Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕЗ ДУМИТЕ

Начо Христосков

web

Това село си беше село като всички останали. Имаше си къщи с оградени отпред дворчета. Там грееха пъстрите лехи с най-различни по вид и аромат цветя. От край време зад гърба на къщите пък се намираха понамирисващите курници и кочинки за прасетата. На около един километър източно от селото бълбукаше рекичка. През горещите летни дни рибите се стрелкаха на ята в плитките й води, а привечер жабите приклякваха на ниския бряг и с широко ококорени очи квакаха до късно. В пространството между рекичката и селото имаше тучни пасбища, където добитъкът пасеше на воля. В северния край на селото, в подножието на ниския хълм, зад който блестяха металните релси на жп линията, тъжно стърчаха посивяващите от слънцето, дъжда, снега и ветровете на времето надгробни паметници на умрелите...

Единствената особеност на селото беше, че от много поколения насам хората му до един, от децата до най-възрастните, говореха помежду си много високо.

Единственият човек тук, който не можеше да чуе нищо и да изрече никакви думи, беше Глухонемият на селото. Но за сметка на това пък той виждаше всичко. Зрението му беше остро като на сокол и нищо не убягваше от погледа му. Тъй като той нямаше жена и деца, грижите му в сравнение с останалите бяха по-малко. Поради тази причина Глухонемият можеше, когато си пожелае, по всяко време на денонощието, да се разхожда из която и да е част на селото, да гледа и вижда каквото си поиска...

През лятото често обичаше да ходи на реката. Преметнал на рамо торбата с десетината уловени от него риби, понякога той безшумно се доближаваше и скриваше зад широкия като бъчва дънер на някое крайречно дърво. С неудържимо любопитство тайно заничаше оттам и с блеснали очи наблюдаваше какво правят селският пастир и селската пастирка...

Убедени, че стадата им ще продължат кротко да пасат и хрупкат сочната трева, двамата първо пооглеждаха пространството наоколо си и след като се убедяха, че няма жива човешка душа, бързо се приближаваха един към друг. Хващаха се за ръце, гледаха се в очите, говореха си нещо и после се търкулваха в песъчливата падинка зад най-близкия храст. Мъжът нетърпеливо вдигаше басмяната рокля на жената към раменете й, с едно движение смъкваше своя панталон до коленете. Тя вдигаше ходилата на широко разтворените си крака към небето, ръцете й жадно придърпваха главата и раменете на пастира към себе си... Изпръхналите им от слънцето устни се целуваха шумно, думите и страстните звуци от удоволствието на телата им свистяха на воля... Разбира се, Глухонемият не можеше да чуе нищо, само гледаше с блеснали от възторг и възбуда очи любовта на пастира и пастирката...

Той беше милозлив човек и ходеше на всички погребения в селото. Откъсваше няколко стръка цветя от дворчето си, вземаше си свещичка и както всички останали отиваше на гробището, за да изпрати поредния си мъртъв съселянин по пътя му за онзи свят. И тук, скупчени около прясно изкопания хладен гроб, хората плачеха и говореха високо. Когато спускаха с въжетата ковчега долу, гробарите гръмогласно се надвикваха: “По-полека! Онзи край по-бавно! Опаа!". На гробищата Глухонемият също не можеше да чуе и каже нищо. Единствено стичащите се по бузите му сълзи бяха доказателство, че скърби и страда както всички останали хора. В такива мигове най му беше тежко, че не можеше като другите опечалени, след като изсипе своята шепичка пръст върху спуснатия на дъното ковчег, да изрече на глас своето последно "Сбогом!" към умрелия...

- Боже! - обръщаше се той насаме понякога след погребение към залепения на стената в дома му лик на Исус Христос - Боже, защо си ме лишил от слуха и думите? Защо си ме оставил само да мога да гледам?

- Можеш да чуваш и да говориш! - сепна го внезапно една нощ гласът на Бог. - Стига да искаш!

- Много искам! Какво трябва да направя, за да се случи това? - нетърпеливо помисли Глухонемия.

- Трудно е, но не е невъзможно... - промълви Бог. - И иска жертви...

- Готов съм на всичко! - решително и въодушевено размаха ръце Глухонемия. - Само и само да мога да чувам всичко и да мога да говоря свободно както всички останали в селото! Само да гледам не ми е достатъчно!

- Точно тук е трудното... Съгласен ли си ти да чуваш и говориш, а останалите да мълчат?

- Ааа, ама това няма как да стане - поклати недоверчиво глава Глухонемия. - Въпреки че не мога да чувам, с порите на кожата си усещам, че хората в нашето село до един говорят много високо! С това са известни! Не виждам начин някой да заговори по-тихо, камо ли пък да замълчат!

- Има начин! - каза замислено Бог. - Зависи единствено от твоето съгласие...

- Съгласен съм, как няма да съм съгласен! - спонтанно изрече, без много да се замисля, Глухонемия. После наведе глава и с надежда целуна лика на Христос от стената.

- Добре - отговори му с въздишка Бог...

