Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

13

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Есента е никакво време. Уж е лято, ама не съвсем. Усещам как си отива топлото време и съжалявам, макар че няма за какво. През тази година какви ле не бури връхлитаха конформистката ми душичка, смущаваха я, плашеха я, но тя оцеля. Все същата си е. Сега съм в безтегловно състояние. Не бях притесняван от някакъв проблем, не изпитвах тревога за нищо. Нищо не се случваше, но поне бях спокоен. Спокоен, ама не доволен. Нищо! Както казва Георги Димитров, в живота трябва да избираш дали да си наковалня, или чук. Е, аз съм наковалня, макар че изборът не е мой. Просто така съм се родил или така ми е удобно да си мисля. Дълбоко в себе си се чувствам ограничаван, но се старая да потискам това недоволство от самия себе си.

А съдбата, както винаги, си направи шегичка с мен. Докато бях потънал в измамното си еснафско спокойствие, ме връхлетя ураган, който помете и разбърка всичко в мен. Този път не възнегодувах, нито уплаших, защото всичко произлизаше от мен. Съзнателно или не, но се оказа, че бях очаквал това да се случи. Но не вярвах и се страхувах, макар че се надявах. Повече не можеше така да продължава. За да се почувствам себе си, трябваше да се случи някаква голяма глупост. И тя се случи. Глупостите, от които се страхуваш, неизбежно идват. Преди не бях убеден, че е така, но сега съм сигурен. Случи се точно през октомври, през това никакво време, когато хората си ходеха по сборове и тренираха за големия зимен маратон с Нова година и именните дни.

Бяхме в командировка до окръжния град. На връщане заседнахме в едно крайпътно ресторантче. Беше малко сумрачно, но уютно. Чувствах се вътрешно свободен, освободен от себе си, или може би открил себе си. Бяхме група общински чиновници, ползващи общ транспорт, за да свършим наведнъж различни "важни" работи. Беше последният работен ден от месеца, при това петък. Всички бяхме весели, предвкусвахме предстоящата почивка. Така, спонтанно оформихме приятна компания от познати, но не особено близки хора. Бях обзет от еуфорично настроение, шегувахме се, подхвърляхме си реплики и се смеехме шумно.

Срещу мен беше седнала Ленчето - симпатична млада жена, работеше в Комсомола. Тя имаше прекрасна усмивка и искрящи живи тъмни очи, нежна, много нежна. Настроението ми с всяка минута се покачваше и изглежда, въздействаше върху нейното. Тя също ставаше все по-весела. В един момент си дадох сметка, че сме се увлекли доста и аз всъщност флиртувам с тази жена. Не обръщахме никакво внимание на другите. Имах усещането, че другите са малко стъписани от нашето държане. Смисълът на цялото ни поведение можеше да се изрази и така: хубаво ни е и не ни пука за другите. Имах чувството, че се държа доста себично, че това може да изглежда едва ли не грубо в очите на някои, но не изпитвах никакво чувство за вина. Беше ми омръзнало да се съобразявам с другите, да внимавам какво ще кажа или ще направя. Усещах се свободен и щастлив, а към това съм се стремял винаги, но много рядко съм успявал.

С цялото си същество показвах, че я харесвам, че искам да го разбере. В същото време у нас нямаше нищо преднамерено, всичко избухна спонтанно. Преди да седнем на масата, почти не си говорехме с нея, макар че се познавахме заради общите ни служебни интереси, свързани с образованието. Бяхме просто колеги. Само след час обаче нещата се промениха коренно, без да си давам сметка, без да го осъзнавам. Е, какво от това, поприказвали сме си малко, посмели сме се. Да, ама не!

Вярно, и досега тя ми харесваше, беше привлекателна, но не ме вълнуваше. А сега... Сега най-напред ме привлече погледът й. Тъмни очи, които стоплят и приковават вниманието. Нежен, тих глас, който може и да се извиси до неподозирани височини. Мелодичността на речта й започна да ме възбужда, почувствах приятна слабост. Омайващите звуци на гласа й изразяваха нейната женственост.

