17

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Бях отчаян, чувствах се като обречен, осъден на изгнание. Но не исках да се примиря с положението, а това ме държеше в постоянно вътрешно напрежение, което търсеше да избие нанякъде. И то изби, но за съжаление с нея отново станахме просто колеги, както преди. Е, не съвсем... Лошотията в мен изби. Тоталният ми провал с жените като че ме накара да ги намразя и да не ги уважавам. Започнах безогледно да задявам секретарката си, а и която ми падне, без да изпитвам никакво притеснение. Не бях груб и брутален, но извънредно упорит. Станах нахален - нещо непривично за мен досега.

Това, което не можах да направя с нея, се опитвах да свърша с Данчето, макар да знаех, че тя си има приятел. Отначало беше само леко смутена, после - повече, след това - още повече. Забелязах, че се изчервява. Днес погалих бялото, съблазнително извито бедро, като почти стигнах до топлата среда, попречи ми само нейната остра реакция. Слава богу! Олекна ми! Поне животното у мен ще бъде частично задоволено. Тя, естествено, се дръпна и затвори прохода.

Може би ми беше обидена, но на мен ми беше безразлично. Омръзна ми да бъда добро момче, да се държа етично. Съзнанието ми беше направлявано от мрачно отчаяние. На другия ден забелязах, че Данчето ме попоглежда скришом с любопитни очи. Аз пак я задявах, но само толкова, без да я докосвам, нежелаейки да задоволя интереса и. Просто бях частично удовлетворен, отмъстен, но в глъбините си усещах някакво огромно разочарование, някаква мътилка...

На третия ден след случката със секретарката, срещнах Ленчето пред Комсомола, отивах за нещо до Партията. Тя се смееше звънко на нещо, казано от някакво момче, някакъв млад специалист. Не погледна към мен, но знаех, че ме е забелязала. Когато минах покрай тях, той я прегърна и тя се сгуши у него. Чух звук от целувка. Усетих страшна болка. От тия, които уж не са физически, но от които чувстваш, че умираш. Отчаянието ми избухна с нова сила. Та тя го направи нарочно! Не знам, може и да не е така, но аз заскимтях като ранено псе. Едва сдържах безсилния си детински яд.

След като си свърших работата, се върнах в канцеларията си бесен, но когато отворих вратата и видях моята секретарка, у мен отново се събуди дяволът. Данчето се беше навела да извади някаква папка от бюрото си и естествено беше заела много съблазнителна поза. Болката и озлоблението ми светкавично преминаха в страстно желание за секс, просто секс. Бях загубил абсолютно контрол над себе си, не успях да се въздържа, защото бях отчаян. Всички скрупули бяха отлетели яко дим.

Тя се изправи бавно и се обърна към мен, усмихвайки ми се свенливо-виновно. Няколкото секунди от предишния кадър се запечатаха в съзнанието ми с болезнена яснота. Лекото постепенно изправяне трансформира предизвикателството във възхитително елегантно движение, което сякаш казваше: "Аз съм жива и се променям". Това беше прекрасно. Бавно започнах да се приближавам към младото тяло. Запомних очите й - те бяха най-важните, но в момента бях изцяло подчинен на животното у себе си, затова с доближаването си започнах да усещам все по-силно изгарящия лъх на жената, застанала пред мен.

Беше облечена в червено и черно. Изобщо не се интересувах дали ще ме приеме, или не. В съзнанието ми пулсираше само неистовото желание да я обладая, даже не го и съзнавах, но го усещах с всяка клетка от организма си. Когато най-после я доближих, трескаво и несъзнателно я хванах за кръста. Тя трепна и извика леко от уплаха. След кратко напрежение тялото й се долепи до мен. С двете си ръце ме отблъскваше вяло няколко мига, като ги беше опряла о раменете ми. В същото време мълвеше тихо и ласкаво-сърдито (както ми се стори) някакви думи от рода на: "Ама какво правите...".

Отстъпвайки, тя се опря о бюрото. Ръката ми сама влезе под късата й черна пола и започна трескаво да изучава формата, обема и топлината на бедрото й, дупето, деформирано от ръба на бюрото. Опитвах се през чорапогащника да усетя грапавината и плътността на кожата. Тези бедра, за които с месеци мечтаех! И в същото време вратата изскърца, като че ли някой искаше да я отвори. Трепнах и се вцепених. Вратата обаче не се отвори, усетих го с гърба си. Чух отдалечаващи се стъпки и въздъхнах облекчено. Сега усетих, че тя ми беше прегърнала раменете. Погледнах я учуден, а лицето й изразяваше напиращ отвътре безмълвен смях. Каза: "Заключихте, не се ли спомняте?"

