11

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Ония в София са превъртели. Не мога да повярвам на ушите си. Тази сутрин чух по радиото нещо съвсем неочаквано. Започнала е тотална кампания за "доброволна" смяна на имената на "българите" с "турско-арабски имена". Изведнъж осъмнахме с патрулиращи войници. Ако се съди по отпуснатата походка и големите кореми на някои, това бяха запасняци. Изпълнен съм с възмущение, тревога, но и любопитство - какво ли ще стане по-нататък? Според мен е тъпо да се сменят имената на хората. Никога досега нашата власт не е действала така грубо и безчовечно. И как можаха да измислят такъв евфемизъм за българските турци?

Очевидно самата дума "турчин" трябва да изчезне от речника ни. Браво! В България вече няма турци. Всички сме българи. Така ли ще си решим демографския проблем? Да, вярно, българите сме най-бързо намаляващият народ в Европа. В последните години усилено се говори, че турците у нас са се увеличили неимоверно много, минали са милиона, на седем българи се падат поне по двама турци. Дори на партийните събрания от червените брошурки често излиза "конфиденциална" информация на турска тема. А вече и всички медии я бълват открито.

Не мога да си представя как ще се развият нещата оттук нататък. Имам чувството, че ТЯ иска да отклони вниманието на народа от бързо увеличаващите се икономически проблеми. Навсякъде из страната стърчат грамади от недовършени с години обекти - най-често цехове по селата или нови заводи в покрайнините на градовете. Ясно защо - защото няма пари. А защо няма пари? Ами сигурно вече не достигат. Значи, има нещо, което ТЯ не иска да ни каже. Дали онези богове от ЦК, чиито маски са закачени във всяко учреждение, знаят какво е състоянието на нещата и разбират какво вършат? Страх ме е от неизвестността. Убеден съм, че смяната на имената е огромна грешка. След като наистина имаме икономически затруднения, смяната ще прибави само още един проблем, без да са решени предишните. Аз не искам измислени сънародници, не искам постоянно да ме лъжат, че всичко в нашата Родина процъфтява. Кой иска да бъде унижаван и да го правят на глупак? Никой не ни е виновен, че ние, българите, намаляваме. Никой не ни изтребва, ние сами си го правим.

Не познах, че от лъжата за икономическия ни растеж не може да има по-голяма. Има, и още как! На всички ни е ясно, че икономиката ни е неефективна, но продължаваме да твърдим, че тя се развива успешно. Това е досегашният абсурд. Новото е, че турците вече не са турци. И се започна тя. Държавата завъртя на бесни обороти всички свои сили, за да докаже на нашите заблудени братя, че те не са такива, за каквито са се смятали досега. И бумащината се увеличи прекалено много - нали трябваше да се промени всяка информация, в която има живи хора с "турско-арабски имена".

Всяко листче, всяко изречение да се прегледа и да се пренапише, като турското име се смени с българско, и то бързо. Смяна на паметта. Голяма дивотия! Но не стига само това, и ние, отговорните другари, трябва да ходим и да агитираме онези "българи" с..., така де, турци, които не искат да си сменят имената, да го направят. В пресата, по радиото и по телевизията, навсякъде се дават примери за това, че "нашите" турци са българи, които през Османската епоха са сменили религията и името си по един или друг начин. Набляга се вече не само на насилията по онова време, а и на икономическата принуда, защото мюсюлманите са плащали значително по-малко данъци. В еди-кое си село, според османски (не турски!) документи от началото на ХVI век например, не е имало нито един... турчин, де, но след това, след като са се потурчили няколко водещи семейства, до края на този век всички са станали турци, т.е. мюсюлмани. Повлияли са се от лидерите. И така да е, пак не е справедливо. Кой може да докаже, че всички български турци, т.е. ония, с арабските имена, са потомци на българи? Вярно е, че повечето от нашите турци приличат физически на нас, но те си имат свое самосъзнание, традиции и обичаи, различни от нашите. Освен това си говорят турски език...

И аз търчах насам-натам из селата на общината, докато в главата ми се въртяха тези мисли. Обикновено успявахме, защото повечето от тези хора бяха честни и трудолюбиви селяци, които не искаха да съсипват семействата си. Използваха се всякакви методи за натиск и сплашване - "разговор" с началника на работа, мъмрене в ППО* (за турците-комунисти), "привикване" в милицията, почукване по прозорчето в тъмна доба в стила на ДС* и т.н. Всички мъже-турци от запаса по едно и също време се оказаха в казармите, където получиха една-единствена заповед: "Смени си името!"А заповедите трябва да се изпълняват, нали?

