Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕАТЪРЪТ

Начо Христосков

web

Смъртта се появи на сцената внезапно. Нямаше я в сценария и затова всички изтръпнаха от изненада... Тя беше облечена в черна дрипава рокля. От полите й просветваха дупки като очи на мишка. По-надолу дългите кафяви нокти на босите й кокалести нозе стърчаха заплашително. Сивите очи от трапецовидното й лице гледаха безизразно. Сложи сухата си костелива длан върху рамото му...

Вцепенен от студеното й докосване, актьорът Иван потръпна ужасено... В тишината на театралната зала нейният стържещ глас прозвуча зловещо:

- Иване, твоят земен живот беше дотук! Остава ти да живееш само още три дни! Да, броено от утре, точно три дни! След това вече ще си мъртъв! Помисли какво точно искаш да направиш през тия три дни! Помисли внимателно!

Иван разтърси глава в леглото... От кошмарния сън целият беше плувнал в пот... Стана, нервно запали цигара. От съня и без кафе тя му загорча повече от всеки друг път, когато палеше на гладно. Отхапа парченце кроасан, пусна кафеварката. От аромата и вкуса на кафето малко се поуспокои...

Часът вече беше осем. В десет актьорът Иван трябваше да е в театъра за поредната репетиция. Влезе в банята да си вземе душ. Ала още щом пусна водата и затвори очи, пред него отново се появи Смъртта, която беше сънувал... Гласът й беше по-силен от шума на водните пръски... "Помисли какво точно искаш да направиш през тия три дни! Помисли внимателно!"...

Тази репетиция щеше да е поредното изпитание за нервите на Иван. Той беше на 48 години, имаше зад гърба си участия в пет филма, в един от тях изпълняваше главната роля. Ролите му в театъра пък бяха десетки. Публиката и колегите му го обичаха и приемаха за безспорен авторитет... Допреди половин година, когато в театъра им пристигна новото режисьорче... Кой го беше назначил, така и не се разбра. Завършило едва преди една година театралната академия, то явно се самовъзприемаше за гений... Беше убедено, че и актьорите, и публиката трябва да се изкачат до неговия божествен връх, а не той да слиза при тях... Лиготиите и авторитарният му стил бяха непоносими...

Днешната репетиция не правеше изключение.

- Иване! - крещеше с пискливия си глас режисьорчето. - Героят ти прави секс с кобила! Макар и само във въображението си, той прави секс с кобила! Разбираш ли? Съзнанието и тялото му са изцяло обсебени от неистовото желание да доведат до оргазъм кобилата! Разбираш ли? Желание на всяка цена и яростна страст! Друго, друго изражение на лицето, други движения на цялото тяло и крайниците! Хайде отново!

Иван въздъхна, но се подчини на указанията. Започнаха сцената отново... Пред очите му обаче вместо въображаемата кобила, на сцената на една педя разстояние от него стоеше Смъртта от снощния му сън... От дупките на черната й дрипава рокля вееше хлад... Костеливата й ръка здраво стискаше рамото му... Ясно чуваше гласа й: "Помисли си какво точно искаш да направиш през тия три дни! Помисли си внимателно!"...

- Иване, съсредоточи се! Сега е още по-зле! - крещеше режисьорчето. Кобилата е метафора на... - заобяснява бързо и разпалено замисъла си то, който досега все още никой не беше разбрал...

На Иван му се дощя да слезе от сцената и да отвърти един хубав шамар на режисьорчето. След това да му каже, че наистина разстоянието от гениалността до лудостта е само една крачка, но в този случай нямаше нито едното, нито другото... А просто е налице най-обикновен претенциозен келешлък, обилно гарниран със снобизъм...

След репетицията се прибра у дома. Заразлисти някакво уж елитно театрално списание. От претенциозните и кухи текстове му доскуча. Седнал на фотьойла, притвори очи... И кошмарният сън - целият, от начало до край - отново релефно изплува в съзнанието му...

За да се избави от него, Иван се премести на бюрото с компютъра. В интернет, освен многото безсмислици, имаше и много "смислици", както наричаше полезната информация в Мрежата той. Заразрови се из специализираните сайтове за медицина и психология... Щеше му се да прочете дали някъде по света има учени, които са установили и убедително доказали, че има някакви видими и универсални признаци, по които човек сам да усеща края на жизнения си път? Като изключим случаите на тежки, нелечими болести, Иван никъде не прочете нещо такова... А той, слава Богу, беше здрав! На тая възраст дори простатата му все още не беше започнала да се обажда...

