|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОСКАРМирослав Ангелов Бавноходът внимателно повдигна първото, после второто и така всяко едно от четирите си десни, от общо осемте изваяни под лупата на еволюцията, нежни, обвити в мъхеста обвивка крачета. Микроскопичното същество опитваше промъкване под окосените тревички в двора, за него. Подранила вселена светулки пообърка представите му за света и всичко останало и сега мъникът "бързо" търсеше път до естествената си, тъмна и влажна, среда. Стъпките на това "смешно мече" плениха малката история и тя така придоби съвсем лек, природен ход. Статуетката се вписа в нормалния интериор на тъмната стая. Стилна ръка, с нервни остатъци лак по ноктите, я бе стискала здраво, до кръвонасядане, преди накрая уморено да я положи между постоянните шишенца щастие и самотната четка. Скоро пръстите - средният ревниво пазеше светлата ивица - щяха да разклатят неколкократно ритуалната чаша, за да размият в нея ревящите с постоянна болка мисли в едно с бързо топящите се четири бучки лед. Лампата включи съзнанието: - Поздравления, мамо! - Лягай си, Оскар, моля те! Утре ще поговорим. Мама е уморена. Детето послушно прибра вълнението си в стаята, пълна с играчки, прегърна своя мечо и се залепи на прозореца. Навън, в края на двора, до присаденото от гостуващия винаги за по-кратко от ден баща коледно дръвче, над заспалия клатещ се дневен стол, светулките танцуваха. - Виждаш ли, мечо?! Част от звездите са избрали нашата градина за своя бал, защото мама е звезда. Сега татко ще се върне при нас и всичко отново ще е о'кей! Нали, приятелче!? Звездите гаснеха една след друга. Бавноходът се умори от няколкото крачки, спря се и заспа. Оскар гушкаше мечето в съня си. Краят спокойно обгърна малките си герои.
© Мирослав Ангелов |