Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

2

Мирослав Ангелов

web

Всяка вълна измива следващата я.
Двете изпълват сърцето.

едно

Обикновено, излизаме от най-любимата си дупка с главата напред. Напълно окомплектовани. С двата боси крака, с готови за очила очи, и с уши, изсънували обиците и слушалките за музика и тишина. Нормалното е и да проплачем. С онази уста, с която ще поглъщаме гладно света. Моята поява едва ли е била изключение от правилника на живота, в частта му за хората. Имам си ги краката на постоянния пътник, и ухото за похвалите. Близнакът за обидите също не липсва. Хубавите ми устни са приятни за целуване. Имам и две нелоши ръце, които за късмет са чупени два пъти. Единствено лявата. И добре, че пиша с дясната. Нищо, че тестовете ме поставят в графата на латентен левичар и на човек в квадранта "леви убеждения", а текстовете ми, макар възпитавани в умереност и правилност, прелитат над рафта "графомания" и достигат в крайна сметка до гнездото на святата лудост.

 

Картина първа. Първа история

Живеехме в къща на Гарата. "На", защото родното ми диалектно място беше и си остава важен железопътен възел, и защото Гарата е центъра на обитаемата за мен Вселена. Беше типичната къща. Строена в бедните години след Първата голяма война. Гредоред, външна тоалетна, двор с плодни дървета и варосан курник. Липсваше й течаща вода, но за сметка на това бе оборудвана със стръмни дървени стълби, къпещи се с изплисканото от крачещите непрекъснато за нагоре и към навътре кофи. "Всеки с кръста си", думите са на майка ми, която често оставаше без кръст. Памперси нет. Пелените и чаршафите изстискваха двете й ръце и тези на баба ми. Да съм бил на не повече от пет. Валеше в стил пролетен дъжд. С малкия ми брат и с по-големия от нас братовчед, който обитаваше "горната земя", или Града, карахме безгрижното си, щастливо детство. Трите хлапетии, въоръжени с пръчки, корда и истински кукички, ловят риба през прозореца на първата дървена площадка. Не помня какво улових, какво точно се случи, но търкулването ми по последните циментени стъпала е юридически факт. Вписано е в картона ми. Нямам спомен за болка, виждам как баба ми се вайка, а към градската болница ме води чичо ми, който е дошъл за братовчеда - организатор на детските партита. С бинтованата, свита от превръзката ръка, вероятно съм мязал на хулигана-вълк, или съм приличал на пират след битка, защото едно от момчета в детската ме е врънкало да сплашвам друг вагабонтин. Той разтвори споменика на ума си преди години, а аз си го върнах подобавашо, помолвайки го да стане свидетел на сватбата ни. Преди да загърбя напълно "старицата", искам да допълним историята с още една случка. Бил съм още по-малък, когато инцидентно, след побутване за начална скорост, съм се претърколил и съм започнал да броя с добре увитите си глава, дупе и крачета стъпалата. От вратата горе, та чак на пътеката долу. Без видими (засега) последици, ако не се отбелязва желанието на въображението ми да подбира и събира невъзможностите.

 

Картина първа. Втора история

Преди първи клас се прехвърляме в панелка, непосредствено до къщата. Пресякохме улицата. Помня как разрушаваха миналото. Тогава ми се струваше вълнуващо. През днешния прозорец ми е малко мъчно. Варосаният тънкостенен блок, който в строежа си ставаше арена на много лудории, бе разположен зад железничарския стол, баш до високото железопътно управление, и разбира се, всичките му обитатели бяха жепейци. Включвам и хилавия дребосък, главата на циганското семейство от първия етаж. Всички, без родителите ни. Те пресичаха линията в посока към "химикалите". С баба ми и дядо ми, нашите получиха двата уютни апартамента. Компенсацията за изгубения двор на двете поколения. Пак живеехме заедно. Свързваха ни голямата врата, трапезата, обичта, парното и автоматичната "перла". Беше средата на месец септември. Може би в годината на бойкотираната американска лятна олимпиада. Бяха ни подарили чифт ролкови кънки. Брат ми се бе научил да ги кара и ме дразнеше. Сложих ги и аз, за да се докажа, като се спусна по бетонната рампа със смешно лекото надолнище, по която зареждаха "стола". Наляво-надясно, същинска прецакана невеляшка. Знам си го. Голямото хихилкане, брато. Финишът се случва в болницата. За трети пореден път съм заведен от чичо си. Пропускът е бебешката история, със забитата счупена пластмасова свирка в невинните устни. Кръв и шев. В болничната стая пропусках съветския филм в началото на учебната година, за което ме хващаше ядна треска. "Новите приключения на неуловимите отмъстители", мисля, че него са прожектирали в Дома на транспортния работник, или моето Кино. Ръката не впечатли никого в класа. "А нам все равно", макар че аз с гордост споделях как съм стискал зъби при наместването на костиците. Получих едва няколко автографа и рисунки върху гипса. Помня, че около "белия блок" се събираше бая народ от гараджийчетата. Играехме федербал, "джамче", "ръбчета", на фунийки, народна топка, цакахме карти. Гонихме се като диваци с бутилки от веро и спринцовки, пълни с вода, или просто карахме балканчетата и школниците си по улиците. Веднъж, в дългите дни преди Нова година, коледните все още се лутаха из постоянната идиотологическа мъгла, при игра на "виенска", нацелих с топката за шест и десет големия двоен джам на първия етаж. И той буквално се срина. Малкият Асенчо зяпаше през него, но не пострада, обаче за сметка на това получи страшно звучна плесница от яката циганка. Вероятно възпитателна. Може би и подранил, новогодишен дар. Предполагам намрази завинаги футбола. Баща ми омърмори орталъка, но оправи щетите. На мен пък започна да ми върви по стъкло. Училищните пропуквания и трясъци не се включват. Те се водят за случайни деяния, или като последици на природните явления.

