ПОДВИЖНОСТТА НА "АЗ"-А

Начо Христосков

web

Зоя Маринчева е българка, живееща от 15 години в САЩ.

Още семантиката на думите, съставящи заглавието на стихосбирката й ("Танц с носталгични обувки"), подсказва основната тема в нея - движението на човешката личност в различните географски пространства и поетическите интерпретации на видяното материално и нематериално в тях.

Мисловно-емоционалният "аз" на авторката не е затворено-статичен, самонаблюдаващ се, а е част от общото "ние". Пътува свободно с любознателна проницателност - от локалното към глобалното, от частта към цялото. В това движение търси и открива човешки значимото в индивидуално-националното, а общохуманното в сбора им, образуващ глобалното с неговата материална и духовна населеност и характеристики.

В поезията на Зоя Маринчева границата, като понятие за разделителност на човешки общности, не съществува, не е предварителна нагласа в мисленето и емоционалните изживявания. Различните географски територии и населяващите ги нации, са по-скоро източник на изненадващо естетико-мисловни вдъхновения, замисляния и откривателства.

Поетическият поглед се движи и взира с еднаква дълбочинност - и в човешките личности и в събитията и природните забележителности.

Космополитният поглед на лирическия герой в поезията на Зоя Маринчева не е изтрил от своята памет оазиса на онази територия, наречена родно място. То е началото на движението по Одисеевия безкраен път - окръжност с начална и крайна точка собствената Итака. Носталгията към това начало не е поетически оголена сантиментална въздишка или патосно декларирана. Тъгата и страданието са изобразени чрез един впечатляващо поетико-афористично дълбок и деликатно емоционален синтез още в първото стихотворение "Диалектика":

Това, което убива
чуждите
бързо убива и своите
бавно

В тази посока е и финалът на стихотворението "Първо пристигане":

Пристигнах там
Където всички са пристигали,
Но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце на тъжно
изречение...

Модерното и интересното в словесния изказ на Зоя Маринчева произтичат от отличното владеене и прилагане на различните части на езика - от отделната графема, морфема, лексема и изречение до цялостния поетически синтаксис.

Тя не търси традиционното класическо римуване, а с високо поетическо умение, в интерес на цялостното художествено изображение, послание и внушение, на много места търси фонетичната близост на съседни думи, увеличава смисловото им значение чрез разкъсване и повторяемост на отделни морфеми от тях.

Запомнящи се със своята оригиналност и асоциативност са образите и метафорите - "...чашата на страха, ненапита плачеше", "...жегата, закоравяла като стар пергамент". В едно от най-глъбинните стихотворения, "За дъното и отвъдното", удивително убедително съжителстват оксиморони и неологизми - "премигват ръцете, а миглите ръкоделват", "уханните нерви", "светла трагедия", поезийосинтеза", "поезийозависимост"...

Сюжетирането и съзнателно избраната графично-визуална, почти прозаична форма на някои по-дълги стихотворения, не отнема нищо от поетическото в тях. Дали те ще бъдат наречени поетична проза или прозаична поезия, е въпрос на формална (а и ненужна) жанрова определеност.

Нямам претенцията (пък и при тоя книгопоток едва ли е възможно) да съм изчел всички излезли през последните 20-тина години поетични книги, написани от българи, живеещи в чужбина.

За "Танц с носталгични обувки" мога само да апелирам да бъде прочетена от повече хора, а, дай Боже, в съвременната българска поезия да се появяват повече таланти на нивото на Зоя Маринчева.

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2015, № 9 (190)