Тези жени, тези жени! Винаги те изненадват. А кой ли беше поставил ключовете отвътре? Чак сега се договедих, че от известно време имаше този навик. А аз съм заключил несъзнателно. Но в момента това, че загрявам бавно, не ме тревожеше изобщо. Сграбчих лакомо благоуханното трептящо тяло и започнах да целувам възбудено откритата част от гърдите и. Заоткопчавах червената й блузка, тъмният триъгълник, маркиращ разделянето на двете ослепително бели, топли и гладки, живи заоблености, се разшири и под гърдите се показа коремчето. Те бяха малки и изящни, като изваяни. Ръката ми се плъзна надолу по леко заобленото коремче и закономерно влезе под слиповете и чорапогащника.

Тя отново трепна и се дръпна, аз автоматично се почувствувах отблъснат, но продължавах нашествието си още по-настъпателно и яростно, като с другата си ръка я стисках силно за кръста. Но този път тя нямаше намерение да ме отблъсне. Просто искаше сама да се съблече. Отново бях учуден. Защо ли? Защото съм си такъв - недоверчив, просто още не вярвах, че ще й бъде хубаво това, което исках да направя с нея. Обърна се с гръб и започна да се съблича - първо полата, после тъмния чорапогащник. В стаята беше тихо и шумът от плъзгащите се и падащи от тялото дрехи се чуваше ясно и отчетливо.

Този тих шум ме изпълваше с радостната увереност, че това, за което съм си мечтал безброй пъти, ще се случи след миг. Тъй като нямах търпение, я доближих и се опитах да я пипна, но все още нямах възможност да я докосвам - ръцете и тялото й се движеха постоянно. С нежна досада ми каза тихо да изчакам малко. След няколко предълги мига се обърна и се изправи срещу мен - прекрасна, съблазнителна и... моя. Моя! Още не можех да повярвам на очите си. Толкова бързо и толкова лесно! Беше само с уютната си и дъхава коса, без нищо друго. Тялото и бе... най-красивото нещо, което някога съм виждал.

Треперещ я долепих до себе си. Усетих и осъзнах обема и гъвкавата твърдост на нейното тяло с всичките му съблазнителни форми. Напрегнатостта и настървението се смениха с блажена увереност и нетърпеливата надежда да вляза в нея. Проблемът сега беше как да го направим. На бюрото ни се стори неудобно - беше покрито с дебело стъкло, при това пукнато, на земята - тя пък не искаше. Тогава решихме да седнем на стола. Тъй като на моя не беше достатъчно удобно, седнахме на табуретката за гости - тя поне нямаше облегалка. Треперех от неистовото желание да навляза навътре и все по-навътре в нея...

След като ми олекна изведнъж, се усетих, че хълцам като дете, което току-що е преживяло нещо страшно. Само че това беше радостно хълцане, защото неимоверното денонощно нервно напрежение се беше уталожило. И изведнъж си дадох сметка, че всъщност не съм обладал нея, а Данчето - моята секретарка, която бях разочаровал преди месеци.

Нея? Наред с огромното облекчение, удовлетворение и радост осъзнах, че не изпитвам кой знае каква благодарност към това прекрасно момиче, чието благоразположение месеци наред се опитвах да уловя. Помислих си, че трябва да се чувствам неблагодарник, но не смятах, че е така. Помислих си, че съм безчувствен и егоист, но не се чувствах виновен. Не бях виновен пред Данчето, но у мен се зароди отново някаква глуха болка, недоволство. Каква я свърших? Всъщност нищо не постигнах, само забърках по-голяма каша.

Но нямаше време за нови терзания. Данчето не беше още приключила и за да ме подготви за втората фаза, направи нещо необичайно. Необичайно за мен, разбира се, защото не бях преживявал още такава наслада. Трябваше да ми бъде противно, но не беше. Постла си вестник и седна на земята пред мен. Красивите чувствени устни ме обхванаха и ми стана меко, топло и приятно. Наслаждавах се на вълнуващата гледка на приседналото голо тяло, на елегантно прегънатите колене, на съблазнителните извивки на талията и всичко това в ракурс отгоре.

Когато усети, че съм готов, пак ме възседна. Този път тя стигна до края. Най-после се освободи от своите задръжки, потното й тяло се извиваше и гърчеше от страст, която се стреми да бъде задоволена. Накрая чух тихите нежни звуци, последните акорди на тази бурна музикална пиеса. Може и да съм шантав, но най-голямо щастие ми доставиха шумовете и звуците, които тялото й произведе в началото и в края - шумола от падащите й дрехи и тържествената песен на оргазма й.

Сега би трябвало да съм щастлив, но... Ех, защо винаги трябва да има по едно "но"? Не знаех оттук нататък какво ще последва, но отчаянието още не ме е напуснало, само става по-приглушено и трудно уловимо. И по-дълбоко...

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012