Главата й (каква груба дума!) беше леко наклонена наляво, изразяваше едновременно палавост и сдържаност. Инстинктивно се стремях да преодолея преградите, които бе изградила между себе си и останалия свят. Това едновременно ме амбицираше и вдъхновяваше. След доста усилия от моя страна тя се отпусна и започна да се смее по-свободно, като отмяташе главата си назад, дори един-два пъти гласчето й ме прониза. Движенията на ръцете й поразяваха с плавното си съвършенство. В полутъмното заведение сияеха като мека светлина, която те обгръща...

Лежах през нощта в леглото си буден и щастлив, свободен. Такива неща ми се въртяха в главата, защото за пръв път от много време се чувствах по-силен от комплексите си. Съзнанието ми беше като отприщена пълноводна река, скъсала бента, който я ограничава. Дишах свободно. Ето защо, когато си дадох сметка какво се бе случило с мен, не се стреснах. Бях твърдо решен най-после да преодолея страховете си на всяка цена, затова не исках да се съобразявам дори със себе си. Вярно, подигравах се на наивността си, но духовното ми самоизмъчване нямаше вече предишната смразяваща сила. Разбрах, че няма връщане назад. Обхвана ме огромен страх от това, което ще се случи, или още по-лошо, няма да се случи, но в същото време бях твърдо решен да се боря със себе си и с другите.

Задавах си същите въпроси както досега, но те не ме отчайваха, напротив, мобилизираха ме да се съпротивлявам. От кладенеца на съзнанието ми изригнаха потоци лава и вмирисаното блато на повърхността бе изпепелено, а остатъците изхвърлени като непотребен боклук. Каква е гаранцията, че тя те харесва така, както и ти? И въобще харесва ли те? Тя е женена, има дете. Ще се реши ли да наруши семейното равновесие заради теб? Всъщност откога започна да се смяташ за толкова привлекателен? Това е поредната самозаблуда, ти си все същият малодушен номенклатурен плъх. Откажи се! Откажи се! Ти си си все същият глупак, само че сега се каниш да станеш още по-голям глупак. Това не е разумно!

Е, стига! С разума дотук. Каква полза, като постъпвах разумно досега? Не ме интересува! Искам поне един път в живота си да постъпя, както аз пожелая: "Не говори така! Не ходи там! Ела тук! Слушай! Слушай! Слушай, слушай, слушай... Бъди добро момче! Ще учиш точно в това училище, ще работиш такава работа, защото така е правилно. Няма да се излагаш!... В докладите ти липсва партийност! Не можеш това, не можеш онова, не трябва така! Бъди подъл според правилата! Ако не можеш или не искаш да бъдеш чук, ще бъдеш наковалня! Слушай Партията! Без НЕЯ няма живот! Слушай! Слушай! Слушай!…"

Майната им на всички и най-вече на НЕЯ!

На другия ден тръгнах на работа променен, но тези около мен не знаеха това. Вътрешно се чувствах уверен в себе си, усещах, че мога да се владея. Съзнанието ми беше изцяло обсебено от нейния образ, но той все ми убягваше, което ме плашеше и ядосваше. Опитвах се да си я представя, но все не можех. Имах нужда да я видя, но и се страхувах да не я срещна. Можех да си представя най-различни лица, включително на срещнати преди часове непознати на улицата, но нейното - все не успявах.

Заместник-кметът на Общината също ме ядоса. Той ми се обади да отида при него веднага и тутакси си го представих. С облещено изражение, с вдигнат заканително пръст, с нервни движения, дрънкащ глупости. Знам за какво ме търси. Вчера самодейните фолклорни групи трябваше да отидат на Националния събор на народното творчество. Но автобусът на Общината нямаше гориво. Зареждането с бензин беше задължение на Общината, но, за да направи икономия на своя бюджет, кметът разпореди горивото да се закупи с наши пари (т.е. на Културата).

