14

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Събуждам се всяка сутрин и се чувствам като новороден. Всичко е прекрасно и всичко ме заплашва, но не се чувствам безсилен. Светлини, звукове, форми, движения - всичко ме кара да съм щастлив. Възвърнах си възможността да се възхищавам, да се учудвам. Дори червеният цвят на огромните плакати вече не ме дразни - действа ми развеселяващо, защото всъщност плакатите бяха глупави и всеки го знаеше, но го приемаше за нормално. Отново се чувствах вътрешно спокоен, но и самоуверен. Неочаквано тя ми се обади минути преди почивката в 12 да съм отидел да й занеса някакви сведения за младите специалисти на комсомолска възраст - до 29 години. Тя знаеше, че са готови, но вчера ми каза да не бързам, имало време. Може би предварително го е съобразила? Е, глупости, чак пък толкова. Много си суетен, мой човек!

В коридора срещнах нейния колега - онова комсомолче (всъщност неин шеф), което ми се присмя през лятото, след едно съвещание, че са ми набивали обръчите, личало ми на лицето. Беше целия зачервен, очевидно ядосан и притеснен. Тъй като излизаше от кабинета на партийния секретар, ми беше ясно какво се беше случило - нещо му се бяха карали. Преди щях да се замисля дали въобще да му обърна внимание и да си го върна, или да не си създавам излишни проблеми.

Сега обаче, подтикван от вътрешната си самоувереност, реших да го засегна, без да се колебая. Попитах го ехидно защо се е попотил така, като че ли току-що е излязъл от центрофуга. И наистина, имаше такъв смачкан вид, че му личеше отдалече. Той само ми се усмихна кисело, махна вяло с ръка и отмина. А аз се почувствах удовлетворен и не започнах да се терзая, както обикновено в такива случаи, че съм постъпил просташки. Просто ми олекна и забравих за случая.

Сега денонощно съм с нея. Мозъкът ми е като ядрен реактор, чиято енергия се захранва от нещо, на пръв поглед дребно и незначително - онази част от нейното същество, която се намира вътре в мен. Тя постоянно присъства в съзнанието ми, това е единственото нещо, което в момента ме интересува. Коства ми огромни усилия да се владея, да не започна да говоря за нея, само за нея. Не го правя не от притеснение, а само защото другите няма да ме разберат. Опасявам се, че ще произнеса на глас името й, без да има някаква връзка с това, което правим или говорим в момента.

Най-тежко ми е, когато не мога да си представя лицето й. Това ме побърква. Не знам какво мисли, какво чувства в момента. Горещо искам да я опозная, да я докосна. Това ми желание е толкова силно, че съм сигурен, че пред нищо няма да се спра, за да го задоволя. Вече всеки ден я виждам по няколко пъти - случайно или не. Но днес бе върхът, когато следобед, към три часа, дойде в моята канцелария. По това време секретарката ми имаше полагащата й се петнадесетминутна почивка и се запиля нанякъде (знам аз къде, ама...).

Е, сега това няма никакво значение, важното е, че Ленчето дойде при мен. Велика радост! Разтреперах се целият и се разтревожих, че тя ще го забележи и кой знае защо това ме уплаши най-много. В момента, когато осъзнах, че следващите минути са само за нас, отново се появи ОНОВА. Осъзнах, че няма да мога да я докосна. А толкова много мечтаех и се надявах на такъв шанс!

Знаех, че е от първия тип жени - най-опасните за мен, но в еуфорията съвсем забравих за девствения си страх от присъствието на тази, която непрестанно желаех. Изпаднах в паника, макар че в същото време бях безкрайно щастлив. Тя стоеше до вратата, малко зад нея и ъгълът от стаята там бе ярко осветен и опасен за мен. Говореше нещо, аз отговарях разсеяно, но в същото време ми беше ясно, че всъщност ми казва нещо друго, важно за нас, двамата. Може и да се заблуждавам, но ми е хубаво да си мисля така. Тя свърши със служебната дреболия и започна да говори за друго - банални неща, е, не дотам банални, щом ги казва тя. Това бяха от онези теми, които познатите разнищват, когато искат да убият известно време и им е хубаво да са заедно. За мен това бе косвен знак, че тя също иска да е с мене. Или може би се заблуждавам? Не, този път не, не и този път. Няма да позволя на садомазохистичната си същност да ме сломи. Този път твърдо съм решен да се боря с тебе - злобно, безсилно и страхливо същество. Ще се боря, пък каквото ще да остане от мене.

Отговарях машинално и вяло, защото изцяло бях зает с осъзнаване факта на нейното присъствие и бях обхванат от борба със себе си. Тези две противоборства ме парализираха. Исках да я поканя да седне на стола на секретарката ми, или да се приближа до нея. Първото си беше в реда на нещата и беше логично и учтиво, но бях скован и не можех да й го кажа. Пък и тя не спираше да говори. Бъбреше весело и безгрижно, поне така изглеждаше. По всяка вероятност онзи ден в заведението съм успял да надмина себе си и тя сега иска да се държа пак така. Ама не мога, защото духът ми е паднал ниско долу.

Това още повече съсипваше самочувствието ми. А да се приближа до нея - и дума да не става. Все едно да се приближиш до слънцето - ще се стопиш, ще изчезнеш като пара. Изпитвах смъртен страх от това, както в детството от тъмнината. И в същото време полагах усилия да направя нещо срещу себе си и да се преборя с парализата, която ме бе обхванала. Не исках да се предавам, но нищо не се получаваше.

След доста време на напрегнато мъчение, тя си отиде. Отиде си! Ами ще си отиде я, като съм такова дърво! Поне ще имам достатъчно храна за съзнанието си - толкова много впечатления наведнъж, макар и само за четвърт час. Като че ли съм новородено и за пръв път опознавам света - какво е светлина, топлина, въздух, неподвижни и движещи се тела, форми... В съзнанието ми се запечата всичко, ама всичко от този дълъг отрязък от време. Малко след като си отиде, когато се отървах от вцепенението, си погледнах часовника. Бяха изминали едва двадесетина минути, като включим и периода на окопитването. Само двадесет минути, а толкова много неща се случиха!

Бях едновременно безкрайно щастлив и безкрайно нещастен. Ами оттук нататък какво? Ще успея ли да се справя със себе си и ще имам ли сили? Боже, само ако тя знаеше от какви терзания съм обхванат! Кой знае как би ми се присмяла? Въпреки това този път желанието ми да се съпротивлявам е много по-силно от всичко - дори и от инстинкта ми за оцеляване, дори и от любовта ми към нея.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012