Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГАРВАНЪТ

Начо Христосков

web

Никога повече няма да стъпя в това градче! - крачеше ядосано в тъмното към хотела писателят Иван. Кой ме караше да приема поканата на тая тъпа гъска?

"Тъпата гъска" беше секретарката на читалището в градчето. Преди тя да му се обади по телефона, той нито я познаваше, нито беше чувал името на читалището й.

Откъде беше издирила номера на телефона му, Иван така и не можа да разбере. Обади му се преди месец тя, честити излизането на новата му, вече пета поред, книга. Била чела и предишните му четири, имало ги в библиотеката на тяхното читалище, много й харесвали, сега планирала и имала огромно желание да организират среща-разговор с него по повод току-що излязлата му нова книга, съгласен ли бил мероприятието да станело следващия месец...

Думичката "мероприятие" малко подразни Иван, но без много да му мисли прие поканата да гостува в градчето. Уточниха датата, часа, залата...

На следващия ден след телефонния разговор със секретарката на читалището той се позамисли. Май сбърка, дето така бързо прие поканата. Не бяха уговорили никакъв хонорар, кой ще поеме разноските по транспорта, кой ще го представя? Иван знаеше, че читалищата са бедни, но все пак можеше да повдигне въпроса за хонорар или пък най-малкото да му поемат пътните разходи. Сега той да се обади на секретарката и да я пита за уреждането на тези въпроси някак си вече не вървеше. Беше изпуснал момента. А кой ще представя творчеството му беше почти без значение. От опит Иван знаеше, че тривиалните хвалебствия на критиците вече нямаха никакво значение и въздействие върху публиката и по-скоро я отегчаваха. То пък и една публика в днешно време! - спомняше си двайсетината-трийсетина души при досегашните си срещи с читатели на различни места. Все по-нищожно малко остават читателите на хартиени книги... Такава е реалността... Разбирам я, но не мога да се откажа от писането... Това е все едно да се откаже човек от любовта... Няма човек на света, който да не иска любов...

Така или иначе писателят Иван вече беше приел да гостува на читалището в градчето и нямаше какво друго да направи, освен да се подготви за предстоящото "мероприятие", както се беше изразила секретарката. От негова страна то не изискваше и бог знае какви приготовления. Знаеше, че публиката отново ще е рехава, едва ли щяха да се намерят повече от пет-шест човека, които да "прежалят" по десет лева за закупуване на книгата му, но за всеки случай пъхна в пътната чанта един пакет от двайсет свои книги. Ако се купеха всички, щеше да е рекорд. Продадените книги и фактът, че името му щеше да се чуе в градчето, беше единствената полза за Иван. Добре поне, че градчето беше само на тридесетина километра, той нямаше кола и дотам щеше да пристигне с влак за малко повече от половин час. След завършването на "мероприятието", вечерта пък щеше отново да се прибере с влак за същото време...

На много от досегашните си премиери или срещи с читатели писателят Иван се отегчаваше. Прикриваше се присъствуващите хора да не забележат това. Правеше се, че му е интересен диалогът с читателите, приканваше за въпроси. Ала простата истина беше, че тривиалните хвалби и възторзи по адрес на разказите му, както и неизбежният въпрос: "Какви са бъдещите Ви творчески планове?", му бяха скучни и безинтересни до смърт. С усилие прикриваше досадата си да изслушва изказванията на дежурно присъствуващи по един-двама графомани, неуспели да издадат по една или друга причина книжка. Целта на техните словоизлияния по правило беше една и съща - демонстрация на литературна начетеност и неистова потребност да привлекат всеобщото внимание върху собствената си неоценена персона... В много от случаите на Иван му се искаше срещите-разговори, в центъра на вниманието на които уж би трябвало да са неговите книги, да свършват по-бързо...

Срещата-разговор в читалището на това малко градче не правеше изключение. Сияеща от възторг, секретарката посрещна Иван с букет цветя в стаята си. Букет цветя имаше и във вазата на масата в библиотеката, където го настаниха. Дошлата публика беше около тридесетина човека, насядали на подредените в редица столове пред Иван.

Все пак не са малко за мащабите на такова малко градче - обнадежди се той. В трикратно и четирикратно по-големи градове са идвали по двайсетина човека... Погледна с крайчеца на очите си масата отстрани, където секретарката беше подредила една до друга десетина бройки от книгата му. Колко ли ще се продадат? - запита се Иван.

