КВОРУМ

Начо Христосков

web

Още като дете всички съседи от входа на жилищния блок му се възхищаваха: Какво хубаво и послушно дете! Колко възпитано и кротко!

Малкият Иван никога не тряскаше като останалите деца вратата на асансьора. Никога не хвърляше опаковките от шоколад или бонбони където му падне, а само в определеното за целта кошче. Никога не крещеше и не се биеше с връстниците си. Винаги поздравяваше учтиво по-възрастните и им правеше път да минат първи...

Дете за пример! - хвалеха го всички и благородно завиждаха на родителите му. Златно дете, къде и другите деца да бяха като него! - въздишаха съседите.

Времето на живота течеше с еднаква скорост за всички. С отминаването на годините мазилката върху фасадата от блока на Иван беше започнала на места да пада. На оголените места панелът сивееше и се лющеше като кожата на умряла змия. Гледката беше грозна, но санирането беше само по джоба на единици... Пък и в такива времена кой да ти мисли за красота? Борбата беше за плащането на тока и пълненето на хладилника... Повечето се бяха примирили с положението... Някогашните чичковци и лелки вече бяха станали възрастни хора, кретащи с бастунчета пред входа на блока. Младежите и девойките от своя страна се бяха превърнали в чичковци и лелки с прошарващи се коси, а техните деца пък вече създаваха своите си деца...

Иван си завърши безпроблемно висшето образование, макар и трудно, успя и да си намери работа в някаква фирма. Беше си все така възпитан, тих, кротък и добър. Отнасяше се еднакво вежливо с всички, вършеше услуги и помагаше на съседите си от входа и колегите от работата с каквото може. Когато му благодаряха, той неизменно отговаряше с тихия си благ глас по един и същи начин: "а, нищо, нищо!". Нерядко се случваше някой припрян бързак да му отнеме асансьора под носа. Тогава Иван пак промърморваше миролюбиво: "нищо, нищо!". Дори, когато калната топка на ритащите пред входа деца го удари по гърба и окаля бялата му риза, той отново побърза да успокои смутените им очи със своето: "нищо, няма нищо!"...

Пропилата се и изгонена от работа учителка от осмия етаж злоупотребяваше с добрината му най-редовно. Десетки пъти се беше случвало да не може да се добере до жилището си и да лежи пияна на стълбите на първия етаж.

- Иване, помогни ми да се изправя и да отида до асансьора! Уф, мамка му, пак ми е паднало кръвното! - фъфлеше и протягаше ръце за помощ тя.

Иван с готовност я хващаше под мишниците, с усилие изправяше отпуснатото й тяло и я крепеше да се дотътри до асансьора...

За тая негова помощ някои от съседите направо му се караха: Лъже, че е от кръвното! Остави я тази пияна свиня сама да се оправя! Не виждаш ли, че се е натаралянкала като талпа!

- Е, нищо де, нищо! - махаше великодушно с ръка Иван.

Той не отказваше през лятото и поканата на мъжете, седнали на двете пейки отвън пред касата с бира.

- Сядай, комшу, да ударим по една бира! - канеха го настойчиво те.

- Аз не пия, ама ще седна... - наместваше се деликатно в края на пейката Иван. - Нищо де, че не пия... Вие си пийвайте, щом ви е сладко...

Вероятно оттам, но не в смисъл, че той самият е нищо, а че е много добър, услужлив и благороден, обитателите на входа - от децата до възрастните - започнаха да го наричат помежду си Иван Нищото.

Блазе й на тая, която ще се ожени за Иван Нищото! - коментираха и благородно завиждаха лелките, които с годините вече едва понасяха мъжете си. - С неговия характер ще си живее като царица!

Ала годините минаваха една след друга, Иван Нищото гонеше трийсет и петте и въпреки всепризнатите си добродетели, все още не беше се оженил. За капак, родителите му, без да са боледували, взеха, че умряха и двамата за една година. Първо майка му, след това и баща му. Иван Нищото остана да живее сам в апартамента и тяхната ненавременна смърт сякаш го направи още по-добър и деликатен...

Съседите му бяха убедени, че дори крадци да разбиеха вратата и да ограбеха жилището му до шушка, той пак щеше да каже с тихия си благ глас: нищо, нищо!

