ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

Мирослав Ангелов

web

Сънувах, че съм автобус. Нов, голям, тъмнозелен градски автобус, извършващ редовни курсове по линия, която ще опиша, на място по нищо не отличаващо се от родния ми град. Сънят бе близо до най-модерните сънища, в които хората се виждат през очите на мобилни телефони, компютри и таблети, включени в глобалната мрежа на колективното съзнание. Вече никой не иска да е кон, динозавър и буболечка на сън. Не бях съчленен автобус тип "хармоника". Ръстът не го позволява. В реалността не съм особено гъвкав.

Трудно се описват въртящи се в четири колела ръце и крака. Движението на автобуса няма нищо общо с ходещо, дори пълзящо тяло. Сутрините на съня се будех с пръсти, свити в боксови юмруци, болезнено изтръпнали крака и пребит от умора. Насън усещах сърцето си в новия ритъм на перфектен немски 6-цилиндров, турбодизелов двигател с междинно охлаждане. Очите (фаровете) ми блестяха целодневно, независимо от климата и без значение на чувства, положителни, междинни и отрицателни емоции. Автобусният компютър имаше ограничени възможности и липсата на истински мозък ме превърна в реално сънуващ щастливец. Поддържането на нервната ми система от 5-степенната предавателна кутия, изрядният акумулатор и множеството усукани жички и тръбички бе перфектно. Вратите се отваряха с копчета. Без гъдел.

Рядко изпитвах желанието да хапвам извън съня. Бях сит. Зима. Пролет. Лете. Есен. Работен ден ли е. Автобусът се тъпчеше от началната спирка - осем хранения само в едната посока. По петнайсет курса дневно. Сметнете го. Произлизах от науката, но бях нов библейски мастодонт и вярвах, че събирането накуп на съдби, поглъщането им и изплюването им на места според желанията и очакванията на хората, е свято дело. Автобусите не се съвокупляват. Чукането им определено е катастрофа. Без пол не изпитвах и желанието. Моят шофьор нямаше лице и име. Не съм сигурен, че имаше и шофьор!? Защо да вкарвам постоянен непознат в своя далечен свят? Мечтаех насън. Мечтата ми бе да съм електрически автобус. Не тролейбус. Автобус с електродвигател.

Въртях "ръцете" и "краката" по до радост познатия от детството маршрут. Тръгвах от автогарата, но за начално място бях приел спирка последна; пред гарата родителите ми със сигурност се бяха целували и карали. Спирах на болницата, но не тази с родилното отделение, която ми бе предпоследната. Понякога пропусках "бензиностанцията". Там рядко слизаха и се качваха хора. В най-големия квартал, име на сезон - "Пролет", имах цели два стопа. "Рейсът закъснява", "Рейсът е подранил". Бях прохладен в жегите и топъл в студа. Стараех се да уважавам и мърморещите пътници. Следваше стадионът. Веднъж феновете на гостуващ отбор се опитаха..., друга истинска история. Обръщах за кратко внимание на колегите автобуси, почиващи и чакащи на автогарата. Споменатата вече болница. Накрая гробището. Малък град. Казах ви.

Бях добър автобус - може би най-хубавият повтарящ се сън в моя изсънуван до днешен ден живот. "Сънувах" и "бях" са в минало свършено време. Случи се следното. Карах внимателно. Спазвах правилата и ограниченията. Видях я в последния момент. Казват, че котките са самоубийци по природа. Нито наяве, нито насън вярвам в това. Просто котките са по-особени. Нямаше какво да сторя. Тя измяука за последно. Бях премазал наведнъж всичките й оставащи животи. Духът потече към небето. Никой от пътниците не видя и не разбра какво се случва.

Сънувам, че съм котка..

© Мирослав Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2017, № 8 (213)