20

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Страшно съм напрегнат! Отивам към покоите на Комсомола да искам данни за здравното състояние на комсомолците в Общината. Докладът, който трябваше да напиша, беше важен, но не и спешен, затова не беше повод за притеснение. Притеснен съм, защото най-после се реших да щурмувам "недостижимата". Страхът ми подсказва, че тя ще ме отблъсне и ще ме накара да се почувствам унизително. Той ми подсказва, че няма смисъл да й нарушавам спокойствието и да се излагам, като тичам подир една омъжена жена в малко клюкарско градче. Да рискувам кариерата си, да бъда подложен на присмеха на тъпанарите.

Да, ама аз не искам да живея като еснаф и конформист. Искам да съм вътрешно свободен - свободен от своите страхове, а и от давлението на другите. Не искам да се съобразявам постоянно какво ще кажа, не искам да се чувствам неуверен в себе си, безсилен пред собствената си слабост.

Неуверен? Да, сега съм много по-неуверен, убеден съм, че ще постъпя глупаво, но не искам да се връщам назад. Глупав, но поне ще си бъда аз, пък да става каквото ще! Още пред вратата треперя целият. Макар че според плана ми (да, замислих го още вчера, цяла нощ не съм спал) тя трябва в този момент да е сама, сега ми се иска, страшно много, да не е сама. Така няма да извърша никаква простотия, само ще взема необходимите материали и ще си тръгна. И ще ми олекне - и този път нищо не стана, но не е по моя вина.

И пак в бездната на отчаянието, самосъжалението и самоотричането! Да, но сега ще ми олекне. Отворих бавно и страхливо вратата - видимата част от интериора е без живот, тази празна част се разширява и накрая, в дъното, е... тя! Господи, в когото не вярвам, какво да правя сега? Краката ми омекнаха, но тръгнах механично, воден от някаква нечовешка воля, нещо по-силно от мен. Тя трепна, може би заради неочакваната визита и то точно в такъв момент. Стори ми се, че изпита лека досада. Разбира се, че е така! На какво можех да се надявам аз, един мухльо, от такава жена? Сигурно сега се чуди как да се отърве от мен без скандали и излагации.

Самообладанието и страха ми се бореха с останалата част от мен, която не искаше да се предаде. И какво? Ето какво - липса на увереност и самочувствие, само една тъпа упоритост. Не знам какво изломотих в знак на възхищение, само помня, че беше нещо от рода на: "Ти... Аз те..." и протегнах ръка да я докосна. Да я докосна? Не знам дали щях да успея да премина през силовия щит около нейното същество, което осветяваше всичко наоколо и ме изгаряше... Тъпо, тъпо, тъпо! Но все пак успях!! Имах чувството, че съм тласкан от освободената си виталност да извърша най-голямата глупост в живота си...

Следващите мигове бяха безценни късчета на ликуващо опиянение. Най-после! Най-после достигнах до онова, към което се стремях неистово, денонощно, в продължение на милиони мигове досега. Победих себе си, постигнах себе си! Защото усетих с всяка фибра от тялото си как нейното същество премина от изненада в моментно вцепеняване, после в инстинктивна боязън, през отпускането и приемането ми.

Най-после я усещах в ръцете си. Нея. НЕЯ! Докосвах, допирах се, мачках нежно тялото й! Макар че дрехите ме деляха от него, аз го усещах с цялото си същество. Чувах, разбирах това, което ми казваше не с думи, а с всеки свой атом това прекрасно тяло! То беше едновременно и топло, и хладно, и меко, и твърдо, но най-важното беше, че падна последната преграда между мен и нея. Преградата, която съществуваше в моето съзнание.

Животинският страх, че ще ме отблъсне, изчезна! Този перманентен, панически страх да не бъда отхвърлен от жената, която обичах, подклаждан от комплекса ми за малоценност, изчезна! Най-после се освободих от самия себе си! Нали към това се бях стремял съзнателно и несъзнателно през целия си живот? Вече бях убеден, бях си доказал, че тя ме приема такъв, какъвто съм. Щом тя не ме отхвърля, значи не съм нищожество и цялата вселена трябва да се примири с това!

Започнах пипнешком да търся онези места от облеклото й, през които мога да се докосна до тялото й. Опиянението и нетърпението ми се засилваше. Цветето обаче не се разтвори изцяло, но този път не изпитах безсилие, опиянението продължи. Вярно, когато ме отблъсна, светкавиците на гнева ме заслепиха за миг. Аз отскочих ядно и отидох към прозореца, застанах с гръб към нея. Усетих се, че дишам учестено. Целият бях като навита пружина, която всеки момент ще се скъса и можеше да избухна.

В тези мигове на заслепение не помня какво сме си казали, защото важното не бе казаното, а това, което искахме в момента, сега. Аз я исках, тя също, това вече го усещахме и двамата, но тя реши да се погаври с мен. Поне така мислех в гнева си, но не бях прав. Усетих приближаването й и почувствах очаквания допир на ръката й. Говореше нещо с успокоителен тон, а това утоляваше жаждата ми за гняв. Макар че още дишах учестено, яростта ми се изпари, само реакциите ми останаха гневни - със стиснати челюсти, намръщен. Усетих, че вече съзнанието ми не може да контролира чувствата ми, но нямах никакво желание да се връщам към предишното си състояние.

Единственото, което изригналият вулкан на емоциите допусна до съзнанието ми, беше часът и начинът на следващата среща. Край, свърши се с мъчението ми! Нищо, че иде ред на ново, много по-болезнено и мощно терзание. Не се страхувам вече от него, желая го. Дали ще успея да се справя с всички предстоящи предизвикателства? Страшно е интересно.

Най-важното е, че вече не изпитвам страх от нищо. Усещам се жив, така жив, че повече не може да бъде. А може и да може? Може, разбира се!... Ясно, съзнанието започна да действа и то на бързи обороти. Макар да зная, че е контролирано от емоциите ми, то сега има много по-голяма възможност за действие, защото не се самоограничава. Е, няма как, трябва най-после да рискуваш и да се подчиниш на животното у себе си.

Това все някога трябваше да стане, нали?

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012