... силата ми секна, по-точно се изплю под формата на бял кремоподобен секрет, който опръска чаталите ни. На милиметри от другия неин вход омекнах.

Обхвана ме бясна злоба и омраза към себе си. А тя започна да се смее тихичко, да ме гали нежно по главата и да ме успокоява с гальовни думи. Отдръпнах се рязко и се доближих до най-близкия прозорец. Без никаква причина, раздразнен, поисках да погледна навън и рязко натиснах лентата на щората. Тя се огъна, но вдигна задушаващ прах и аз нервно отдръпнах все още треперещите си ръце.

Отново ме обземаше гневът и безсилието, но тя не ме остави да е почувствам отчаян. Едва сдържайки смеха си, който напираше у нея, тя се облече, закопча ме грижовно и с едно тихичко и успокояващо "хайде" ме изстреля от хранилището. Тъй като бях все още много изнервен и продължавах да усещам как сърцето блъска главата ми, набързо се шмугнах в най-близката тоалетна, където, подпрян на стената, изчаквах да се уталожи гнева ми, цял прогизнал от пот. След няколко минути се почувствах по-спокоен и, най-важното, уверен.

Въпреки този пореден неуспех, вече знаех, че всички прегради между нас са паднали и е въпрос на време да постигна лелеяното денонощно, с месеци. До края на работното време постоянно търчах до съседни канцеларии, а и до Комсомола. На два пъти я срещнах "случайно". Споглеждахме се съучастнически. На лицето й се появяваше онази прекрасна и окриляща ме, заключила смеха й, усмивка. Аз знаех какво си мисли тя (или поне така си въобразявах), бях уверен, че ме приема изцяло.

Това ме караше да бъда спокоен и дързък. Когато зам.-кметът ме срещна след излизането от тоалетната и ми се присмя, че ризата ми е мокра от пот, като че ли току-що съм правил секс, аз само вдигнах рамене и казах, че е много задушно. Очевидно този път шефът ми беше в настроение, защото се приближи и каза тихо, така, както казваме нещо по-дискретно, например циничен виц, на публично място. Каза ми, че приличам на дошъл от полето, където в житото съм оправял някаква "булка". Дори вярната му интуиция не ме смути, само се изсмях тихо и си продължих по пътя.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012