ГРАДЕЦ

Мирослав Ангелов

web

Има подобно чудно място - черен път, водещ директно на мегдана с магазина, едно общо гробище за религиозните традиции, без съграден храм и мирис на проповедник, но същевременно изпълнено с много вяра. "Невъзможността" е планинско селце. Именува се Градец. Кръстено на Града, за който част от жителите само са чували и към който нейде през 60-те младите се сурнали, забравили пътя за обратно. Там, дето свършва асфалтът, почва прахолякът, указващ началото на господарството на мулета и магарета. Оттам въз баира са осемнадесет километра по карта, или както казва бай Ариф - "Имаме време-път да се надприказваме, да се скараме и да се сдобрим в края му без увъртания и шикалкавене." Бай Ариф слиза до града за по ден. Първо овръзва магарицата си на кръстовището за старата круша със сезал. Понякога оставя купчина слама пред муцуната й. След туй - двата километра бодра крачка до "раздрънканицата". Автобусът, който всеки пътувал разпознава и по бръмченето, преспал горе, изпъшква планината по два-три пъти седмично взависимост от сезона. Сигурен съм, че това мило превозно средство отдавна е разпратило по институции и музеи молбата си за пенсиониране или настаняване като експонат. Бай Ариф не е в града по лични проблеми и грижи. Той нивга не е казвал "мархаба" в лекарски кабинет. Повечето селяни са по-здрави и от кътаните с години в щайги празни буркани; случва им се даже да дават съвети на младото докторче. Пътешественикът се завръща с писма и новини в торбата, защото освен бог, в селото не дохожда и пощальон. Аз пък достигнах Градец на колело. Бутах го повечето време. Магарицата доволно возеше стопанина си, който лани бе на осемдесет и две години.

Леля Поликсения е на деветдесет. Не се чувствала баба. Кани ме в двора си и веднага ме гощава с чудна салата. Опекла е на ламарина чушки и патладжан, накълцала е два градински домата и за капак на всичко, е стрила върху омесеното чесън. Питката на комшийката е повече от вкусна, а сиренето вероятно е от биволицата, мучаща отвън. Лелята за миг не спира да шета, казва, че ще ме избави от кахърите и веднага ми връчва една брадва в ръцете. Посочва ми камарата: "Колкото можеш, моето момче, не се мъчи. Останалите лелята ще ги оправя." За три часа силите са на привършване, дървата не. Хапвам диня от нейния бостан и зяпам унило ръцете си. Станал съм целият на пришки, болка и прикрит плач. Кекавостта ме отвежда рано-рано в магазина, в който е глъчно и задимено. Искам да гледам шампионската лига, но за мой късмет телевизорът е повреден. От два месеца. Сядам на стъпалата отвън с жълта лимонада в едната и чаша мастика в другата ръка. До мен се курдисва красива циганка. Зяпа ме директно в очите. Иска цигара. Купувам й цяла кутия, защото не пуша. Не смея да си покажа ръката, но тя сама леко я обръща. "Труден път те чака, господине. По-дълъг от земния. Щастлив не искаш да си, но от любовта и щастието няма къде да се денеш. Те ще те стигнат и ще ги имаш." Въртя се дълго на твърдия миндер в къщата на леля Поликсения. Сънувам, че се возя в раздрънкан автобус. Шофьорът без лице усилва музиката. Разпознавам Бах - "От моето време, момче", обяснява ми усмивката. Кое е неговото време, а моето в съня?! Събуждам се внезапно. Развиделява се, а в краката ми мърка котка.

Благо и спокойно живеят "гражданите", уповавайки се на природата и вярвайки в постигнатото със собствен труд. За два дни не видях отчаян, или поне начумерен човек. Никой не се оплака. Канеха ме, разпитваха ме, любопитстваха и разкриваха себе си. С радост споделях вкусните думи и хапки храна. След като приключих с дървата, последва краткото сбогуване с леля Поликсения, бай Ариф и другите. Налагаше се да се спусна в ниското. Там отнесох обичта си по Градец и хората му. Надолу паднах веднъж с колелото. Не умея да лъжа - няколко пъти бяха. Скъсах и панталона, ама нищо, здраве да е.

© Мирослав Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2014, № 7 (176)