Въпреки че смяташе тълкуването на сънищата за шарлатанска работа, Иван прегледа и два-три съновника. От разнородните тълкувания го заболя главата...

- Хайде, стига глупости! - махна с ръка Иван. - Само след два-три дни тоя тъп и Бог знае как сглобен сън ще изчезне от паметта ми!

В полунощ, вир-вода мокър от пот, той се събуди в леглото. Онова, което бе изкрещял при събуждането си нямаше как да чуе и запомни... Ала кошмарният сън, с всичките му детайли - от началото до края - отново се беше повторил. С черната си прокъсана рокля Смъртта отново се беше появила внезапно на сцената, отново беше сложила ледената си костелива длан върху рамото на Иван, отново всички в театралната зала бяха онемели от ужас... В нечовешката тишина кънтеше само нейният глас: "Иване, остават ти да живееш още само три дни! Помисли какво точно искаш да направиш през тия три дни! Помисли внимателно!"...

В оставащите часове до сутринта Иван не можа да заспи. Всяка подробност от съня отчетливо стоеше в паметта му... Тресеше го... Добре, че тоя и следващия ден нямаха репетиции... Следващата беше чак на третия ден...

Глупости, глупости са това! - опитваше се да се успокоява Иван, пиейки кафето си рано сутринта. Та това е само един сън... Какво от това, че съм го сънувал две поредни нощи? На всеки може да се случи... А и нали в един от съновниците пишеше, че когато сънуваш смърт, ще ти се случи нещо хубаво... Добре де! Въпреки че съм абсолютно здрав, да предположим, че наистина ще съм жив само още три дни... Наистина какво бих искал да направя през тях?

Иван не беше от оная преобладаваща категория хора на средна възраст, които, без много да се замислят, категорично заявяваха, че за нищо в досегашния си живот не съжаляват. Ако можело да се върнат назад в годините, отново всичко биха били направили така, както е станало...

Иван се замисли дълбоко върху целия си досегашен живот... Въпреки че беше невъзможно, поиска му се за тия три дни да върне времето и да поправи в живота си поне три неща... Всеки ден по едно... Усетил прилив на енергия, той звънна на бившата си жена още по обед: Искам да се видим още днес! Важно е!

В малкото ресторантче тя пренебрежително оглеждаше семплите маси и столове. След като се разведоха, се беше омъжила за един от видните бизнесмени в града и се държеше префърцунено. Това вече въобще не интересуваше Иван... Гледаше я в очите, сякаш освен нея в ресторантчето нямаше никой друг...

Тя заговори за дъщеря им - студентка в Германия. Снощи се чули по скайпа...

- Да, да! - прекъсна я Иван. - И с мен се чува често. Знам, че е добре. Поисках тая среща заради друго: Искам да ти кажа нещо свръхважно!

- Какво? - изгледа го стреснато бившата му жена.

- След толкова много години - започна уверено Иван - искам да ти кажа, че когато ти ми съобщи, че искаш да се разделим, защото вече не ме обичаш, аз ти отговорих, че също съм престанал да те обичам... Излъгах! Тогава най-много те обичах! Ала излъгах от гордост и наранено самолюбие! Макар и ясно да виждам, че богатството те е променило много, не съм престанал да те обичам...

- Иване, какво целиш с всичко това?! - изгледа го недоверчиво бившата му жена. - Ти добре ли си?

- Нищо не целя. Казвам истината - отговори спокойно Иван. - А иначе по-добре не съм бил никога! Сбогом! - стана и я остави сама в ресторантчето той...

След срещата с жена си Иван беше доволен. Нямаше терзания в душата си. Дори му стана весело. Ето, щом Оная от съня иска, направих през първия ден нещо, което смятах за важно! - мислеше той. Да видим по-нататък!

Вечерта не го измъчваше нищо. Легна си и заспа спокойно...

Събуди се точно в полунощ... Смъртта от съня беше дошла за трети път... Този път гласът й от сцената не кънтеше чак толкова зловещо: "Иване, добре направи днес! Остават ти още два дни! Помисли внимателно какво ще направиш утре!"...

Мамка ти, натрапница такава! - реши да я прогони с грубост той. Ала колкото и да я ругаеше и гонеше, до сутринта пак не можа да заспи...