Срещата започна така, както и предполагаше. Явно предварително подготвена, библиотекарката на читалището стана първа и изрецитира, че била изчела новата му книга с огромен интерес, "на един дъх", била чела и предишните му книги, цялото му досегашно творчество много й харесвало, неговото гостуване било празник за всички хора на духа тук, "от сърце" му пожелавала нови "творчески завоевания"... Местният поет помоли за разрешение да прочете едно свое произведение. Иван великодушно помаха с ръка: Разбира се, с удоволствие, аз, въпреки че съм прозаик, обичам поезията! Даде си вид, че наостря слух, което допълнително вдъхнови поета, ала всъщност Иван въобще не слушаше патетичната му рецитация... Скришом погледна часовника си - от началото на срещата бяха изминали двайсетина минути, трябваше да издържи и следващия половин час, после ако поискат да им даде автографи, да хваща влака обратно и да се прибира вкъщи...

При срещи като тая Иван си бе изработил тактика на поведение. Даваше си вид, че е страшно благодарен на публиката, отговаряше любезно с общи фрази на всички зададени му въпроси, благородно призоваваше към духовност, а същевременно, за да минава по-неусетно времето, тайно си избираше някое, поне визуално, по-интересно лице от присъстващите и скришно го наблюдаваше и изучаваше...

Сега такова лице се оказа една около тридесетгодишна жена с лъскава черна коса от втория ред. Чернокосата наистина беше хубавица, с гладко бяло лице и чувствени устни. В зелените й очи имаше някаква загъдъчност, но Иван не смееше да задържи по-продължително погледа си в нейния, за да не си помисли тя, че той просташки флиртува с нея. Ако после си купеше книгата му и дойдеше за автограф, можеше да я заговори и да надникне по-продължително в очите й, за да прецени дали наистина там има някаква загадъчност или пък просто това е евтина поза на местна красавица...

След приключване на срещата секретарката на читалището благодари искрено на писателя Иван за "съдържателния разговор", това било едно от "най-хубавите мероприятия" за града в последната една година. Подаде му трийсетте лева от трите продадени книги и го изпрати до другия край на площадчето...

Иван прибра парите и се отправи към гарата. С тия тридесет лева поне ще си избия пътните... - тъжно помисли той.

На гарата изненадата и объркването му бяха пълни. Оказа се, че последният влак в неговата посока беше отпътувал само преди три минути. Колкото и да се взираше в разписанието друг след него нямаше... Ех... - притесни се Иван. - Де да знаех, че е така, щях малко да избързам... Пък и никой не ме предупреди... Ала всичко е заради тъпата среща! И заради очакването ми онази красавица с лъскавата черна коса да си купи книга и да ми поиска автограф! Ала тя не си купи! Първа се изниза от библиотеката...

Глупак съм аз! - започна да укорява и себе си, и чернокосата Иван. - Заради любопитството си към нея, да се озова в такава нелепа ситуация! Не познаваше никой в градчето, не можеше да се обади и на секретарката на читалището. Тя сигурно вече се беше прибрала вкъщи, а той не знаеше номера нито на стационарния, нито на мобилния й телефон. В девет без двайсет вечерта да тръгне от къща на къща да разпитва за нейния дом беше идиотщина...

Хотел - това е единственият изход! - реши Иван. - Добре, че освен тия тридесет лева от продадените книги имам и други у себе си, та да ми стигнат и за хотел, и за път...

Излезе от тясната чакалня на гарата и се огледа в четирите посоки на пространството около себе си. За негов късмет на стотина метра вляво от него блесна табелката на хотел. "ГАРВАНЪТ", откъде пък това име? - зачуди се Иван. - На кого ли пък му е хрумнало да го кръсти така? Вероятно в това градче се събират много гарвани - даде първото дошло му на ум обяснение той. Да не би пък собственикът му да е бивш литератор и да е кръстил хотела на името на прочутото стихотворение на Едгар Алън По? - беше второто дошло му на ум обяснение.

Както и да е! - направи кисела гримаса в тъмното Иван. - За капак, остава сега да няма свободни стаи... Притеснен, закрачи припряно към входа на хотела. По пътя се заричаше и гневно си повтаряше на ум: Отсега нататък повече никога няма да се отзовавам на покани за такива срещи в такива скапани малки градчета! Никога повече, никога!

В "ГАРВАНЪТ" свободни стаи имаше, колкото си щеш. Предложиха му да избира - ако иска на първия, ако иска на втория етаж. Оказа се и неочаквано евтино. Всичко това малко смекчи гнева на Иван. Без сам да знае защо, без да има някакви специални съображения, той избра стая на втория етаж. Подадоха му любезно ключовете, той ги пое и се поогледа. Барчето с десетина масички във фоайето работеше. Иван реши да поседне на някоя от тях и да си поръча сандвич, кола и кафе - предварително пресметна, че наличните у него пари щяха да му стигнат за всичко. Да се качи толкова рано горе в стаята си, какво щеше да прави? Да легне и да заспи още в девет?

