Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНИЦИАЛИ

Начо Христосков

web

Р. Т. Я. отдавна беше забравил своето лично, бащино и фамилно име. Върху екрана на паметта му ясно изписано число за възраст нямаше. Помнеше добре и знаеше само инициалите си. На въпроса за годините му, еднакво неуверено можеше да отговори, че е на 30, 40, 50, 60, че и повече години...

От много време почти всички дни от неговия живот си приличаха като купчинка еднакво замърсени монети от по една стотинка.

Всяка сутрин отиваше на работа с един и същи номер автобус, управляван от един и същи шофьор. Вътре, върху еднаквите, тапицирани със сивкаво мръсна изкуствена кожа седалки, винаги пътуваха едни и същи пътници, с еднакво угрижени физиономии и еднакво облекло, купено от магазините, където не се продаваха нови дрехи.

Р. Т. Я. слизаше на своята една и съща спирка, винаги с десния крак напред, за да не му се случи нещо лошо. След това, пак от страх да не му се случи нещо лошо, влизаше всеки път с левия крак напред в канцеларията си...

Той беше дребен служител в служба "Човешки ресурси". Нейното помещение беше широко, но мрачно, тъй като имаше само едно зарешетено кръгло прозорче с размерите на тава за печене.

Върху талашитените рафтове и на четирите стени бяха плътно подредени една до друга прошноруваните сиви папки, в които се намираха данните за хората. Всеки човек беше обозначен с инициали, изписани за по-лесно намиране с плътно подчертани черни букви. В една от тези папки бяха затиснати и инициалите на самия Р. Т. Я.

С годините той дотолкова беше свикнал със своите и стотиците хиляди други инициали в папките, че нищо от тях вътре не можеше да го впечатли. Отдавна възприемаше работата си сред папките единствено като синоним на "заплата" и нищо друго. Заплата, с която ще може да си плати сметките за ток, парно, телефон и вода, да позареди хладилника с евтини хранителни продукти.

Отеснялата му памет пазеше все още едно малко светло петънце от преди много години... Тогава в неговото съзнание нещо беше проблеснало, бе обзет от чувство на гняв и готовност за бунт срещу присъствието му сред папките с инициали и тяхното съхранение в това сумрачно помещение, отредено за "Човешките ресурси"... Ала това му състояние бе кратко, защото бързо бе потушено от опасението, че може да го съкратят от работа. Тогава реалността думкаше в тъпанчетата на ушите му, че случеше ли се това, реално може да умре от реален студ, реален глад и реална мръсотия...

Работата на Р. Т. Я. беше да изготвя и предава поисканите му справки и информации на прекия си началник, една малка нуличка, която страшно се гордееше именно с това, че е успяла да излезе от папките на инициалите и макар и малка, но все пак е нула, нещо по-престижно и комфортно от тях. Тази нуличка предаваше справките и информациите на по-големичката нула, тя на още по-големите, те пък от своя страна на най-големите. За какво им бяха на най-големите нули тези приличащи си всяка година като две капки олио справки и информации Р. Т. Я. не можеше да знае.

Забелязал беше само едно. Големите нули въобще не се интересуваха от разшифровката на инициалите от папките. Проявяваха интерес към тях и най-вече към сумата от бройката им през четири години - тогава, когато всеки инициал беше приканван да отиде до урните и пусне в кутията съответните предварително подготвени хартийки. В един такъв период Р. Т. Я. с очите си видя как един от кандидатите за много голяма и тлъста нула лично посети помещението на "Човешки ресурси" и се ръкува с няколко инициала от папките... Дори пред всички тържествено обеща, че ще работи всеотдайно инициалите да бъдат сложени в нови, по-уютни папки и преместени за съхранение в друго, по-светло помещение...

В продължение на много години инициалите бяха получавали много такива обещания, но тъй като досега не беше изпълнено нито едно, вече се бяха примирили със съдбата си...

Най-непоносимо беше, ако се случеше две от тези големи нули да застанат една до друга. Тогава миризмата от животинските обори беше нищо в сравнение с вонята на човешка пикоч и изпражнения... Колкото и да запушваха носовете си, инициалите не можеха да не я усещат...

Инициалите не можеха нито да се мерят, нито да се преборят с нулите. Единственото, което те можеха да направят, бе да ненавиждат до дъното на душите си наредените в редица една до друга нули...

Р. Т. Я. мразеше почивните дни толкова, колкото и работните, ала нямаше как да ги изтрие от календара на живота си. Ненавиждаше ги, защото в тях всичко бе мътно, като гледане на картина през опушено стъкло, и не можеше да различи дори пола си. Трудно, направо беше невъзможно, да твърди мъж ли е, или жена...

Единствената наслада през почивните дни беше, че сутрин можеше да се поспи малко пò до късно. Иначе, ако се окажеше, че е жена, почти цялата събота и неделя минаваха в пране, чистене, готвене, бърсане на появилата се плесен в банята... Ако беше мъж, поправяше с пъшкане заяждащите, вече ръждясали брави на вратите, сменяше двайсетгодишната батерия на капещата чешма в кухнята или пък псуваше в дъждовно време теча по фугите на голия панел отвън и появилата се капчеста влага по стените вътре...

В някоя събота или неделя мъжът и жената намираха време да седнат на кафе и кола в евтина квартална сладкарница. Слухът им искаше да улови звуците на музиката вътре, ала не можеше... Докато седяха уморени един срещу друг, не знаеха какво да си кажат...

Идваше новият-стар понеделник. Р. Т. Я. отново се качва на онзи автобус, с онзи шофьор и онези хора вътре. Отново слиза с десния крак напред на онази спирка. Отново пристъпва първо с левия в онова мрачно помещение с миниатюрното прозорче, наречено "Човешки ресурси". Същите папки си стояха по онези рафтове на същите онези четири стени...

Той сяда отново на вехтия стол зад захабеното, олющено бюро с механичната готовност да даде за кой ли път исканите вече толкова години едни и същи справки и информации...

Боли го постоянно глава, в малкото свободно време напряга паметта си, за да може да си спомни своите три имена, ала напразно... Иска му се също така да знае имената и види и живите лица на хората от папките, ала и тук усилията му са безплодни... Инициали и нищо друго - Б. Д. Н., Г. Л. Д., У. Н. З., О. Т. Ч...

Случеше ли се някой от инициалите да не издържи на притискането в папките и тихо да падне на пода, грозната, съсухрена като мумия чистачка влизаше, брисваше го с грозната си метла в лопатката и гнусливо го изхвърляше в кошчето за отпадъци...

Понякога Р. Т. Я. изпада в силното съмнение дали пък наистина отдавна не е умрял, но все още да не го е разбрал и само да си въобразява, че е жив?

Тогава изважда джобното си огледалце и доближава устни до него.

Изшепнатите от него насаме думи и леката мъглица от дъха му върху повърхността на огледалцето все пак са някакво доказателство, че по някакъв начин, все пак, е все още жив...

 

 

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2015, № 11 (192)