На сутринта Глухонемия се събуди и първото нещо, което чу през отворения прозорец на стаята си, бе шумното кудкудякане на кокошките и призивното изгладняло грухтене на прасето зад къщата. Невярващ, пъхна и завъртя пръст първо в едното, после в другото си ухо. Чуваше ясно всичко, дори и тихото жужене на пчелите отвън. Отвори уста и извика по посока на курника и кочината: "Сега, сега! Идвам!" Силата на гласа му отекна в четирите стени на стаята...

Подскачащ като младенец от радост, Глухонемия пъргаво излезе навън, напълни кофата и сипа храна на прасето, хвърли зърното на кокошките... Ушите му ясно чуваха звуците от лакомото лочене на прасето и ритмичното кълване на кокошките. Погледна зад оградата, където по това време комшията също трябваше да храни своите животни.

Човекът си беше там. Ала сега, за разлика от преди, от устата му не излизаха звучни ругатни по адрес на изгладнялото прасе, което по навик пак нетърпеливо навираше зурлата си в кофата, преди още той да е изсипал храната от нея в бетонното му корито. Комшията само махаше ядосано със свободната си ръка, подритваше с крак главата на прасето, за да не разлее храната от кофата на земята, а устата му потрепваше гневно и безпомощно, без да е в състояние да изрече каквато и да е псувня...

Стреснат от безмълвния му вид, Глухонемия подвикна високо и тревожно: - Комшо, комшоо! Съседът му дори не помръдна от неговото подвикване...

В магазина продавачът не подаде на Глухонемия ръка за "здрасти", както бе правил винаги досега. Не му подаде с намигване хляба и сиренето и не посочи с пръст една по една останалите стоки, за да разбере иска ли и нещо друго. Само пъхна в найлоновата торбичка хляба и сиренето и със смирено и тъжно повдигнати рамене му ги подаде. Дори и плахият му опит за намигване не се получи. Отвори уста, напрегна гласните си струни, ала оттам излезе само някакъв мъчително гъгнив звук и той засрамено побърза да я затвори...

В цялото село, въпреки че по улиците му щъкаха хора, изведнъж бе настъпила някаква почти гробовна тишина. Нейната злокобност се нарушаваше от време на време единствено от звуците на домашните животни, птичия пърхот и квакането на жабите от реката...

Съвсем стреснат и дълбоко объркан от неочакваната промяна, Глухонемия реши да отиде за риба. След като улови с голи ръце десетина парчета, пак се скри зад едно дърво...

Както го бяха правили много пъти досега, пастирът и пастирката първо се поогледаха наоколо, а после се търкулнаха в песъчливото ровче зад храста. Устремът и страстта на телата им си беше като преди, ала думите помежду им липсваха. От устите им излизаха само някакви доволни, но нечленоразделни звуци...

- Боже, прости ми! - прекръсти се Глухонемия. - Сега, когато вече имам слух, така ми се иска да чуя с какви думи си говорят пастиря и пастирката, докато правят любов!

Толкова му се искаше да чуе тези любовни думи, че без да показва тялото си, нарочно се провикна високо: "Ехей!" Щеше му се и се надяваше пастирят и пастирката да го чуят, да проговорят и той да чуе техните думи... Звукът от неговото подвикване отекна в зелените листа по клоните на дърветата и по гладката водна повърхност на рекичката. Някои от пасящите животни тревожно помръднаха с уши и изправиха глави, ала телата на пастира и пастирката дори и не трепнаха - продължиха своята глуха и мълчалива любов...

На следващия ден имаше погребение. На гробището освен своя глас, Глухонемия не чуваше гласа на никой друг. Близките на мъртвеца плачеха със сълзи, както се плаче на всяка смърт, но устите им не можеха да кажат никаква дума. С жестове на ръцете и въртене на очите показваха кое как и кога трябва да се направи. По същия глухоням начин си вършеха работата и свещеникът, и гробарите...

Сбогом! - спонтанно, с искрена мъка извика към мъртвеца Глухонемия. В гробищната тишина гласът му прозвуча толкова високо, че той се сепна от силата му. Въпреки че никой от хората не го беше чул, се почувствува неловко и гузно...

Прибра се у дома. Вечерта си легна, ала сънят бягаше от него като от прокажен самотник. Разбра, че така няма да може да заспи никога. Трябваше да будува вечно... Взе един дървен стол, седна срещу лика на Исус Христос на стената в стаята си и с глас започна да се моли:

- Господи, върни слуха и говора на хората! Без тях тишината тук е влудяваща. Вярно, те пак си правят нещата, които си правеха и преди - хранят се, работят си, любят се, умират. Птичките пак си чуруликат, прасетата пак си грухтят, пчелите пак си жужат, кравите пак си мучат и дават мляко, рекичката не е спряла да тече, рибата в нея не е изчезнала, жабите пак продължават да квакат... Ала без чуване и говорене селото не е същото... Без тях изглежда като мъртво... За да го има, не е достатъчно хората само да се виждат! Не могат ли да се чуят и да си говорят, те вече не са никакви хора. Моля те, Господи, нека отново да могат да се чуват и да си говорят!

 

 

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2013, № 12 (169)