Остави малката си пътна чанта под масичката и се отпусна на стола. Извади една от седемнайсетте си останали книги. Сложи я пред себе си. Тая тъпа гъска, секретарката на читалището... Как й се вързах - да мъкна цели двайсет книги дотук и да се продадат само три! И накрая по неволя да нощувам на хотел! - отново започна да се ядосва Иван. - Никога повече, никога повече няма да се вързвам на подобни покани!

Той седеше на масата в барчето сам и доизяждаше сандвича си. Въпреки че за хора като него часът девет и половина беше много ранен за лягане, той реши да си изпие кафето, да изпуши поредната цигара и да се качва горе в стаята си. Там, макар че не си носеше чисто бельо и пижама, щеше да вземе един душ, да почете малко от собствената си книга и ще не ще, трябваше да ляга да спи... А на сутринта щеше да се качи на първия най-ранен влак и да бяга оттук...

Когато момчето му донесе кафето, Иван реши да го попита откъде идва името на хотела, знае ли защо са го кръстили така?

Собственикът се казва Гарванов, но е по-известен като Гарванът, от там идва името! - отговори му с простодушна усмивка момчето.

Иван се качи в стаята си. Тя беше що-годе прилична. Освен леглото и нощното шкафче, имаше дори и маса с фотьойл. Топла вода в банята имаше, намери се и голямо хавлиена кърпа, с която след като се изкъпа той се подсуши и загърна тялото си от кръста надолу...

Въпреки че наближаваше полунощ, все още не му се спеше и затова Иван се отпусна полугол на фотьойла. Разтвори върху масичката собствената си книга. Опита се да чете, ала буквите подскачаха пред очите му като досадни мухи... Познаваше всеки свой разказ абзац по абзац, изречение по изречение, дума по дума...

Изправи се с хавлията на кръста и отиде до прозореца... Усещаше се жалко и тъпо... Беше топло, отвори едното крило на прозореца да влезе свеж въздух... Градчето навън тънеше в мрак и тишина...

Изведнъж на вратата се почука. В тоя късен час то бе толкова неочаквано, че Иван се сепна... Кой ли може да е? - трепна уплашено той. - Сигурно някой досаден дежурен от администрацията на хотела се е присетил за нещо...

Отключи вратата и се стъписа... В рамката й стоеше чернокосата красавица със зелените очи, която той скришом беше изучавал по време на срещата разговор.

- Извинете за късното безпокойство! - усмихна се съвсем леко тя. - Аз също съм гостенка в градчето. Командировка. Нещо не мога да заспя... Реших, че може би и Вие имате същия проблем... Затова се осмелих да почукам на вратата Ви. Чела съм Вашата книга преди месец. Ако ме поканите, мога да споделя впечатленията си...

- Разбира се, заповядайте! - зарадва се Иван. Без да й се натрапва, сега вече спокойно ще можеше да разбере какво се крие в очите на тази жена... Значи не е от местните... Какъв ли е поводът за командировката й? Може би е журналистка, или от някакъв инспектиращ орган на областния град?

Иван предложи на чернокосата красавица фотьойла, а той седна на леглото срещу нея. Едва тогава усети, че от кръста нагоре е гол, а хавлията покриваше тялото му само до коленете... Почувствува се неловко... Извини се, като смотолеви, че не е планирал да остане да нощува в градчето и затова дрехите му...

Ала чернокосата жена не го гледаше, а разгръщаше последователно страниците на книгата му върху масичката. Изчиташе гласно заглавията на разказите, които най-много й харесали...

След изброяването Иван се взираше в очите й, очакваше да чуе и защо точно тези са й харесали, какво мисли за останалите? Помисли си, че може би видът и втренчения му поглед я притесняват... За да избегне евентуалното смущение, реши да се отдалечи до прозореца, да не седи точно срещу нея...

Вгледан в тъмнината навън, Иван стоеше прав до отвореното крило на прозореца в очакване да чуе мнението на чернокосата за всичките му разкази...

След кратката пауза той усети дъхът на жената във врата си и докосването на ръцете й върху голите му рамене... С едно движение тя свали хавлията от кръста му...

На сутринта Иван се събуди и огледа стаята си. От чернокосата красавица нямаше и следа... Облече се бавно и тъжно. Извади портфейла от задния джоб на панталона и го отвори. Трийсетте лева от трите продадени книги липсваха... Добре, че в джобчето на ризата му бяха останали десет лева от другите пари... С тях той можеше да си закупи билет за влака и да се прибере вкъщи...

Отдалечавайки се с бързи крачки от "ГАРВАНЪТ", по пътя до гарата писателят Иван трескаво си повтаряше: Никога повече, никога повече няма да стъпя в градче като това тук!

 

 

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2012, № 10 (155)