 

Картина втора. Първа история

Първи курс на "Електрото" се преместихме в центъра на Града, в блок, предвиден от дългата ръка на времето в очакване, за участниците във Втората голяма. Дядо ми бе ветеран от войната, сбираща трите семейства под покрива на мравуняка. Братовчед ни, който в детските игри си избираше ролята на Сергей, а на брат ми отреждаше Велински, заслужи стипендия и отлетя отвъд Океана. "Гуд уей, мистър президент!" Аз пък, след пирамидата прочетени книги, вярата в приказното добро, претърпяната катастрофа с първата си голяма любов по зимните празници и неслучайната си роля на поемно лице при огледа на умрелия от самотата съсед, реших да изпробвам силата на искреното желание, да поискам, и да пораста до детектив. Вече съм разследващ. Подобие на дознател. Мъча правото и професорите си в СУ. Навършил съм в началото на новото хилядолетие евтините двадесет и пет в стола на полицията сред петдесетината скъпи гости. Пийвам шеста малка "Астика". Поръчва ми ги колегата - приятел. Макар тогава да предпочитах водката. Бирата ме изпълва единствено с балончести мисли. Студено е и твърде шумно. От дискотеката се прибираме с колата на жената, която обичам и с която правим убийствен секс. Моторът загася малко преди нейния блок. Поглежда ме в очите със силата на присъдено нещо. "Искам да приключим всичко. Нека бъдем само приятели. Трябва да остана сама, за известно време, или за повече." Тръгвам си с поклащанията на безкрила птица. Не, не като да съм пиян. Разопаковано, необлизано ескимо съм. След завоя е колата на моя колега и приятел. Той също ме вижда. Върнах се. Връщам се. Тя го очаква пред входа в своята поамериканизирана японска машина. Искам да вляза при нея. Направо през предното стъкло. Затова го удрям с дясната си ръка, свита в юмрук. То се пуква без колебания, без никаква болка. Тогава двамата все още бяха женени. Разведоха се. От години живеят заедно. Надявам се в обич. Имат две деца. В мравуняка се прибирам разплакан. Пропускам Коледата от безсилие. Тя се е завърнала и раздава щастието от рекламите. Сега искрено се радвам за случилото се.

 

Картина втора. Втора история

Вече съм женен. Подписваме се под "зелената карта". Потегляме за Флорида. Напуснал съм системата след приятелско ръкостискане и шута на сянката й. Външно приличам на топка за правене на санитарни просеки в гората. Вътрето е "апокалипсис сега". На път съм да приключа и одисеята с "висшето". Държавните изпити са минало. Последната тройка е по "гражданскоправни науки". Получена след "тройката", предхождащата го нощ, с две непознати жени. Естествено, че срещу заплащане. Остава ми единствено формалният зачот. Силата на ясно формираното желание в математиката на хаоса и въображението действа безотказно. В САЩ пускам съзнанието си да крачи по безкрайното бяло на плажовете и като хвърчило към хоризонта. Самият аз слугувам чрез надзор от дебелогъзестата негърка Фелиша на познанието за себе си. Тонове гневна лава в пот за гасене. Мантрата на хаускипинга в ретрийт на духа. Върнах се в "блока" за последния си изпит и за дипломата си, а после се завръщам при жената, която обичам. Моята бивша съпруга. Пътуваме с нейната зелена хондичка към Блек ривър. Ти обичаше тази кола, нали не бъркам? Съседният щат Алабама, спрели сме встрани от пътя. Жега е, реката е пълна със смешни бирени бутилки, задава се буря. Слизате с нашия гостенин да попитате за точното място. Нервничиш, както винаги. Оставам вътре в търсене на начини за бягство от себе си. Заради невъзможното и поради исканото настояще. Тогава бях безсилен. Седнал отпред, свивам юмрука на дясната си ръка и удрям стъклото на хондичката, което се пука. Тя не е виновна. Никой не е виновен за болката на разделящите се пътища. Навън подбирам камъчето и думите си. "Мина някакъв трак, политна ей това (показвам им го), и прасна стъклото." Бурята на безчувствието ни е връхлетяла много преди. Това бе вторият път. На третия се върнах, за да заключа вратата за себе си. Човек се изкушава. И да се сбогуваме. Защото, това е обичта.

 

едно

Първият етаж на блока в Града. Вали сняг. Слушам "Сигур рос". Същият албум, с който сменях чаршафите на най-хубавата работа на света и най-хубавото място, която някога ме е притежавало. Тогава бях със слушалки в ушите. Очила и сега не нося. "Виждам, че не си щастлив", думите са на индиеца, м-р Пател. Хотелът му, малката ни стая в него, големите перални машини, приключеното приключение, невидимата за теб дребна мишка. За това пеят исландците. Сигурен съм. Ще дорисувам картината с измислици, но никога няма да излъжа. Според тестовете винаги казвам истината. Обаче майната им на тестовете, и майната им и на текстовете, на устата и на топлите ми ръце. Тихият гняв на студа се храни с топлина.

 

две

Двата зелени пътя. Всеки в свой, собствен цвят. Снежинките танцуват.

Две е по-малкото. От едното.

2 сърца.

Туп-туп. Туп-туп.

Снежинката танцува хаоса.

 

 

© Мирослав Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2014, № 1 (170)