1

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

"Чавдарът" минаваше по стария железен мост, водещ към най-отдалеченото селце на общината. Изтрих с опакото на ръкавицата си скрежа по прозореца, за да виждам по-ясно навън. Ритмично променящите се линии на високия железен парапет създаваха илюзията, че се намирам във влак. След това пътят се виеше покрай реката, изрязан в склона на доста голяма височина. Харесваше ми този пейзаж, който приличаше на планински, макар че се намирахме в равнината, съвсем близо до Дунава. Сега, през зимата, белотата на склоновете бе девствена, а дърветата със заскрежени клони поразяваха със съвършенството и изяществото си.

Дупката в прозореца започна да се замъглява - студът не желаеше да отстъпи. Бях в добро състояние на духа, но не и съвсем спокоен. Предстоеше ми неприятна мисия. Не обичах да се меся в личния живот на хората, затова сега изпитвах тягостното усещане, че трябва да направя нещо против природата си, в интерес на службата. Не бях убеден във вината на тези млади хора, но знаех, че Окръга и Партията гледат с лошо око на такива "простъпки", грозящи съвременния социалистически морал... Автобусът заизвива по заледените стръмни улички на селцето. Площадчето бе толкова малко, че при маневра почти опираше витрината на смесения магазин, намиращ се в една двуетажна сграда, където бе разположено всичко необходимо на жителите - кметство, здравна служба, канцелария на ТКЗС и т.н. Само училището се намираше на края на една стръмна уличка, а зад него имаше полегат хълм, по който през пролетта и лятото пасяха кооперативните крави.

Влязох в стаята на кметството. Кметът го нямаше - бил на някакъв седмичен курс в окръжния ЦУРК*, както каза секретарката. Тя беше симпатична черноока жена. Направи по едно топло, дъхаво кафе. Докато го пиехме, естествено, попита за какво съм дошъл. На село новините бързо се разпространяват и тя вече знаеше за случилото се оня ден вечерта в квартирата на учителите. Покрай обичайните банални тюхкания от рода на "Бива ли така да се излагат, че и да бият тъпана на това отгоре", секретарката ме предупреди, че кметът настоявал директорката да бъде сменена. Не се изненадах, тъй като знаех, че те бяха в лоши отношения. Аз обаче нямах никакви предубеждения спрямо тукашните учители. Това бяха няколко момчета и момичета, заедно със съпруга на директорката - млади специалисти. Тъй като в моя ресор влизаха и училищата, познавах повечето учители в общината. Тези млади хора ми бяха симпатични, такова бе и отношението на секретарката. След като се затоплих и получих любопитни сведения за взаимоотношенията в училище, излязох навън. Въздухът бе студен и свеж.

Поех с пълни гърди от ободряващия студ и се отправих към училището. Стъпвах встрани от пътеката, по неутъпкания сняг на тротоара, за да не се подхлъзна на заледените места, а и защото ми беше приятно да усещам вълшебния лек шум на стъпките си в пухкавата белота. Пътьом отвръщах на поздравите на разминаващите се с мен. Някои от тях ми бяха познати. Макар че съм "гражданин", не изпитвах досадата, така характерна за моите приятели, когато се срещнеха с тази особеност на селската култура - да те поздравяват непознати. Струваше им се прекалено фамилиарно и клюкарско, особено ако срещу тях беше опулена, прегърбена баба, забулена с черна забрадка. Всъщност това е акт на уважение, защото открития, сърдечен поздрав означаваше, че местните те познават и те приемат като свой, като част от тяхното общество. Сега обаче усещах любопитството на минувачите с гърба си.

Завих вляво по стръмната уличка към училището. Двете крила на голямата порта бяха затворени, като че ли нарочно бе открехната само малката вратичка, чакаща точно мен. За сметка на това и пътят зад портата, и алеята, водеща до входа на училищната сграда, бяха старателно почистени и изметени. Алеята не беше заледена, макар че тук учеха шестдесетина деца, обичащи да се пързалят. Така чистеха, когато чакаха гости - началници от общината или окръжния център. В това малко селце всички се познаваха така, както се познават хората от едно семейство - всеки знаеше слабостите на другия и необичайните постъпки бяха едва ли не очаквани. Моето пристигане не бе изненада за никого, но не се знаеше как ще постъпи властта, тоест аз, как ще бъдат наказани съгрешилите. Важно събитие в селската история, няма що!

Влязох в сградата, строена през тридесетте години, между двете световни войни: масивна и здрава. Старите, очукани фаянсови плочки на широкия вестибюл блестяха мокри. Една прислужничка, подпряла се на дългата дръжка, плъзгаше усърдно парцала, като оставаше вдясно от себе си мокро, "почистено" пространство. Това беше част от ритуала по посрещането. Отговорих разсеяно на поздрава й и се изкачих на втория етаж. Над вратата на дирекцията бяха подредени портретите на дванадесетте члена на Политбюро, имаше ги във всяко учреждение. Уж никой не им обръщаше внимание, но всеки знаеше къде се намират и как изглеждат. Техните строги и застинали като на мъртъвци лица като че ти казваха: "Бъдете сериозни, изпълнявайте съвестно задълженията си, за да не ви накаже ТЯ, Партията! " Съзнанието, че това са все пак живи хора, които вършат нещо важно там, горе, ти внушава респект към тях. Това са хора, взимащи "мъдри" решения, които имат огромна власт и могат да решават съдбата на всеки човек. Мисли си, каквото щеш за тях, но не го казвай на глас. При необходимост се опитваш само да ги похвалиш, но така, че да не звучи глупаво. Трудна работа! Както за мъртвите - или добро, или нищо. Като удовлетворение ти остава предположението, че и другите може би ги виждат така.

