15

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

На една от червените оперативки в Общинския комитет ни казаха, че нашите турци искали да се изселват в Турция, но тъй като няма спогодба между двете правителства за това, те отивали там под формата на екскурзия. Екскурзия, на която вземали цялата си покъщнина, превозвана с леки коли, камиони, микробуси, автобуси, влакове. Както обикновено, вече бяха тръгнали слухове за екскурзията и аз от опит знаех, че слуховете ще излязат верни. Следователно не се изненадах. Беше разпоредено да не се пречи на тази "екскурзия" - турците да бъдат освобождавани от работа без спънки, веднага.

Разбира се, това ще затрудни икономиката, но нашата държава била демократична и няма да пречи на предателите да си ходят в родината, щом я смятат за такава. Милицията даже им осигурявала охрана. Извън написаното, устно ни бе предадено да агитираме, че за нас, българите, ще бъде по-добре турците да си отидат, защото застрашават етническото равновесие.

Прислужницата на нашия етаж, леля Айше, беше много нещастна. Днес на обед ми се оплака, че тяхното семейство не искали да тръгнат за Турция, тук им било добре. Но снощи минали някакви мъже и чукали по прозорците, като ги заплашвали, че ако не се изселят, Държавна сигурност "ще им разкатае майката". Напомнили им, че имат деца, внуци, снаха, които ще пострадат. Те бяха кротки, работливи и скромни хорица, много деликатни, живееха близо до нас.

Буца заседна на гърлото ми, когато попита: "Другарю Иванов, ти си добър човек, затова се оплаквам на теб. Нищо лошо не мога да кажа за тази власт. Досега тя добре се отнасяше с нас: децата се изучиха, имат апартаменти, работа. Тук си живеем добре. Смениха ни имената, не ни стана хубаво, но се примирихме - срещу ръжен не се рита. И изведнъж - ставайте, тръгвайте! Ами имотите, имуществото - какво да правим с тях? Имаме животни на село - какво ще стане с тях? България е нашата страна, какво ще правим в чуждата държава? Там жените ходят забрадени, не ги пускат на работа - там не е хубаво за нас. Защо ни пъдите?" Не можах нищо смислено да отговоря, само й се извиних с дежурното оправдание - аз не съм съгласен, но такава е политиката. "Тъй, тъй, чоджум, знам, че не си виновен, ама извинявай" - каза леля Айше и си излезе. Повече не я видях - бяха заминали за Турция.

Настана време на велик егоизъм. Естествено, по даден от Партията сигнал цялата държавна машина и средствата за масово заблуждение (медиите, де!) се завъртяха на бесни обороти. Неофициално, но твърдо и последователно, турците биваха принуждавани да напускат работа, уж по свое желание, да изоставят домовете си, като вземат със себе си каквото могат, и да продадат това, което не могат да натоварят на превозни средства. Досегашната изселническа политика беше коректна - споразумяват се двете правителства и се разрешава легалното изселване на български турци по определени правила.

Но сега не стана така. Военната диктатура в Турция отказваше да приеме турци - изселници от България, защото те им бяха необходими тук. Нашите пък също не могат да сключат изселническо споразумение, защото официално в България няма турци. Но на България турците също не бяха необходими, те заплашваха етническия мир с големия си прираст, затова единственият начин беше всички, които се чувстват турци, да "пожелаят" да се изселят. И те "пожелаха", нямаха друг избор. Така наглото лицемерие на властта ставаше все по-брутално, абсурдното се превръщаше в нормално.

Ние, българите, си траехме, успокоявайки съвестта си с аргумента, че това не ни засяга. Вътрешно в себе си обаче се чувствахме удовлетворени, защото националният ни егоизъм оправдаваше това безобразие. Беше борба за запазване на българската хегемония - борба за увеличаване, а не за намаляване дела на българите спрямо турците, независимо от демографския ни колапс. Борба за национална сигурност. Аз вече също мълчаливо одобрявах това, което се правеше с турците, приемах го като единствения възможен изход от ситуацията, макар че не забравях първата ми реакция преди няколко години, когато започна "Възродителният процес" - на възмущението и отвращението. След разговора с леля Айше също почувствах отвращение, но отвращение от себе си.

Доброзорната "екскурзия" на турците породи чер пазар на стоки и имоти. Турците трескаво и уплашено продаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си. Цените на черно на добитък, мебели, сгради паднаха драстично. Заговори се, че някои оправни българи умело използвали ситуацията и изкупували на безценица, каквото докопат. Но и тук имаше правила - правила, които не са за всеки, а само за оправните, т.е. корумпирани властници и милиционери.

Мои приятели ме помолиха да отида с тях до едно село, откъдето да закупят десетина овце. Когато влязохме с нисата* в селото, на мегдана ни пресрещна кметът-българин. Той изскочи от джипката си, като ме видя, ме поздрави, ухили се и като разбра за какво сме дошли, ни каза, че в неговото село такива неща не стават - турците всичко колели (имаше предвид животните) и вземали мебелите със себе си. Знаех, че официално е разпоредено да се следи да не се нарушава законът, но на практика не беше така - времето беше мътно, турците - изнервени и "търговията" вървеше.

Кметът ни засипа с праха от джипката си - видях, че отива към турската махала на селото. Последното, което запомних от тази трескава среща, бе хитрият и насмешлив поглед на бай Ганьо, който като че ли ни говореше: "Вие сте аджамии, градски наивници, които не разбиран играта". И излезе прав. Отидохме при един турчин, за когото бяхме чули, че продава овцете си. Когато спряхме пред къщата, от двора излезе един слаб, шейсетгодишен човек с дочени дрехи и таке - такива, каквито носят турците. Казваше се бай Адем. Говореше спокойно и тихо, но гледаше встрани. Каза, че нямал овце за продан, макар че ни показа обора - вътре имаше няколко овце. Те му трябвали, за да се изхранва. Така злополучно завърши нашият опит да вземем участие в ограбването на "екскурзиантите". В края на краищата бях доволен, че не успяхме, но вътре в мен остана някаква мръсна утайка, която се постарах да забравя.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012