ОПИТ ЗА ПРЕЧИСТВАНЕ

Начо Христосков

web

Министърът добре осъзнаваше, че притежава двете най-примамливи за повечето човешки същества неща - властта и парите - благодарение на партията си. Без нея, колкото и каквито и усилия да полагаше, просто щеше да си остане един добър, трудолюбив и предприемчив инженер със среден бизнес, стоящ винаги нащрек, за да не фалира. Беше благодарен на организационния секретар на партията, че го забеляза и лансира за този висок пост след като спечелиха изборите.

На всички големи религиозни празници всички министри, включително и той, влизаха в църква. Много добре знаеше, че го правят по-скоро за имидж. Телевизионните камери снимаха и после в новините населението виждаше застиналите сред иконите на черковната тишина смирени лица на своите министри. Дълбоко в себе си повечето от тях, както и самият той, бяха атеисти.

Никой човек по света не можеше да поръчва сънищата си. Затова министърът се стресна, когато най-неочаквано една нощ Бог дойде в съня му. Целият облечен в бяло, приседна до леглото му. Беше на една педя разстояние от него - ако протегнеше ръка, можеше да го докосне... Бог не казваше нищо. Само стоеше мълчаливо надвесен над главата му... Взираше се продължително в очите на министъра, а благата светлина на погледа му грееше върху горещото чело на човека... Постоя така минута-две и после все така мълчаливо си тръгна...

Министърът се събуди с пламнала глава, целият облян в гореща пот. До него жена му спеше дълбоко. Друг път, когато се събудеше преди нея, не бързаше да напуска леглото, а оставаше да полежи още малко в него и съзерцава с наслада красивите съразмерни форми на спящото й тяло.

Сега стана, наметна неспокойно халата и излезе на тъмната тераса. Погледна светещите цифри на ръчния си часовник. До настъпването на изгрева имаше още час и нещо.

Въпреки че имаше желязно правило - никога сутрин да не пуши на гладно, - сега извади кутията с цигари... Вдигна очи към звездното небе и потръпна. Може и да беше халюцинация, ала му се видя, че за секунда там някъде, високо горе, между светлината на звездите, просветна Божият поглед... Този път, сякаш го гледаше укорително... Министърт силно стисна с ръце парапета - да се увери, че е на собствената си тераса в собствения си дом и че не сънува за втори път...

С горчив вкус от изпушената цигара се върна и тихо и внимателно, за да не събуди жена си, отново легна в семейната спалня... Не можа да заспи до нейното събуждане.

След сутрешния душ, подбирайки тоалета си, тя озадачено подвикна към спалнята, където той още лежеше:

- Днес няма ли да ходиш на работа?

- По-късно - вяло отговори министърът.

- Ти си знаеш. Аз ще бързам, защото точно в девет часа трябва да съм в съдебната зала. Знаеш, че това е делото на живота ми. Ако не спасим вашия човек, после партията ви ще ме съсипе! Имиджът на кантората ми отива на кино!

Жената на министъра беше адвокат с име и имаше своя кантора. Днес тя трябваше да защитава онзи негов съпартиец, кмет на голям град, на когото прокуратурата беше повдигнала обвинение за присвояване и лично облагодетелстване с няколко милиона общински пари.

След бодрото "чао!" на съпругата си, министърът позвъни на шофьора си. Нареди му да мине да го вземе от къщи по обед. Все още в леглото, не можеше да изтрие от паметта си светлия и укорителен божи поглед, появил се преди часове така ненадейно в съня му, а и после, докато пушеше на терасата...

Беше останал сам в просторния мезонет. Дъщеря му - студентка в първи курс - нощуваше през повечето дни при гаджето си. Идваше си тук един път седмично, колкото да вземе пари и някоя останала своя дрешка от гардероба...

Министърът за първи път в живота си се чувствуваше толкова непривично зле. Светлите очи на Бог и укорът в тях, сякаш се бяха забили в съзнанието му, стояха си там, а той, въпреки усилията на волята си, не можеше да ги заличи от паметта си и цялото това състояние го изтощаваше и измъчваше дълбоко...