Когато доближих вратата, тя се отвори. Директорката - елегантно облечена млада жена с перфектно тяло, ме посрещна с такова безизразно изражение на лицето, като че ли току-що бе разговаряла с някой от членовете на Политбюро - може би с оня закръглен чичко с огромните дебели черни мустаци или пък с човека-маска... Този път ги нямаше игривите пламъчета в очите, нито леко учтивата, но и чаровна усмивка. Явно другарката директор този път нямаше желание да кокетничи. Седнах на кушетката встрани от бюрото. Вляво от мен, на мекото кресло, се разположи директорката. Чувствах се малко неловко, затова гледах пред себе си и се опитвах да кажа за какво съм дошъл. Не я виждах пряко, но усещах синьото сияние, обгръщаше ме финият аромат на жена. Знам, че по-добре беше да я гледам в очите, когато говоря с нея, но какво да направя, като съм си такъв. Докато говорех, си я представях как бе седнала както винаги - скръстила крака, леко наклонени встрани. Може би затова не исках да гледам към нея: да не ме смути още повече чарът на жената, която трябваше насила да критикувам. Все пак й бях началник, нали?

Какво всъщност се бе случило? Мъжът й най-неочаквано се бе явил в Окръжния съвет за народна просвета и бе подал заявление за напускане. Ей така, по средата на учебната година! След като обвинил жена си в хиляди грехове, просто си заминал за родния край - някъде в Южна България. Твърдял, че заварил жена си - директорката, в момент, когато се любела с едно момче, нередовен учител в училището.

Когато тя заговори, се обърнах към нея - краката й не бяха

под наклон, но това никак не намаляваше въздействието. Беше запазила самообладание, в тона й се долавяше горчивина и наранена гордост. Гледаше в мен, но когато се извърнах към нея, погледът й се отклони и се заби право в цветната репродукция на картина от съветски художник, висяща на стената до нея, показваща в слънчеви летни тонове щастливия труд на съветските колхозници. Винаги съм се чудил какво прави в една училищна дирекция това произведение на сталинисткото изкуство.

За конкретния повод - изневярата, почти не споменавахме. Това бе нещо, за което не искахме да говорим. По-важно бе да се отстранят усложненията, причинени от случката. Другарката Джонджорова, така се казваше деловата хубавица в синия костюм, беше амбициозна млада жена, дъщеря на партийния секретар на машиностроителния завод в нашето градче, общинския център. Тя вече бе член на Партията, за разлика от мен, и беше привлякла вниманието на ОК* на БКП с няколко мероприятия, както и с чара си. Мъжът й беше дошъл с нея по разпределение в това забутано селце. Когато по-миналата есен ги разпределиха в моята община, нея я направихме директор, а мъжът й трябваше да се примири с факта, че жена му ще му бъде шеф. Това не беше обичайно, но все пак Партията бе пожелала така, нейната воля бе над всичко.

След месец директорката щеше да замине за София на няколкомесечен курс за млади специалисти - ръководни кадри. Явно това затихващо училище беше само трамплин за изкачване по стълбата нагоре. Но дали след този злощастен инцидент нямаше да се осуети изкарването на престижния курс? Това тревожеше най-много Лидия Джонджорова. Тъй като ми беше симпатична, аз също щях да съжалявам, ако не отиде на този курс. След като отказах предложеното ми от учтивост кафе, станах да си тръгвам. Когато бях вече до вратата, тя ме помоли да я информирам, ако науча нещо неофициално за нея. Обещах й, след което й стиснах ръката. Червеното сияние, нежният парфюм, мекият глас, топлата бяла ръка ме бяха замаяли. Затова отново не я погледнах в очите и побързах да си тръгна.

Навън бе прекрасен януарски ден. Почувствах се облекчен след приключването на трудния разговор. Всичко бе бяло, ослепяващо бяло от слънчевите лъчи. Тихо и спокойно. Шумовете само подчертаваха мощта на тишината. Приглушено отваряне на врата, стъпки в снега, врабчета, които се къпят в белия снежен пух. И яркочервеното цвете на прозореца на къщата отсреща. Тази кървава червенина на искрящо белия фон ме възхити, накара ме да се почувствам щастлив без причина. Щастлив, че животът може да бъде така истински и красив.

Тъй като жената бе все още в съзнанието ми, реших да се поохладя, като се върна пеш в съседното село. И без това до идването на следващия автобус имаше още два часа. За пешеходците имаше по-кратък път, който скъсяваше доста разстоянието. През реката беше прекаран въжен пешеходен мост. Преминаването му по това време на годината беше рисковано, но и интересно. Когато стъпих на него, с облекчение установих, че напречните дъски не са заледени. Въпреки това вървях с повишено внимание, защото мостът осезателно се поклащаше от духащия студен вятър. Долу - на двадесетина метра под мен, грапавият лед на замръзналата река ми пращаше игриви слънчеви отблясъци.

Към средата на моста усетих болка в тестисите - измамният слънчев студ забиваше ледените си смъртоносни игли в слабините ми. Започнах да си мисля, че не постъпвам разумно. Това обаче не ми попречи да се насладя на панорамата, която се откриваше от височината на моста, посред реката. Снегът искреше, сенките на белите хълмове синееха. Зад мен бяха къщите на селото, което току-що бях напуснал. Те ме гледаха учудено, проблясвайки закачливо с очите на прозорците си. Прехвърлих хълма, като направих пъртина в снега, и изморен, но весел се спуснах към средищното село. Там се отбих в здравната служба да взема едни отчети за Окръга, след което се прибрах с автобуса в града.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012