През деня се обади на Кико. Той беше най-добрият приятел на Иван.

Нещастието сполетя Кико пред пет години. Той беше актьор в същия театър. Тогава му откриха рак в гърлото и загуби гласа си. Сложиха му някакво апаратче с мембрана, чрез което гласът му едва-едва бръмчеше... Вече нямаше какво да прави в театъра... В дворчето на къщата си, откъм улицата, Кико скова някакво дървено павилионче и започна да продава в него газирани напитки и бира. Така се прехранваше вече пета година...

- Кико, ще дойда при теб в павилиончето след обед! - уведоми го по телефона Иван.

Отсреща гласът на приятеля му избръмча нещо гъгниво, което трудно можеше да се разбере...

- Сядай! - посочи с ръка малката масичка и двата стола в павилиончето Кико. Извади от хладилника две студени бири и също седна. Отпиваха направо от бутилките...

- Кико - започна направо Иван, - дошъл съм да ти кажа нещо свръхважно!

Приятелят му впери очи в него и наостри слух...

- След толкова много години идвам да ти призная, че преди петнайсет години спах с жена ти! - въздъхна дълбоко и тежко Иван. - Не трябваше да го правя тогава!

Кико не подскочи от възмущение и гняв, а продължаваше да го гледа втренчено в очите. Включи за секунда апаратчето, но от устата му се чу само някакво бръмчене...

- Само веднъж! - сякаш това имаше някакво значение, продължи безмилостно Иван. - И то у вас! На вашата спалня!... Имаш пълното право сега да ме треснеш с бутилката по главата! Извинявай, че ти го казвам така направо и то след толкова много години, но иначе не мога - едва днес реших да ти го призная!...

Иван и Кико пиха бира в дървеното павилионче чак до късна вечер... Изпиха може би повече от една каса... След това се преместиха в близката бирария... Разделиха се едва в полунощ с прегръдки и взаимни потупвания по рамото...

У дома си с напълно помътена от алкохола глава Иван доволно тържествуваше. Монологът му бе вдъхновен, сякаш на сцената пред него пак се беше появила Смъртта: Е, доволна ли си? И днес, на втория ден, направих това, което исках да поправя! Аз съм спокоен, а ти спокойна ли си? - опита се да влезе в диалог с нея той... После яростно изложи плана си за следващия ден: А утре, на третия ден, като се събудя, веднага отивам в театъра на репетиция! И преди още тя да е започнала, хващам за реверите онова пишлеме, режисьорчето... Слагам го да седне на стола и спокойно започвам да му обяснявам пред всички колеги, че така повече не може да се работи... Обяснявам му, че театърът се прави за хората в залата, а не за болното его на нечия зелена режисьорска глава... А ако то се дърпа и не разбира от дума - продължаваше да излага намеренията си за утрешния ден Иван, - просто го хващам за врата и го изхвърлям като мръсно коте от сградата на театъра!

Дори и в леглото продължи да се заканва яростно: Да, ако не разбира човешки от дума, просто нечовешки го хващам за врата и го изхвърлям от театъра като мръсно коте!... След което заспа - спокойно и непробудно...

Малко преди десет часа сутринта всички актьори, участвуващи в пиесата с кобилата, която трябваше да бъде докарана до оргазъм, вече бяха готови за последната репетиция преди представлението. Нямаше го само Иван... Стана десет и половина, единайсет... Той все още не пристигаше...

През целия тоя един час режисьорчето беснееше: Не стига, че не съм доволен от играта му, но и ще ми закъснява! Ще принуждава толкова хора да го чакаме!... Ще го попилея! Лично ще настоявам да бъде изхвърлен от театъра!

В чакане бяха изминали вече цели два часа, откакто трябваше да започне репетицията, ала Иван все така го нямаше...

Започнаха да му звънят на джиесема през пет минути. Напразно. Отсреща никой не отговаряше... След многото викане и догадки цялата актъорска група се умълча, сякаш се намираше на гробище... Жената на Кико, която играеше ролята на кобилата, се разциври. От очите зад конската й маска текнаха сълзи...

Изтощено от толкова много чакане, нерви, ругатни и закани, режисьорчето пък неочаквано кротко се отпусна на стола си. Отпи от поредното кафе и с глас, който сякаш не беше неговия, заяви: Може би пък нещо внезапно да му се е случило на човека? Ще го чакаме...

 

 

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2013, № 3 (160)