То пък и в апартаментите от техния вход едва ли имаше нещо заслужаващо си краденето. Обзавеждането във всички жилища беше еднакво оскъдно - евтин хладилник, стандартна спалня и гардероб, купувани отпреди двайсет-трийсет години. Може би само няколкото лаптопа и бурканите със зимнина в мазетата бяха нещата, които биха привлякли вниманието на някои пишман крадци. Обаче незнайно защо, всички обитатели на входа бяха намерили пари и бяха монтирали на входовете на апартаментите и мазетата си метални врати... А, бе, вържи попа, да е мирно селото! - казваха си един на друг те.

Смъртта на родителите на Иван Нищото, освен тюхканията, че добрите хора не са успели да дочакат внуци от своя още по-добър син, породи и проблем във входа. Неговият баща беше домоуправител и след ненадейната му кончина се налагаше да изберат нов такъв. Законът за етажната собственост беше неумолим - не можеше без домоуправител...

Касиерът на входа беше разлепил на всеки от етажите още преди седмица съобщение за събранието, на което трябваше да си изберат нов домоуправител. Сега с тетрадка и химикалка в ръка той броеше събралите се пред входа... Гласно пресмяташе: Осем етажа, по три апартамента на етаж, общо двадесет и четири... По един представител на апартамент... За да имаме по закон кворум и да можем да извършим легитимен избор, трябва да присъствуват поне 13 човека...

Касиерът започна отново да брои присъстващите, сочейки всеки един с пръст и записвайки апартамента и името му в тетрадката си... Дванайсет сме присъстващите - точно на ръба... За да имаме кворум и да е законно събранието, трябва поне още един човек!... Хем още преди седмица разлепих съобщение по всечки етажи! - започна да се ядосва и тюхка той. - Ама някои не четат!... Какво да правим сега?... Без кворум не можем да изберем домоуправител... Освен да отложим събранието за след седмица?

- Аа, след седмица пак да си губим времето! - изразиха недоволство повечето от присъствуващите. - Сега, сега!

- Сега, сега, ама без кворум няма да е законно! - поклати отрицателно глава касиерът. - Хайде, ще изчакаме още десетина минути! През това време може да дойде още един и тогава всичко ще е наред. Ще има кворум!

- А бе, какво ще чакаме - възрази някой. - Предлагам да звъним - посочи таблото със звънците на входа той - да звъним поред на всички апратаменти, от които няма представител! Все някой ще слезе!

- Съмнявам се. Сигурен съм, че всички са на село и все още не са се прибрали - апострофира го друг.

- Момент! - вдигна тържествено ръце касиерът. - Проблемът има решение! Не виждам сред нас Иван Нищото!

Всички се огледаха зачудено. Наистина Иван Нищото го нямаше сред тях. Досега никога не беше отсъствал от мероприятия на входа!

- Ей сегичка ще му звънна! - усмихна се доволен от досетливостта си касиерът. - Той не може да не си е вкъщи. Той винаги си е у тях. Винаги е бил дисциплиниран. Сега не, че е забравил. Може просто дълбоко да е заспал човекът! На всеки може да се случи!

- Да бе, да бе! Иван Нищото ще спаси положението! - занатискаха припряно звънеца на апартамента му те. - Ей сега ще слезе! Пък и направо може него да изберем за домоуправител!

Изминаха в очакване пет-десет минути. Иван Нищото не се появяваше...

Касиерът озадачено започна да се почесва зад ухото...

- Може бутонът на звънеца му тук долу да е нещо повреден и горе при него да не се чува... Моля ти се, качи се горе до апартамента му и звънни на входната врата! - обърна се към най-младия от присъстващите той.

- Е, сега заради едно Нищо ще трябва да се качвам догоре - измърмори недоволно младежът. - Но, хайде, от мене да мине. Щом настоявате, ще се кача!

- Бе, ти си голям мързел, бе! - скастри възмутено младежа една лелка. - Какво толкова ще ти стане да изкачиш два етажа? Ей, то сега пък една младеж!

- Не ми дрънкай така! Не ми дрънкай така, щото... - наежи се обидено младежът. - Знаеш ли как и аз ще си се прибера и хич не ме интересува вашето събрание!

- Ама то е за всички - опита се да го успокои касиерът. - Хайде, моля ти се! Качи се догоре да извикаш Иван Нищото!

- Добре, де, добре... - затътри се младежът. - Ама тая, изгледа заканително лелката той, да не обижда, щото...

Върна се след малко.

