ЧОВЕКЪТ И СВИНЯТА

Начо Христосков

web

В началото на пролетта, човекът, както всички останали хора от селото, си купи от животинския пазар в близкото градче едно около 20-килограмово женско прасенце за разплод.

Хранеше все още малкото прасенце обилно и полагаше всички необходими грижи да порасне. Щом поотрасна и вече ставаше за заплождане, човекът, отначало с учудване, а после с нарастваща тревога, започна да разбира, че то ще е много по-различно от другите женски прасета и ще трябва да търси начин да се отърве от него. Оказваше се, че е изкарал лош късмет и не е случил на прасе.

С тънко и длъгнесто тяло, с постоянно навирена опашка и настръхнали бозки, свинята грухтеше напористо, яростно гризеше дъските на кочината и упорито търсеше начин да излезе навън. Всичко това беше сигурен признак, че е силно разгонена. В разгонването нямаше нищо лошо, лошото беше, че у тая свиня то беше толкова силно и така постоянно, че изцяло обсебена от него, тя беше готова да изгризе и изтърбуши цялата кочина.

Човекът си приготви една пръчка с намерение да отвори вратата, да пусне свинята да излезе и да я подкара към един от двата нереза в края на селото за първо заплождане. Така, с пръчка в ръка, всички негови съселяни насочваха и водеха своите свине при заплождането им от специално отглежданите за целта общоселски нерези.

Докато той се мъчеше да измъкне металния клин, с който здраво беше залостена вратата на кочината, вътре свинята не спираше да дъни с муцуна и да гризе със зъби дебелите букови дъски. В мига, в който извади клина, животното нетърпеливо и мощно блъсна със зурлата си вратата отвътре, грухтейки, изскочи през нея, прегази падналия по гръб човек и с навирената си опашка побягна навън...

- Мамка ти свинска! - ядосано се изправи на крака човекът. Нямаше му нищо, стисна пръчката силно в ръка и тръгна да гони свинята в двора. Ала можа да види само задницата й - животното беше успяло да разкъса тънката телена мрежа на дворната ограда и през образувалата се дупка в нея да изскочи навън... Вбесен, човекът се затича по улицата след нея...

С навирена опашка, изплезен език и настръхнали и люлеещи се надолу бозки свинята тичаше в бърз тръс. Колкото и да се напрягаше, да викаше и размахваше заплашително пръчката, човекът не успяваше да я настигне. Разстоянието помежду им все си оставаше около петдесетина метра, а и на завоите тя беше по-бърза. Тичаше като побесняла...

Надушваща все по-приближаващата се миризма на нерезите, в крайната улица свинята затича още по-бясно. В един момент човекът изостана много и я загуби от погледа си...

Когато най-после дотича запъхтян до металните клетки на двата общоселски нереза, първото нещо, което той видя, бе, как, застанал на безопасно разстояние от животните, техният пазач се кръстеше боязливо...

Свинята мълниеносно сама беше напъхала пламтящата си задница с навирената опашка между две метални пръчки на клетката и нерезът отвътре я беше яхнал. Двете животни блъскаха свързаните си тела едно в друго и доволно грухтяха. След минути, свършил работата си докрай, нерезът свали предните си крака на земята и загриза нахвърляните по нея червиви ябълки...

Видял с очите си, че това, за което свинята му трябваше да бъде доведена тук, вече е станало, човекът с пръчката се запъти към нея, за да си я прибира вкъщи. Ала тя пак го изпревари - бързо се премести една крачка встрани до другата клетка, с мощен удар на задницата си разшири две метални пръчки от нея и в отворената пролука, отново с навирена опашка и призивно грухтене се подложи и на втория нерез. Той я покри, а тя бързо и ритмично задвижи задницата си напред-назад под него... Втвърдените й бозки се люлееха като завързани на възел носни кърпички наляво-надясно, от устата й обилно течаха слюнка и пяна, по горната част на задните й крака се стичаха струйки мъзга...

Стъписан от ставащото пред очите му, сега вече и човекът с пръчката започна да се кръсти... И той, и дългогодишният пазач на нерезите никога досега не бяха виждали толкова разгонена, напориста и ненаситна за нерез свиня...