"Недостоен съм..." - прошепна след дълъг размисъл министърът и се стресна, че точно тази фраза излезе от устата му. Никога досега не се беше замислял така дълбоко върху значението й... Та, нали толкова често, почти ежедневно, всички, особено пък в предизборни кампании, я употребяваха по адрес на хората от другите партии! Всяка партия искаше да представи своите хора като най-достойни и за да може да убеди избирателите в това, използваше най-разпространения похват - обявяваше хората от останалите партии за недостойни или с половин уста за по-малко достойни...

Осенен от някакво прозрение, което осветли мисълта му и вля сили в тялото му, той бързо и бодро стана от леглото. Както си беше по пижама, отиде в хола, извади купчина листове, достраша го да седне пред компютъра, знаеше, че тайните служби най-лесно можеха да надникнат там, и трескаво започна да пише на ръка:

"Никога не съм вярвал истински в нищо. Никога не съм обичал някой друг повече от себе си. Никога не съм изричал на глас пълната истина. Тайно винаги съм се стремял неистово към властта и парите, течащи от нея. Силата им винаги ме е опиянявала. Винаги съм знаел, че без тях двете ще се превърна в кръгла нула. Най-много да стигна до единица. Като онези малки и незнайни хорица от народа, които в партията наричаме симпатизанти и електорат, за чието благо, уж работя, но всъщност дълбоко в себе си презирам... Искам оттук нататък поне малко да вярвам в нещо! Искам, заради властта и парите, да не продължавам да лицемернича толкова безмерно! Искам да направя поне мъничко реално добро за някой непознат обикновен човек, не само за съпартийците и приятелите си!" ...

След всяка написана дума министърът дишаше все по-леко и въодушевено. Вдигна щорите и отвори балконската врата. В стаята нахлуха слънце и свеж въздух. През ивиците на щорите лъчите на надигналото се слънце образуваха светли ленти върху изписаните листове. Прочете всичко още веднъж...

Хрумна му щурата идея да пъхне листовете в джоба си и на следобедното заседание на Министерския съвет, след изчерпването на точките от дневния ред, да ги извади и ей така, в неформална обстановка да прочете всичко пред колегите си... Как ли щяха да реагират? Сигурно щяха да го помислят за луд... Незабавно щяха да го свалят от поста, да го изключат от партията... Потръпна от въображаемата гледка... Не, не трябваше да прави това...

Стресна го настойчиво потупване по рамото отзад. Министърът подскочи уплашено. Много добре знаеше, че трябва да е сам в жилището си... Зад него, облечен във военна униформа, с пистолет в кобура на кръста, стоеше един от съпартийците му... Навсякъде беше заключено, външната врата също, на нея имаше и СОТ, откъде беше успял да се промъкне така безшумно, че да не го усети?

Съпартиецът му стоеше изправен като войник на пост. Гледаше го строго и проницателно. Без да го пита дали може, взе бецеремонно листовете и започна да чете... След всяка прочетена дума мускулите на лицето му потрепваха все по-нервно. След последното изречение почервеня и се намръщи. Гневно скъса написаното на малки парченца. Без никакво колебание извади пистолета от кобура. Прищрака пълнителя и хладнокръвно опря дулото в челото на министъра... От хладния допир на метала до кожата му министърът първо се разтрепера от страх, а после тръсна глава и помаха с ръка. Тръсна глава и помаха с ръка, защото помисли, че случващото се може да е някаква зловеща шега, внезапно и нелепо изникнала във въображението му... Не можеше заради проговорилата съвест и изречената и написана истина човек да бъде убит толкова безмилостно! Не можеше страхът да тресе така неудържимо никое човешко същество!

"Трябва да бъда смел, трябва да бъда смел докрай и цялото това жалко треперене най-после да свърши!" - повтаряше си в транс министърът...

Ала мигът, в който тялото му се свлече надолу и шурналата от слепоочието му кръв започна да залива накъсаните на ситно парченца хартия с думите му за пречистване върху тях, го убеди, че смъртта вече е дошла.

Ръката му продължаваше конвулсивно да стиска собствения му пистолет, с който се беше прострелял, преди още съпартийците му да са намерили собственоръчно написаното и накъсано от самия него писмо...

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2015, № 8 (189)