16

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Поради естеството си, Голямата екскурзия не ме ангажира служебно така, както беше при преименуването. Изселниците тръгваха сутрин рано с тирове, коли, влакови композиции. Ние, оставащите, нямахме преки впечатления от този процес, колкото и странно да звучи. Пък и не желаехме да ги виждаме. Явно, през няколкото години след преименуването се бяхме отчуждили. Но се говореше, че в южна България скупчването на коли, багаж и хора било страшно. Вече почнаха и по телевизията да дават какво става на границата. Турската страна събирала всички "екскурзианти" в лагери, където се твърдеше, че имало издевателства. Не пускали всички, някои били връщани. Тези, които не им харесвали физически, според тях не били турци. Даже започнаха да се разказват вицове за това кой изселник или изселничка колко пъти били "обиждани".

Екскурзиантската криза се задълбочаваше и за мен беше по-добре така, защото ме караше да забравя за кратко моя си проблем - невъзможността да преодолея стената, която се е изправила между нея и мен, когато останем сами. Днес, през обедната почивка, тя пак дойде при мен. Чувствах се малко по-спокоен, защото всеки ден се виждахме и някак си свиквахме със статуквото, но дистанцирането от моя страна продължаваше, което поне за мен усилваше мъчението и след всяка раздяла се чувствах все по-празен и неудовлетворен, все по-близо до отчаянието.

Обикновено сдържана, този път тя се приближи до прозореца, като заобиколи бюрото ми и се приближи опасно близо до мен. Беше застанала с гръб, гледаше навън, изглеждаше замислена. Опитах се да си наложа да стана или по някакъв начин да я докосна. Ето, тя се обърна към мен, започна разсеяно да разбутва листите на бюрото ми, говорейки весело и шеговито. Напрегнах всички сили да преодолея парализата, която ме бе обхванала, но не успях. Само се изпотих от напрежението. И този път нищо не стана. След няколко дълги минути, в които отново се почувствах нищожество, тя си излезе и аз най-после се отпуснах.

Този път не можах да избягам от отчаянието. То ме заля с огромна сила, макар че продължавах да се съпротивлявам. Силите ми обаче бяха на изчерпване. След две седмици на ежедневно плахо ухажване и упорита борба със себе си, аз почти бях изгубил вяра, че ще успея да се справя със собствения си неестествен страх. След всеки мой провал ме измъчваше и опасението, че това ще бъде нейният последен опит да ми даде някакъв шанс, преди да се отдръпне. Казвах си, че това заслужавам, като съм такъв мухльо. И сега пак така си помислих, разочарованието ми от мен бе огромно, по-болезнено отвсякога. Бях бесен - бесен на себе си, но и на всички други. Не ме интересуваше, че не съм прав, просто исках да си го изкарам на целия свят, ако ще да погине. Просто вече бяха паднали всичките ми задръжки и реакциите ми бяха станали дръзки.

Когато секретарката ми се върна след почивката, видях, че има на яката си мокро петно. Кой знае защо то ми се стори леко противно, аз съм много гнуслив. Стори ми се, че разваля впечатлението от безупречния тоалет на момичето и осквернява светостта на чистата бяла женска плът. Точно затова се пошегувах, може би малко грубо, даже извадих кърпичка, когато видях, че по брадичката й се оттича вода, за да я изтрия. До края на работното време продължавах да се държа все така пренебрежително-цинично с нея, инстинктивно надявайки се по този начин да освободя сексуалното животно вътре в мен и да нахраня гнева си. Тя беше леко стресната от тази рязка промяна в държането ми, но продължаваше да се държи учтиво.

А Ленчето вече не ми даваше възможност да я виждам всеки ден. Изглежда търпението й се бе изчерпало. Страхувах се да отида при нея, страхувах се от себе си, от собственото си жалко безсилие. Но колкото по-рядко я виждах, толкова повече мислех за нея. Всъщност за нищо друго не мислех. Дори когато спях, съзнанието ми бе обзето само от нея. Сънувах постоянно, не винаги помнех какво, но когато се събудех, се чувствах или безкрайно щастлив, или свръхотчаян, според съня. Почти винаги обаче имах ароматно мокро петно на слиповете.

На следващата оперативка се държах гадно с началниците на отдели. Всеки понеделник в цялата страна започва с оперативки. Всичко върви отгоре надолу. Първо в ОбПК се инструктират всички най-висши администратори на Общината - прадседателя на Общинския съвет, директорите на заводи, шефовете на партийни отдели в самия ОбПК и шефа на Комсомола. После - те на своите преки подчинени и така чак до най-малкото звено. До директорката на селската детска градина, която инструктира учителката и лелката, до звеновода на трите бабички-копачки на полето ("оператори на мотични единици"), до бригадира, отговарящ за работата на един работник в завода.

Да се чудиш как в този първи работен ден от седмицата успявахме да задвижим тази толкова тромава система на управление, как въобще някой работи. Всички стават чиновници. Но нищо, ние сме работен и организиран народ... Та така, насапунисах хубавичко подчинените си. За качеството на работа, за партийността във взаимоотношенията, за малката правда, която боде очите на младежта, за безотговорността, за международното положение и други такива глупости. Хората ме изтърпяха, но на излизане усетих, че мърморят нещо. Заболя ме от това, но не се смутих, а само се увеличи ожесточението ми - към мен.

Сега отчаянието не ме сломяваше, а ми даваше сили да бъда безразсъден, не се страхувах, че ще сбъркам. Всъщност нямаше какво да губя, след като бях изгубил единственото, на което държах - надеждата, че ще победя себе си и ще мога да се изявявам така, както желая. Вече не се страхувах от другите, но на моменти изпитвах страх от самия себе си - страхът, че ще направя неща, които досега не смеех да извърша. Такова безразсъдство беше ново за мен. Имах чувството, че се бях освободил от комплексите и задръжките си и че това е необратимо. Точно това ми харесваше и в същото време ме плашеше.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012