Отговорникът за читалищата ми се оплака, че неговите окръжни шефове не били в състояние сега да му преведат парите. Значи, нещата стоят така: за заместник-кмета виновен съм аз, а аз, според правилата, ще трябва да обвиня човека от Културата. Той трябва да е виновният, когато Партийният ни привика и започне да ни съди. Но тъй като колегата реално няма вина за случилото се, аз трябва да защитя него. А мен кой ще защити?

Отидох при заместника спокоен, но решен да защитя себе си и ресора си. Той беше наистина гневен, чак беше станал от бюрото си, когато чу да отварям деветте врати, водещи към неговата светая светих. "Ти знаеш ли, че фолклористите още не са заминали за Копривщица? Нищо не правиш! Излагаш Общината! Ти ще отговаряш пред Партийния! Днес на оперативката ще извикам и тебе, да се червиш заедно с мен!" Отговорих спокойно, че хората са се уговорили да тръгнат със собствените си леки коли, само и само да присъстват на Събора. Добре, че бяха мераклии да участват. Щяха да тръгнат към обед и аз щях да ги изпратя лично.

Това видимо го успокои. Въздъхна облекчено и започна да говори по-спокойно за нещо друго. Проблемът за него бе решен. А аз трябваше да бързам, защото тази идея за "навитите" самодейци ми дойде наум в момента. Спомнил си бях, че някои участници изявиха желание още оня ден да пътуват със собствените си коли, ако не се уреди транспорт. Хукнах да уреждам нещата. А в същото време...

В същото време бях изцяло зает със себе си, защото имах много по-сериозен проблем от превоза на народните певци. Голямо чудо, че ще изтърват откриването на фестивала, нали нашите хора ще участват в надпяванията. Голяма работа, че началниците ще ме мъмрят. Важното е, че все още не мога да си представя как изглеждаше тя. Помнех само гласа й. Единственото ми желание сега беше да я видя, да разбера какво прави.

Успях да я видя едва следобед, чак към края на работното време. Намерих си работа към Комсомола и отидох при нея. Притеснявах се как ще ме посрещне, казвах си, че съм луд да очаквам нещо от такова прекрасно момиче. Да, тя приличаше на момиче и някои не вярваха, че е женена. Толкова нежна беше. Спомних си, че шофьорът на ладата на Комсомола един път сподели в мъжка компания възхищението си от нея. Говореше за Ленчето като за неземно същество. Твърдеше най-сериозно, че такава трябва да бъде истинската жена - толкова крехка, а краката й толкова фини, като че ли не стъпва по замята, да не говорим за гласчето и т.н. Тогава аз се отнесох с лек присмех към леко наивното обяснение, макар че то ми направи впечатление.

Може би такива случайни дреболии от ежедневното бърборене оказват влияние на отношението ни към друг човек. Опитах се да открия други подобни "насочвания" към нея, но не се сетих. Бях развълнуван и притеснен, но когато влязох в нейната канцелария, тя ми се усмихна. Изглеждаше видимо доволна, че съм дошъл при нея. Кой знае, може и да ме е очаквала? Поведохме отново разговор, който неусетно продължи в кафето на Партията. Всичко, което тя казваше, беше интересно, умно. Всъщност не бях толкова неопитен, че да не си давам сметка, че преувеличавам, по-важното бе, че се чувствах убеден в нейната уникалност и съвършенство. Разделихме се, като се уговорихме да се видим утре в стола на ПАК-а*, където обядваха и общинските чиновници.

Като се прибрах у дома, се почувствах нещастен. Не знаех какво прави в момента, завиждах на нейните хора за щастието, което има - да бъдат с нея. Почувствах силна, но странна ревност - болеше ме, че други са с нея, но в същото време изпитвах чувство на вина пред съпруга й. Познавах го бегло - така, както се познават всички в едно малко градче или село: без да има нужда да се запознавате, без да помниш кога си го видял за пръв път. Може и да е било още в родилния дом. Беше инженерче в завода за печатни платки - интелигентен млад човек с приятно държане. Не смятах, че той не я заслужава, може би дори все още се обичат.

 

 

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012