"Още след като роди, малките й поотраснат и спрат да бозаят, ще трябва да се отървавам от нея! - реши човекът. - Няма друг начин - ще трябва да я заколя тогава..."

Малките й бяха само на седмица, още бозаеха, и свинята пак се разгони. Едва изчакваше дребосъците да сукнат малко мляко, изритваше ги нетърпеливо с крака от себе си и с навирена опашка и озъбена зурла започваше яростно да бута и гризе дъските на кочината, за да намери начин да излезе от нея.

Човекът я наби един-два пъти с пръчката. Ала свинята не разбираше от пръчка. Квичеше и упорито продължаваше да гризе и да се опитва да изръфа преградните дъски...

Като се убеди, че тя от бой не разбира, човекът се принуди да накове върху старите дъски на кочината още едни - по-дебели и по-здрави. По този начин искаше да задържи тресящия я нагон поне още една седмица. Дотогава малките, колкото и тя да ги пъдеше от себе си, ще можеха да бозаят, па макар и малко, а след тая само още една седмица, той вече можеше да ги отбие, да ги захрани и оттам-нататък да продължи сам да се грижи за тях. А на нея - спокойно щеше да тегли ножа...

На втората сутрин след наковаването на двойните дъски остана изумен - на едната стена свинята беше успяла да изгризе част от тях, да си отвори дупка и да се промуши през нея. На пода малките й прасенца с изплезени от глад розови езичета приквичаваха жално...

Човекът грабна първата попаднала му дебела тояга и затича стремително. Трябваше да настигне, спре и върне у дома си свинята, преди още да е стигнала до нерезите в края на селото!

- Нищо не можех да направя! - разпери безпомощно ръце пазачът на нерезите. - Опитах се да я спра, но щеше да ме прегази като танк!

Свинята отново беше пъхнала задницата си в пролуката между две огънати пръчки на едната метална клетка, нерезът я беше яхнал, вършеше си своята работа, а разпенена, тя грухтеше доволно...

- Отскоро ли е под него? - попита мрачно човекът.

- А, още преди ти да пристигнеш, тя мина вече през първия - отговори пазачът.

Човекът се разтрепера от гняв и ярост. Отиде до свинята и бясно започна да я налага с дебелата тояга по клепналите уши и озъбената муцуна. Той я млатеше, тя квичеше силно, ала краката й не помръдваха и сантиметър напред, за да се отдели тялото й от тялото на нереза върху нея... Тоягата се счупи на две, човекът не спираше и не спираше да удря с останалото в ръката му парче... Едва когато нерезът слезе от нея, свинята поотръска посинелите си от ударите уши, езикът й пооблиза лигите и кръвта от устата и краката й тръгнаха напред...

С парчето тояга в ръка, човекът я насочваше по улиците към дома си и мислеше тревожно: "Сега вече няма да мога да я заколя. Грехота е да се коли бременно животно... А и кой ще яде месо и сланина от бременна свиня? Със сегашните й малки някак ще се справя, вече са на десетина дни, ще се опитам да ги захраня с попара от краве мляко и хляб и постепенно да минат и на друга храна, ала нея какво да правя? Или трябва да я убия и да изхвърля трупа й на мършите, но е грехота - бременна е вече, - или да я изтърпя да роди и втори път и когато това стане, вече никаква милост, да я коля веднага? Но какво ще правя с малките й след второто раждане? Та нали тя още на следващия ден, след като ги роди, пак ще е разгонена и пак ще намери начин да избяга от кочината и дотърчи до нерезите... Не, веднага след като роди, ще я заколя! - реши твърдо човекът - А новородените от нея прасенца ще дам на друга свиня-майка от селото, която кърми. Ако ги приеме към своите - добре, ако ги отхвърли, тогава ще мисля какво да правя с тях..."

Свинята роди за втори път рано сутринта. Човекът внимателно доизваждаше от утробата й тялото на всяко показващо се оттам прасенце, обърсваше с пешкир полепналата по него родилна слуз и го слагаше на топло в кафеза със слама до останалите. Гледаше ги как душеха с ноздри въздуха на новия за тях свят и му ставаше мъчно... До едно бяха едрички, здрави прасенца, с хубави зурлички и широки гръбчета... Ала решението му беше твърдо - след като се роди и последното, - ще ги пусне вкупом до корема на майка им, да побозаят за първи и последен път майчино мляко, а следобед ще заколи проклетата свиня! Беше си наточил и приготвил необходимите ножове още преди два дни...