- Звъних, звъних, ала никой не отваря. Нищо не се чува отвътре. Явно Иван Нищото не си е вкъщи!

- А, не може да не си е вкъщи! - не се съгласиха хората от входа. - Той винаги си е там. Няма къде другаде да е. Ти звъня ли му продължително?

- Звънях, бе! Как да не съм звънял? - развика се младежът. - Звънял съм като на пожар!

- Чудна работа! - заповдигаха озадачено рамене хората. - Не може Иван Нищото да не си е тук! Ще отидем да му звъннем всички!

Вкупом решително закрачиха по стълбите към неговия етаж...

Пръв сложи пръста си върху бутона на звънеца касиерът.

- Ей сега ще излезе! - поклати успокоително глава към множеството той. - Не може да не излезе!

След него всички един след друг занатискаха звънеца на Иван Нищото. Долепяха уши до вратата да чуят някакъв звук. Напразно. Отвътре не се чуваше нищо...

- Казах ли ви? - изгледа ги тържествуващо младежът. - Няма никой вътре! Кой го знае къде си пие сега биричката Иван Нищото, а ние тук му звъним като малоумници!

- Мълчи бе, келеш! - сряза го ядосано касиерът. - Всички знаят, само ти не знаеш, че Иван Нищото не пие алкохол, дори и бира! Да си го видял някога да пие бира?... Помня го от малък, винаги е бил за пример! Лошото е, че без него нямаме кворум...

- Кворум-морум, не ме интересува! Събранието трябваше да започне преди час! След десет минути започва сериала по БТВ-то. Ако дотогава не направите нищо, отивам да си гледам филма! - фръцна се към асансьора лелката, която бе нарекла младежа "мързеливец"...

- Ама не може без събрание! - изгледа я умолително касиерът. - Сега пък и без тебе съвсем няма да има кворум... Моля те, остани! - заслони с гръб вратата на асансьора той.

- Добре. Само, че ако през следващите десет минути не дойде никой, наистина отивам да си гледам филма! - съгласи се тя.

Зад гърба на касиера се отвори вратата на асансьора и от нея неочаквано се показа Иван Нищото...

- Хайде бе, Иване! - възкликнаха облекчено в хор всички. - Цял час вече те чакаме! Къде ходиш?

- Иване! - изгледа го почти строго касиерът. - Не може така! Половин час звъним на вратата ти, стоим и те чакаме! Какво ли не ми мина през главата... Без тебе не може! Нямахме кворум и всичко се проваляше!

- Бях на гробовете на мама и тате... - неловко смутолеви Иван Нищото. - Не бях ходил на гробищата доста време...

- Нищо, нищо! - потупа го успокоително по раменете касиерът. После тържествено се обърна към останалите: - Хайде сега да слизаме бързо пред входа и да си проведем събранието! Сега с Иван вече имаме кворум!

Всички припряно запристъпяха след него по стълбището надолу. За тяхна изненада, вместо да ги последва, Иван Нищото влезе в жилището си. Ясно чуха звука от превъртането на ключа от вътрешната страна на вратата му... Останаха като втрещени... След толкова досадно и мъчително чакане, кворумът отново липсваше!?... Скупчени пред вратата, задумкаха направо върху нея като бесни...

- Иване, излизай! - говореше от името на всички касиерът. - Никога не си постъпвал така! От малък винаги си бил за пример! Нищо не ти коства сега да излезеш! Толкова време те чакахме за тоя кворум...

Тишината от жилището на Иван Нищото бе пълна. Сякаш само преди минути той не си се беше прибрал там...

- Излизай бе, мижитурко такъв! - не се сдържа и гневно ритна вратата изгубилият търпение младеж. - Ако до две минути не излезеш, като нищо ще я разбия тая врата!

- Каква е тая гюрултия? - стресна ги зад гърбовете им гласът на съседа на Иван Нищото отдясно. Излизайки от асансьора, възрастният човек държеше в двете си ръце по една найлонова чанта, пълна със зеленчуци. Прибираше се по това време от село...

Разгневените хора го посрещнаха като ангел-спасител... Всички отдъхнаха облекчено... С неговата поява вече имаха проклетия кворум... Можеха да си изберат законно домоуправител и без присъствието на Иван Нищото. И целият вход да продължи да живее живота си така, както го беше живял вече толкова много години.

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2012, № 7 (152)