В едно от селата фелдшерът-турчин беше в запас, а жена му, учителка, не искаше да си сменя името. Ние трябваше да я убедим, че ще й стане по-хубаво, ако се съгласи. Когато наближихме къщата и повикахме жената, върху нас се нахвърли едно голямо зло куче. Тъй като то продължаваше да лае все по-ожесточено, а никой не излизаше от къщата, селският милиционер заплаши, че ще застреля песа и извади пистолета си от кобура. Жената излезе на стъпалата на дома си, извика нещо по турски на кучето си и то се укроти. Тя мълчеше и също излъчваше омраза. Познавах я, винаги е била усмихната и учтива, но едва сега разбрах, че е корава и инатеста жена.

Опитахме се да й обясним, че няма къде да иде, ще трябва да склони. Ето, мъжът й вече си е сменил името, съгласил се е. "Ами защо и мен не ме вземете в казармата, та да ви се реши проблемът?" - попита тя ехидно. Напрегнатият разговор продължи, но без резултат. Ние стояхме на улицата, а тя в двора си, пред своя дом. Ставаше все по-нетърпелива и агресивна. Всъщност беше права. Тя си е вкъщи, а промяната трябва да стане уж доброволно, без насилие. Изведнъж милиционерът тръгна към дворната врата, отвори я и ние го последвахме. Даскалицата побесня. Развика се така силно, че кънтеше цялата турска махала: "Назад, мръсни червени емисари, сега ще взема брадвата, тя е зад вратата!" Бре, че сербез жена! И тя наистина влезе набързо и не се учудихме, че когато излезе, в ръката и проблясваше нова-новеничка брадва. Очите й бяха широко отворени, дишаше тежко и учестено, челото й беше влажно от пот.

Всички спряхме като втрещени. Крясъците продължаваха, а това не беше никак добре за нас. Знаехме, че съседите-турци слушат със злорадо доволство как се ругае Партията, а най-лошото е, че в случая Партията сме ние. И се заизнизвахме като пръдня в гащи - мълчаливи, посрамени, желаещи само по-бързо да се махнем. Само селският кмет измърмори някаква закана, но никой не го чу.

В този момент нещо ми проблесна, дойде ми вдъхновението. Бях пред колата, обърнах се към неистово крещящата жена и също изкрещях. Изкрещях името й. Турското, защото все още нямаше друго. Тя млъкна за секунда. Достатъчно, за да изстрелям друго име. Също турско, но на дъщеря й. Познавах я, макар и не лично. В малката община хората се познават - тоя е еди-кой си на еди-кого си и т.н. Всички сме като едно село. А Мюзеям бе красиво момиче, с черни коси и с черни, бляскави очи. Всички момчета от района я познаваха и й викаха закачливо "Мезето". А името й подхождаше - тя беше много апетитна, като екзотично предястие, стопороцентова причина за лудо напиване.

Попитах коварно майка й какво става с нея. Знаех, че тя е студентка в Търново, но бях подочул, че се е оженила за българин. Мислех да използвам този факт като повод за убеждаване, без малко да изтърва момента. Жената застина, смъкна брадвата, но все още я държеше в ръце. В един миг си помислих, че ще се нахвърли върху мен и ще ме съсече. Наистина тръгна към мен, но пътьом подпря брадвата на оградата до портата, без да гледа къде я оставя. Гледаше втренчено в мен. Не знаех какво си мисли в момента тази подивяла жена, чувствах се обект на предстоящо нападение. Но тя се приближи бавно, много бавно и каза със странно спокоен глас: "Не питайте мен, а ректора на университета", след което се обърна и се прибра кротко вкъщи.

Чак когато майката на Мезето се прибра, се окопитих, влязох в колата и потеглихме. Странната тишина и спокойствие, настъпили след привидно невинния ми въпрос още кънтяха в ушите ми. След това в колата започнаха да ме вземат на подбив: "Какво направи бе, момче, как така успя да озаптиш кадъната?" А аз си мислех за още по-странния отговор на майката. Ще трябва да проверя в Университета. Явно там има нещо.

На третия ден след инцидента с брадвата нещата се уредиха неочаквано добре, като аз обрах лаврите, макар че заслугата беше на обстоятелствата, не моя. Занесохме на леля Халиме, учителката, уверение от ректора на университета, че студентските права на дъщеря й са възстановени и тя се преобрази на Христина. Срещу преименуването си получи скъпоценното уверение. Оказало се беше, че Мезето била изключена от университета заради незаверени семестри и невзети изпити. Явно любовната история е била много бурна, след като учението е било изоставено.

След това разбрах, че и двете семейства - българското и турското, се разбрали, направили сватба и всичко приключило като в приказка. Това обаче беше единственото хубаво последствие от смяната на имената. Плъзнаха слухове за терористични актове по влаковете на тайна турска националистическа организация, за стрелба срещу демонстрации в Кърджалийско и Разградско, за жертви. Освен това трябваше постоянно да следим дали на обществени места се говори турски език. Така отново изплуваха на повърхността националната омраза, страхът и недоверието помежду ни.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012