След като се насукаха лакомо, човекът отново върна малките в кафеза със сламата за по-сигурно. Откъде да бъде сигурен, че съвзелата се след раждането им майка вече няма да е отново разгонена и в разбесняването си няма да започне да троши кочината и да стъпче с краката си някое?

Излезе на двора, огледа за последно мястото за клане и звънна по джиесема на двамата приятели, с които се беше уговорил предварително, да идват след час да помагат. Затъкна единият край на маркуча в крана на дворната чешма, приготви кофите, канчето, балата слама и бензиновата лампа за пърлене на козината, наточените ножове, шишето с ракията. Всичко необходимо беше налице...

След малко, облечени в стари работни дрехи, пристигнаха приятелите му. Човекът взе намотаното здраво конопено въже и тримата мъже се запътиха към кочината зад къщата. С това въже щяха да направят примка около шията на свинята, да я попристегнат и тя колкото и да се съпротивляваше и да квичеше високо, щяха да я домъкнат до мястото на заколението й...

Още щом доближиха на един метър от кочината, човекът изтръпна. Малките прасенца в кафеза бутаха муцунките си една в друга, а свинята я нямаше вътре! На една от стените горната дъска беше изгризана и потрошена на парчета! Явно свинята беше успяла да прескочи навън оттам...

Лицето на човека стана моравочервено от гняв, краката му ядно подритнаха изпопадалите на земята нагризани парчета от изкъртената строшена дъска. Завъртя заканително глава пред изненаданите погледи на приятелите си и бързо влезе в къщата си...

С ловджийската пушка в ръка затича с всички сили към края на селото.

Пазачът на нерезите отново предпазливо стоеше настрани. Свинята на човека отново - с навирена опашка и бурно грухтене - беше подложила задницата си под единия от нерезите...

Човекът се прицели и гръмна. Куршумът уцели единия от задните крака на свинята, тя изквича от болка и задницата й се смъкна на земята. Ала тялото й успя да се изправи бързо и не спирайки да квичи високо, на три крака затича в бърз тръс към близката гора... Докато човекът зареди втори патрон, тя вече беше избягала достатъчно далече, за да я уцели. Безсилен, изстреля нахалост патрона си.

- Върви на майната си, свиньо гадна! - със смесица от злоба и облекчение изкрещя по посока на тъмната гора той.

За негов късмет в същия ден още две свини в селото бяха родили. Човекът взе от дома си и отнесе при една от тях родените от забягналата в гората тяхна свиня-майка, която той нито успя да заколи, нито успя да застреля. Онази в началото подуши чуждите малки недоверчиво, ала щом те се смесиха с нейните, тя се отпусна и ги допусна да бозаят от нея наравно със своите.

След десетина дни човекът взе обратно прасенцата си, започна да ги захранва с млечна попарка, а след това и с друга храна. След месец, месец и половина, щом станаха по на около 20-25 килограма, ги откара на животинския пазар в градчето. Продаде ги всички. Не остави при себе си за разплод нито едно от женските.

Ала одисеята му с онази тяхна постоянно разгонена майка не свърши дотук.

Доста месеци след това, при една акция на ловната дружинка за диви прасета в гъстата гора на високия баир край селото им, дебнещите със заредени пушки ловци изведнъж се спряха изумени. Пред погледите им, на малката полянка на двайсетина метра срещу тях, цяло стадо от десетина петнисти диви нереза душеха задницата на една пристъпваща на три крака чисто бяла свиня. Левият й заден крак, зараснал накриво, висеше във въздуха на три пръста от земята със сгънато коляно. Макар и само с един здрав заден крак, тя също душеше мъжките неспокойно, дишаше учестено и виреше високо опашка...

Човекът натисна спусъка пръв. Този път беше точен. Трикраката свиня само успя да потръпне от попадналия точно в сърцето курщум, да изквичи за последно, да изхърка и да се строполи с навирената си опашка върху мократа горска шума.

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2014, № 4 (173)